Ако прочетете целия текст, ще видите, че въпросът, който задаваме в заглавието е риторичен, макар много от вас да се чудят как едно дете на 12 години е способно да разбира Толстой...
Вече сме ви запознавали с автора на текста.
И все пак – той се казва Петър Порумбачанов. Освен че е председател на Асоциацията за домашно образование, той има цели четири деца, които заедно със съпругата си обучават сами у дома. В навечерието на първия учебен ден сметнахме, че е важно и нужно да отворим отново темата за домашното образование и домашните ученици. Ето гледната точка на един баща...
Неотдавна срещнах стар мой познат, който не бях виждал от дълго време и той радостно, стискайки ръката ми, започва да ме разпитва за какво ли не: „Чувам, казва ми той, че си навъдил четири деца, как се справяш бе, братче? Това не е шега работа ей, аз съм с едно и изнемогвам, а сега, като тръгна и на училище, се видях в чудо!“ Без да дочака отговор, моят познат продължава: „Твоите ходят ли на училище, сигурно е ад! Тетрадки, учебници, обуща, панталони, смартфони, сигурно печелиш много“ . . . В малката пауза, докато познатият ми си поема дъх, успявам само да вмъкна: „Всъщност, аз съм с домашно образование и . . .“ той въздъхва тежко, сграбчва ми рамото и казва: „Съжалявам, братче, дано се оправиш!“ После добавя: „Това твое „образование“ злокачествено ли е, има ли разсейки?“ Горкият си помисли, че съм болен от страшна болест. Разбрахме се накрая, ама на него май не му стана по-леко. Сякаш се озадачи, че не съм болен наистина, а просто обучавам децата си вкъщи. Стана му криво, че той трябва да се занимава с куп задачи и предизвикателства, които са му крайно противни, а аз си държа децата у дома, като че искам да си спестя проблемите. Сега си мисля, че наистина съм си спестил доста проблеми.
-
Виолета Топалова за стреса, детската градина и най-красивото в живота й - децата -
21 вечни цитата от великите детски книги -
Стартира кампания за безплатни очни прегледи на децата -
Отново на училище с МЕТРО: Купихте ли вече раница? -
Стресът в началото на учебната година -
Съби Попов – един баща за първия учебен ден, отговорностите и училищните спомени -
Детето пред компютъра -
Живи и будни сте били до днес, започва консервирането! -
Първолаците по света (СНИМКИ) -
Ненчо Илчев за сина си Момчил, бащинството, първия учебен ден и пакостите
Моят познат не бе чувал за домашно образование. В крайна сметка повечето хората си мислят, че образованието може да се случва само и единствено в „ковачницата“ на Системата. Това, което аз виждам обаче е нещо далеч по-различно. Преди 15 години си мислех, че аз и моята съпруга ще си обучаваме тихо и кротко децата вкъщи и така честити ще си живеем славно. Всичко се промени още през 2005-та година, когато организирахме първата Национална конференция за домашно образование. Видях, че не сме сами, че има много семейства, които независимо от мен и съпругата ми са стигнали до извода, че „има нещо гнило“ (по Шекспир) в нашата образователна система. Тези семейства бяха убедени, че не искат да чакат „Видовден“ на промяната в образованието. Всъщност бяха сигурни, че образованието не се случва в държавните училища, защото знаеха, че образованието е много повече от „просто знания“ – образованието на децата е изграждане на характер.
Дадох си сметка, че някой формира децата ни като личности и това очевидно е този, тази или тези, които прекарват с тях по 8 часа на ден в затворена стая с решетки на прозорците. Всеки ден. Години наред. Казах си, че родителите не са и няма как да са просто доставчици на биологичен материал за Системата. Реших, че ако държавното училище иска деца, които да обучава, е най-добре да започне да си ги ражда, защото аз няма да му дам моите. Така се насърчих на Първата национална конференция за домашно образование през 2005. С годините тази вяра в правилността на решението за домашно образование се превърна в твърда увереност, предвид растящия брой семейства, които обучават своите деца в домовете си и предвид всичко, което виждам, че се случва с децата ми.
Сетих се за объркването на моя познат. Сега си мисля, че моето „заболяване“ е пуснало дълбоки метастази в обществото ни и семействата се „разболяват“ прогресивно със свобода. Точно така - свобода. Някак си след промените в началото на 90-те образованието остана единствената обществена сфера, която не се либерализира. Днес пътуваме спокойно навсякъде, можем да заживеем без проблеми в друг град или село, правим бизнес, имаме свобода на словото, но монополът в образованието се запази. Защо? В крайна сметка конкуренцията е гаранция за качество. Нямаме обаче конкуренция в образованието и това се дължи на грешната философия, която държавата изповядва в това отношение. Вече не мисля за това, защото децата ми не са държавна собственост, така смятат и всички над 200 семейства в България, решили, че ще понесат отговорността за обучението на децата си. Очевидно така смятат и родителите на над 10 милиона домашни ученици по света.
Днес виждам край мен деца (не само моите), които разбират образованието, както разбират самия Живот. Няма звънец, който да им казва кога трябва да учат и кога да се отърват от досадата. Няма 15-ти септември и дълго чакани ваканции, защото обучението вкъщи е едновременно постоянно учене и постоянна ваканция. Няма държавни стандарти, които да казват, че децата на 12 години трябва да четат „Приключенията на Лукчо“, вместо „Война и мир“ или да решават квадратни уравнения, вместо да изчислят сами как да си направят триъгълна маса. Ако ме питате дали бих тръгнал по същият път, ако се върна 15 години назад, няма да ви отговоря, защото, ако вече не сте разбрали отговора, значи тази статия не е за вас.
