Любчо е на 14 години, но когато порасне, неговото бъдеще ще спре! Любчо е кръгъл сирак. Месец преди да се роди, пиян шофьор блъска майка му и баща му. Майката умира, бременна в осми месец. Лекарите изваждат бебето, но случилото се, липсата на кислород, достигащ до детето, цялостното състояние и кончината й предричат Любчо цял живот да бъде сирак с детска церебрална парализа. Бащата му си отива няколко месеца по-късно, без да излезе от будната кома и без някога да разбере, че има син. От раждането на Любчо и до днес за него се грижат баба му Саня и дядо му Владо.
„Бабо, всичко си имам!”
Така отговаря Любчо на баба си, когато тя иска да му купи нещо. Момчето, което няма майка и баща, което няма силни крака, за да тича, не може да се облече само и се храни бавно и трудно, казва, че си има всичко! Това е отговорът и когато питам баба Саня какво си е пожелал той за Коледа.
„Златно детенце! Аз съм реалист човек, не очаквам чудеса по Коледа. Не очаквам, но се надявам...”, възкликва Саня Христова.
Споделя, че най-много имат нужда от обич и подкрепа. Преодоляват ежедневните трудности, но знае, че сам човек е невъзможно да се справи. Затова е и благодарна на добрите хора, които им помагат. За операцията на Любчо преди 2 години именно добри хора им помагат да съберат 13 000 евро. Към днешна дата трябва да съберат около 7000 евро (4700 евро за лечение и 1927 престой) за възстановителни процедури. Към ежедневните им разходи спадат и тези за рехабилитация. Любчо ходи на плуване, а вкъщи идва учителка, с която учат и пишат домашните. Макар да има изоставане в развитието, той има съхранен интелект и е безкрайно любознателен.
„Миналата седмица учителката по математика каза, че с чиста съвест му е писала 4, след като го е изпитала.”
Ако баба Саня прекалено много се заговори с учителката, Любчо я дърпа, защото е нетърпелив да започнат да учат. „Ученолюбив е като майка си”, разказва Саня. „Тя завърши техникум по банково дело с отличие. И в университета беше отличничка”. Саня не е успяла да опознае зет си добре. Сватбата на родителите на Любчо е била на 20.10.2001 г., а на 8. 03. 2002 се случва пътният инцидент, при който загиват и двамата.
„Любчо е подаръкът от моята дъщеря за мен! С него дишаме!”
Саня и Любчо са от тези хора, които доказват, че съдбата праща трудности само на смелите и на тези, които ще имат силата да се справят с тях. Когато го боли от шината, която трябва да носи, Любчо не вика и не плаче! Той се примолва през нощта на баба си да я свали, но тихичко, за да не събуди дядо и вуйчо. „Друго дете на негово място би вило от болка, а той едва-едва, като котенце”
На 15.12.2016 г. от 17.30 часа в Централния военен клуб в гр.София ще бъде открита благотворителна изложба, на която ще бъдат изложени наградените в ежегодния конкурс на БГ ПРЕС ФОТО снимки на Любчо, направени от Красимира Василева. Тя предоставя фотоапарат Nikon D 3300, AF-P DX Nikkor 18-55mm f/3.5-5.6G на онлайн търг, като парите от продажбата му също ще са за Любчо. На изложбата ще бъде обявен и спечелилия фотоапарата.
Снимките на Красимира Василева са изключително силни и въздействащи. За тях няма специални декори, грим и тоалети. Тя снима Любчо в неговото ежедневие. Няма как да не я попитам какво е мислила и как се е чувствала, докато е снимала.
„Снимките пресъздават различни аспекти от неговия живот и във всяка ситуация, чувствата и мислите ми бяха съответно различни. Когато го снимах в училище например, разбрах колко е ощетено това дете - от към детство. Когато го снимах по време на рехабилитация - колко е ощетен от към здраве. Снимките в къщи, с ресурсната учителка - колко е ощетен от към нормалност в развитието. С баба и дядо - какво нещастие е никога да не си узнал що е майчина прегръдка и същевременно какво щастие е да има някой, който така безпрекословно да те обича и да е посветил живота си на теб... Като цяло, тази история провокира безкрайно много чувства - на болка, безсилие, съпричастност. Същевременно на възхищение от борбеността на това дете, от предаността на баба му и дядо му и не на последно място - от милосърдието на хората, които им помагат. Ако мога да потърся обобщение на всички тези чувства и мисли, бих казала - огромна тъга и горест, но и възхищение”
Много деца, повече, отколкото можем да понесем или да си представим, се раждат и живеят заедно с нас и сред нас, но техният живот е много по-различен и труден от обичайния. Животът на техните родители, на техните братя и сестри, на техните баби и дядовци преминава завинаги в различно измерение.
Кое е добре?! Тъжно ли е или несправедливо? Коледното чудо вози ли се на инвалидна количка? Можем да пишем много, да разсъждаваме, да обвиняваме, да охкаме... Можем и просто да помогнем!
