“Брик” е първото нещо, което научавам за Тунис още с кацането си на летището там. Това е нечовешки вкусен местен специалитет - нещо като омлет, сгънат в баница, или пържено в зехтин калцоне от точени кори и плънка с яйце и магданоз. Яде се с ръце, след като хрупкавата среда се дупчи небрежно с вилица и се полива с изстискан лимон, а рохкият жълтък отвътре се разлива щедро по брадата и ръцете ти.
Тунис е храна. Разбирам го следващите 10 дни, в които на моменти имам чувството, че ще се пръсна по шевовете, но въпреки това продължавам да ям, да ям, да ям... Морски дарове, (миди, скариди, октоподи, калмари, риби – всичките вълшебни), сто вида кус-кус, прясно агнешко, плътни супи с булгур и нахут, тажини с макарони и кайма, прочутите ориенталски мезета с много подправки и най-традиционното сред тях –
т.нар. берберска салата – мешуя.
По популярност тя се равнява на нашенската “шопска”, но се прави от печени на скара зеленчуци: чушки, домат и лук - смляни така, че да заприличат на едро кьополу, с много подправки и зехтин.
“Берберски” не е случаен лейбъл тук. В пустинята това е другата дума за древен, отколешен. Берберите са племе, придошло в тукашните земи според някои сведения от Месопотамия (днешен Иран) още през далечния 12-ти век преди Христа. Населяват пустинята откак изобщо има свидетелства за живот в нея. Все още се срещат техни наследници из Сахара, но едва ли в Тунис са останали повече от неколцина фамилии (в Мароко и Алжир са повече). Истинските бербери (не “резерватните” тип Етъра или потомците им с разредена кръв), са представители сякаш на
друга, “индигова” раса –
обвити в тайнственост, съхранили уникалната си идентичност и автентичност, отказващи да се приспособят към урбанизма и удобствата на съвремения бит (и затова на изчезване), някак асоциални в преднамерената си дистанция като етническа група. Викат им още “имазиген” или “свободни хора” - високи, със сини очи и остър поглед, с тюркоазени тюрбани на главите, не са мюсюлмани и не е ясно точно в какво вярват и на кого се кланят. Тия бербери няма да ги видиш в града, край хотелите или край пустинните атракциони. Усетят ли туристи, се шмугват в пясъците, неуловими като гущери. Не се привързват към места, домове и вещи - волни са като вятъра, който брули шарените платнища на вълнените им шатри и стърже очите и гърлото при буря. Изоставили са селището си край оазиса Тамерза, например. И от терасата си в прекрасния хотел “Tamerza Palace” (с една от най-импозантните гледки към пустинята, които съм виждала) в тихите сахарски вечери може кротко да съзерцавате изпепелените от слънцето руини на един отдавна изчезнал свят.
За нищо на света не пропускайте и друго с етикета “берберски” – т.нар. берберско уиски. То всъщност е чай – възсладък и ароматен, от мащерка и розмарин. Задължително върви с чашка пресни бадеми, които трябва да изсипете в отварата. Получава се нещо средно между закуска и напитка, която ви връща силите в жежкия ден, за да се метнете отново на джиповете (или на камилите) и да продължите сафарито си из пустинята. И това не е единственият вид чай, който си струва да опитате. Защото
Тунис е чай.
Пият го задължително след всяко ядене, но в традиционния си не-берберски вид е зелен, пак сладък, но гарниран с прясна мента за подпомагане на храносмилането. С берберски чай ни черпи и лъчезарната Мунджия, на която гостуваме в Матмата, за да разгледаме как живее в своя троглодитен дом. Троглодитните жилища са с берберски произход и датират от прастари времена – издълбани в сърцето на скалите, те осигуряват убежище от жегите през лятото и мразовитите пустинни зими. Мунджия ни допуска в своето чисто и примитивно домакинство, където живее с болния си мъж, тримата си синове и две дъщери. Многолюдното семейство се помещава в няколко пещери, обособени като спални и кухня - те образуват кръг около нещо като приемна или дневна под открито небе по средата. Мебелировката в дома се състои предимно от черги, завеси и ниши, издълбани в скалата шкафове, пейки и легла. Мунджия е изпекла хляб на плоча специално за нас – топим го на едри залци в смес от зехтин и мед.
А ако решите да преспите в пустинята, бедуините там ще ви почерпят с типично бедуинско кафе. Кардамонът (или хел) е подправката тяхна запазена марка. Ще ви сварят кафето с хел в джезве с ароматна розова вода върху жар, заровена в пясъка – на заранта, след като сте посрещнали със затаен дъх митичния пустинен изгрев.
Тунис е пустиня. А пустинята е пясък, фурми и камили. И бедуини върху тях. Онова, което за нас е обобщеното номади (катунари, хора без къщи и постоянен адрес), за тунизийците е определена социална група. Номадите са тунизийските роми – живеят в покрайнините на градовете и оазисите, не се делят от животните си, спят, седят и готвят на земята, не носят обувки и не щат и да чуят за адаптиране към цивилизацията. Бедуините са друга група обитатели на пустинята – ще ги познаете по черните тюрбани (на номадите са бели). Те са господарите на пясъка, повелителите на камилите. Камилата е най-скъпоценното животно тук, то служи за всичко – за превоз, вълна, мляко, месо, разменна монета (булките се купували някога с N брой камили).
Туарегите – племенно разклонение на берберите, на които от векове е поверена охраната на пътищата и на държавните граници в пустинята - яздят по-специален вид камили. Техните са бързи като газели, много по-високи и грациозни от редовите едногърби. Скоростта, която развиват, е пословично висока, но се иска изключителна сръчност, за да се задържиш върху гърбицата на галопираща камила. Затова
туарегите са каубоите, а и “гларусите” на пустинята –
тръпка за авантюристично настроени, самотни и жадни за внимание чужденки. Истинските гларуси обаче са на изток – по крайбрежието на Средиземноморието, където са курортите Джерба, Хаммамет, Монастир, Сус, Порт-Ал-Кантауи...
Тунис е море. И най-големият му плюс е, че се стопля още от края на април и така – чак до ноември. Българските туроператори организират през лятото специални самолетни чартъри до най-известните курорти на Тунис. Яхтените пристанища, уютните кафенета и пушални на наргиле, каменните медини (крепости), екзотичните сукове (ориенталските покрити пазарища) с цялото им многообразие от джунджурии и сувенири превръща туниското крайбрежие в очарователно място за шляене и отмора. Дори сега, след жасминовата революция и бурната арабска пролет, в Тунис е безопасно, спокойно и разтоварващо. Човек не изпитва никакво напрежение или чувство за тревога, особено в туристическите точки далеч от столицата Тунис - не само на морето и в пустинята, но и сред руините на античността.
Тунис е история. А най-интересните му древни паметници са Картаген (“все пак разрушен” от римляните), музеят Бардо с най-голямата световна колекция от римски мозайки и третият по размер в света (и много запазен) римски амфитеатър край Ел Джем.
И накрая - Тунис е кино. Няколко серии на “Междузвездни войни”, “Английският пациент”, “Гладиатор”, “Исус от Назарет” и много, много други холивудски блокбастъри са снимани тук. Обяснението е, че продукциите излизат невероятно евтино, хората са гостоприемни, а пейзажите – космически. Уви, не срещнах Антонио Бандерас, докато бях в Тунис, хем го мернах, че и той е там - по CNN.
Разгледайте снимки от приказния Тунис ето тук.
