Винаги съм бягала от предразсъдъците и лесните етикети, но не съм и подозирала, че тъкмо турски сериал ще ме сложи на мястото. И ще ми натрие носа за пореден път да бъда по-внимателна в оценките си за неща, които не съм изпробвала “на гърба си”.
И аз бях от ония, които коментираха с насмешка “рейтинговото чудо” на турските сериали у нас. Дълго време разните Айшета и Хасани, през които преминавах мимоходом на екрана, ме изпълваха с досада и се чудех кога най-после ще се свърши с тоя феномен на масовия вкус и ще изгрее нещо, което и аз да споделя. Кимах енергично с глава, докато приятели и познати (все прозападни пуристи) сравняват фамилните тв саги, произведени в южната ни съседка, с продукцията на печалния попфолк пейзаж у нас. Съгласявах се, че това масово ориенталско залитане на нацията ни е част от доминиращата чалга-култура тук.
Не е справедливо, казвам ви. Ако мислите обратното, значи просто не сте гледали нито една цяла серия от “Забранения плод” (той свърши, така че жалко – дори не мога да му направя реклама сега, но не е и това целта.) Защото една вечер в праймтайма по коледните празници случайно се загледах по-задълго в телевизора и блаженото ми самомнение за моя “висок вкус” отиде на кино. Синджир марка, от Капалъ чарши.
Така се започна с главоломното пропадане в собствените ми очи – почнах да отклонявам покани за срещи и социални ангажименти, които съвпадаха с времето на излъчване на филма. Изгледах прилежно в интернет отминалите вече серии. Нещо повече: взех да гледам в захлас изпреварващо и разни епизоди напред, най-вече любовните сцени (в един момент включително и на турски, когато не ги намирах на български или английски) само и само за да заситя невротичния глад, че пропускам или ще пропусна нещо важно. Междувременно се заех да изграждам мрежа от съучастници - подобни на мен излезли от нелегалност, опозорени рецидивисти, които също гледат “забранения филм” (някои от тях - като Пепа Витанова - привлякох за автори в юнския ни брой, посветен на сериалите). И за да бъде падението ми пълно, видях доста месеци по-рано тъжната развръзка на финала, а аз никога, ама никога не правя така.
Дълго забавлявах приятелския си кръг с разказа, че бързам да се прибера вечерта в осем, за да си хвана турската серийка. Някои продължават да не вярват на ушите си за това мое сериално престъпление, въпреки пълните ми, собственоръчно подписани самопризнания. В свое оправдание мога да изтъкна, че историята на “Забранения плод” е разказана завидно увлекателно, ритъмът на повествованието е майсторски, кастингът е перфектен, а актьорите са рядко органични и изключително красиви. Просто всичко в сериала е радост за окото – и мъжете, и жените, и декорите. А това, за моя изненада, се оказва страшно важно за възприемането и пристрастяването към един сериал. (Въздъхнах с облекчение, когато една хиперизвестна наша актриса, истинска гранд-дама на бг киното, ми каза същото: “Ама колко красиви мъже и жени има там, а?!)”.
И така, посветихме тема в “Жената днес” на сериалите (споко, не само на турските, пък и не всички автори са пристрастени като мен). Избрахме я, защото сериалът е типично женски атрибут – като червилото, бижутата или обувките на висок ток. Едва отскоро и мъжете откриха тази забава – но само онези, които все пак са на “ти” с женската част от себе си. Това е нормално, защото мъжете по принцип виждат света като под лунна светлина, която очертава контурите на всеки предмет, но не и подробностите (откритието не е мое, а на американската писателка Ребека Уест).
Затова пък жените не само забелязват детайлите, ами и потъват до ушите в тях - което, уви!, често им пречи да действат.
Тъй че жените и сериалите явно ще си принадлежим до гроб. На вас сега - приятно гледане на следващия актуален сериал, а пък на мен ми стига май дозата за тая петилетка :)
Още по темата за сериалите:
Андрей Райчев: Човекът стана духовен номад
25-и кадър: Вдовицата в бяло
Сценарната мощ и немощ
Сериали в повече
Сериализация
Дзен и изкуството да не гледаш сериали
