Дони Василева губи сина си, когато той е едва на 2 годинки. 3 месеца след това умира майка й. И всичко това, докато тя е само на 19 години. Много хора я познават като една от участничките във „Фермата“ и „Мама готви по-добре“. За други е известна като „Мисис Баба“, защото е едва на 38 г., когато се ражда внукът й. За мен Дони Василева е жената, която може да обърне посоката на въртене на Земята, стига да поиска. Мъдра, ведра и красива са само клишета, свързани с нея, които мога лесно да напъхам в кутия за чай. Но ако ги сваря, чаят ще е много силен. Като нея самата! Прочетете историята й и ще се съгласите.
Моментът, който ме направи личността, която съм сега.
Детето ми се роди здраво, но на 40 дни започна да прави гърчове. Лекарите откриха менингит, разви и хидроцефалия. Това обаче не беше най-трудният момент в живота ми, защото тогава не знаех, че болестта е нелечима. Напротив, всички доктори ми даваха надежда. Докато първото ми дете беше на една годинка, ходех по лекари с второто и забременях с трето. В онези години знаехме много малко за болестите и разчитахме на информацията от болниците. Не си давах сметка колко сериозно болно е детето ми в началото. Чак когато го изгубих, осъзнах, че през цялото време съм гледала неизлечимо болно дете.
Когато почина синът ми, майка ми рухна! За 2 години живот той се бе превърнал във всичко за нея. Тя беше по-слабата от двете ни в онзи момент. Трябваше аз да намеря сили да я вдигна, но... не успях. За жалост и тя си отиде.
Не познавам нищетата! Живяла съм в бедно семейство, но тогава всички бяха еднакво бедни. И изведнъж животът ми заши този шамар! Пораснах бързо и разбрах, че реалният живот се случва сега, в момента!
Нямах физическото време да страдам.
Дъщеря ми беше малка и трябваше да бъде обгрижена, нахранена, да поиграе, да се разходи. Тя нямаше как да знае дали ми е мъчно, дали страдам, или къде ме боли. Вечер се молех това дете, което растеше в мен, да е здраво. Ако трябваше да мина още веднъж по същия път, нямаше да издържа.
Изкарах цялата си бременност облечена отгоре до долу в черно.
След смъртта на детето, напуснах съпруга си. Когато дойде време да раждам, извиках баща си, който живееше на село, да се грижи за дъщеря ми за няколко дни. Той беше претърпял инцидент и бе с осакатена ръка. „Моля те, просто я вземи с количката, преобличай я, хвърляй мръсните дрехи в торбата, аз отивам само да родя и след това ми я връщаш.“ Обещах му, че влизам в болницата само за три дни. Когато малката ми дъщеря се родих, плаках.
Това сигурно беше единственото дете, което е оплакано с раждането си.
В онзи момент бях абсолютно сама - никой не се интересуваше нито от мен, нито от детето ми. Изчаках да минат 40 дена от раждането и се преместих в София. Получавах майчинство за двете деца и с него плащах наема и се издържах. Бързо си намерих работа, а една съседка ми помагаше за децата. Избягах от малкия град, защото исках да оставя там всички онези неща, с които нямаше да мога да живея. В Ямбол всички ме сочеха с пръст - едните ме съжаляваха, другите ме анатемосваха. Бягството беше задължително!
В София живеех с две рокли - докато бях с едната, другата съхнеше на простора.
Имах само един чифт обувки. Вещите ми бяха толкова малко, че се събираха в едно пликче. Но нямах никакво време да се самосъжалявам. Носех отговорност за тези две деца и всичко зависеше само и единствено от мен. Трябваше да мисля как ще ги изхраня, с какво ще ги обличам... Нямах време да се отпусна! В такива моменти се стягам и винаги намирам изход. Намирам го, защото никога не чакам някой друг да ми го донесе.
Когато съм най-слаба, съм най-силна!
Аз ръководя живота си! Израснала съм на село, а там денят е груб и суров. Още като малка баба ми ме научи да плета, да шия, да тъка на стан. Никоя работа не ми беше чужда. Родителите ми ме гледаха като истинска принцеса, защото бях бленувано дете. Баща ми беше бояджия по професия, но художник по душа. Всяко лято изкарваше навън мебелите и боядисваше цялата къща. Обичаше красивото и го правете с усет за нюансите. Дойдеше ли време да се садят доматите и краставиците, правеше редовете така прецизно, все едно рисуваше. Постоянно бях около него и исках да му помагам. А той ме избутваше и казваше – „Иди да си четеш уроците!“. Но кажат ли ми, че нещо не трябва, аз точно това започвам да искам. Когато родителите ми идеха на работа, вземах мотиката и отивах в градината. Исках да се изцапам, да работя. Пусках маркуча да поливам, превързвах стеблата, за да са е красиво. Обичах да ми мирише на зеленото от листата на доматите. Родителите ми ме отгледаха в бедни, но спокойни времена.
Аз отгледах своите деца в бедни, но смутни времена.
Беше ми много трудно, защото трябваше да свикна да живея в новия строй, а децата започнаха с него - растяха, мислейки по друг начин. Опитвах се да балансирам между старото и новото. Исках да бъда демократична майка и може би на моменти прекалено много им позволявах. Но им дадох цялата си любов!
Колкото и трудно да ми е било, никога не съм плакала пред тях.
Безсилна съм се затваряла в стаята си и съм нареждала през сълзи, но плачът си е бил само за мен. Децата не са ме виждали как плача и мисля, че така е редно. Чувствителен човек съм, колкото и силна да изглеждам. Много лесно ранима и понякога дребни неща ме преобръщат. Плаченето е моето лично пространство.
Когато бях на 37 г., отидохме на море с децата. Голямата ми дъщеря беше на 18, с гадже. Наех им отделна стая. Малко след като се върнахме от почивката, малката ми звънна по телефона и ме помоли да седна.
„Сестра ми е бременна!“
Наистина щях да падна в онзи момент, добре, че седнах! А двойката избягала на морето, защото се страхували от моята реакция. Дълго мислих какво да правя. Когато се прибраха, седнахме и поговорихме. Обичали се, искали да се оженят. Направихме сватба, роди се и бебето...
Така на 38 г. станах баба.
Това е гордост за мен - мое дете, което аз съм родила, отгледала и възпитала, да има дете. Благодарна съм на съдбата, че ми даде всичко това рано и сега имам време да правя каквото си пожелая.
В момента се занимавам с благотворителност – облякохме много деца от различни социални домове с тоалети за абитуриентските им балове. Членувам и в КГБ - Клуб на готините баби. Всяка баба, която спечели короната „Мисис Баба“, идва тук. Събираме пари и се грижим за деца с увреждания. Те са от различни места, с различни нужди; на някои плащаме общежитията, на други купуваме помагала, специална техника за слепите; организираме концерти на различни празници и т.н. Ако човек има популярност и не я използва за нещо такова, жалко тогава!
Известността трябва да се използва само за да се помогне на някого, за нищо друго!
Постоянно контактувам с хора и трябва да съм в добра форма. Но съм най-лошият пример за поддържането на такава, защото никога не съм спортувала. Просто съм безкрайно внимателна с това какво ям. За щастие, обичам само полезни храни. Месо не ям от 16 години. Просто организмът ми това иска. Привърженик съм на домашното разкрасяване. Любимата ми маска е от мед, зехтин и жълтък. Ексфолирам цялото си тяло с кафе, което смесвам с мед. Човек трябва да се грижи за себе си, но без да прекалява. Сега се чувствам пълна с енергия дори да започна живота си отначало. Но платих прекалено висока цена за тази свобода.
Съдбата знае на кого какво да даде и кой кога е готов за него.
Господ е определил аз да стана майка много млада, защото е знаел, че мога да бъда силна и да го направя. Съдбата не дава на никого нещо, което не заслужава или не може да понесе. Приемам всичко, което ми праща, и знам, че най-страшните неща ги дава на най-силните хора! Не бих променила нищо в живота си. Това си е моята съдба, само моя и на никой друг.
Когато бях млада, страдах заради нещастните случки в живота си. Мислех, че са наказание и ги преживявах драматично. С годините и помъдрявайки, осъзнах, че това всъщност са най-прекрасните моменти. Няма вариант да тръгнеш нагоре, ако не се оттласнеш от дъното. Трябва да се научим да приемаме всичко, което ни дава животът. Да, трудно е... но какво от това?! Ще мине. Ако нещо е било прекрасно и сме го загубили, значи просто не е било прекрасно. Прекрасното предстои!
