Първият път, когато пуших марихуана, беше и последен май – получих пристъп на такава мъчителна параноя, че поисках никога повече да не си я причинявам. Бях на 26 и на прага на нов живот, бях затворила със скандал стария си. Бях прясно уволнена (“24 часа”) и прясно назначена (“Сега”). Бях напрегната бунтарка и сантиментална носталгичка. За трети път участвах в полагането на основите на нов вестник и нямах никаква представа този път какво ме чака.

Месеци по-рано бях станала национално известна от един кратък епизод в праймтайма на единствената тогава телевизия. Беше пристъп на неуместно откровение в момент, когато нацията не искаше да чува автентични свидетелства и точни преразкази по картинка. Имаше нужда от своя си гняв и от своята си романтика – а пък аз бях репортер, при това добър, който спазваше като първа Божа заповед едно от най-важните правила на професията: “Не украсявай!” (И до днес продължавам, впрочем, с неуместните откровения – мога да кажа дори, че съм ги превърнала в свой патент.)

Та, в онази нощ бях изпила доста водка и това утежни ситуацията с параноята по-късно. В онези години (късните 90-те, белязани с хиперинфлация и банкови фалити, с галопиращи цени и стопяващи се за ден заплати, с улични вълнения и злостно полязиране на страстите) ние, колегите, се събирахме и веселяхме всеки път като за последно. Танцувахме кючек на циганската музика на Брегович (добре, поемам и цялата вина за чалгата като национален спорт впоследствие), пеехме и плачехме с романсите от филмите на Елдар Рязанов, пиехме и споделяхме до сутринта, а после отивахме направо на работа – бяха романтичните времена на (нашето поколение в) журналистиката, цареше декадансовият Рай на Часовете... А после дойде краят на Рая.

И на един отчаян, шумен и паметен купон – когато вече бяхме останали само шепа най-близки приятели, някой извади цигара марихуана. Няма да ви занимавам с всички етапи от напушването си, с еуфорията в началото, със страховитото зацикляне на времето (то, Времето беше взривено, стържеше върху една секунда като игличка по надрана грамофонна плоча и не можеше да се отмести в главата ми), нито със спазматичното изхвърляне на отровата: раздираща дробовете кашлица, драйфане, неистов глад... Ще обърна внимание само на един детайл – параноята. След като вътрешното ми зрение се изостри и виждах като под лупа всяка подробност, след като се почувствах по-бързоумна и по-сензитивна отвсякога, а цветовете, миризмите и образите бяха така ярки, сякаш ги виждах за първи път, ме посети Параноята. Музата на Кошмара, най-суровият посланик на Враждебния свят.

Креслото, в което седях, се оказа сцена, осветена от ярки прожектори, и всички ме зяпаха. Всички заговорничеха срещу мен. Обсъждаха ме, шептяха срещу мен гадости, подиграваха ми се – аз бях адресатът на техния гръмогласен кикот, мен сочеха с пръст, крояха ми някакъв номер, знаех си... А дали пък не искаха да ме линчуват – тук, насред хола на къщата в Драгалевци, да ме овесят за назидание от тавана?! Убедена бях, че старите ми приятели са вече мои врагове, бях изгубила всичките си средства за общуване – седяха на една ръка разстояние от мен, а бяха недостижими като Луната. Никога не съм изпитвала нещо по-ужасно – заслепена, изолирана, нещастна, лишена от език, бях най-самотният човек на света. Имах чувството, че единственият начин да се разомагьосам, да разваля параноичния кошмар, в който се бях озовала, е да разбия с глава дебелата стъклена стена около мен. (По-късно научих, че марихуаната отключва при някои мания за преследване и наистина понякога приключва с хвърляне от прозорец.) Да се върна на себе си, в истинския свят, ми помогна това, че събрах сили да заговоря една от приятелките си – поисках от нея да се закълне, че всичките мрачни призраци са само в моята глава. Думите, самото им изговаряне сложиха край на проклятието, вдигнаха булото на илюзиите. Бях спасена.

Защо си спомних тази случка, ли? Защото в един от последните броеве на “Жената днес” писахме за теориите на конспирациите. А те, според мен, са дрогата на слабите, на ония, които не могат да понесат без упойка реалността. Слабите, дето имат нужда винаги от виновник извън тях, се надрусват с всякакви конспиративни теории - те им осигуряват алиби, поднасят им на тепсия увереността, че светът е априори враждебен. Благодарение на вечните си подозрения към околните те оправдават собствените си страхливи реакции и агресия.

Какво стана на другата сутрин, се чудите? Беше първият ми работен ден в “Сега” и го изкарах в тежък махмурлук. След седмица-две издадохме първия брой на вестника – останах там 7 години. Повече не запалих джойнт – дори в Амстердам. А няколко години по-късно изобщо престанах да пуша. Мдам.