Труден и дълъг ли е пътят към вкъщи ни разказва Петя Ташкова. Благодарим! Виж как можеш и ти да участваш в рубриката ни Вашият блог.
Усетих малкото смачкано листче в ръката си чак когато стигнах до металния детектор. Бях го стискала през целия път до летището, толкова силно, че дланта ми се беше изпотила и то, подгизнало, едва беше останало цяло – от едната страна реклама на закусвалня за бързо хранане, от другата – обикновен автобусен билет, от Кингстън до Хийтроу. Пъхнах го в джоба си и изпълних подканата на охраната да премина през детектора.
С бавни крачки се отправих към самолета, потупвайки джоба си по пътя, като че ли това щеше магически да ме върне в автобуса, но този път в обратната посока – от летището към малката ми квартира в предградията.
Не ме е страх да летя. Не ме е страх да пътувам. Не ме е страх да сменям обстановката. Но треперещите ми крака подсказваха друго. Както и нервните ми, накъсани крачки, и дразнещият тик да прехапвам устни, и лошият ми навик да чопля с нокът малките ранички по пръстите си. Защо бях така притеснена да се прибера у дома?
Тричасовият полет ми даде време да размисля. Можех ли още да го нарека дом? Щях ли да се чувствам като у дома си? Щяха ли приятелите ми да ми се зарадват, семейството да ме посрещне с отворени обятия? Щях ли да познавам улиците или с объркване да скитам в търсене на правилния път? Беше ли се променило всичко?
В родната ми София вече седмици течаха неспирни протести, цветни, шумни и непоколебими. А аз се чувствах като пришълец; като един от „младите, които са избягали да учат в чужбина”. Аз още нося България в сърцето си. Аз с гордост обявявам, че съм българка, където и да съм и който и да ме попита. Аз също искам по-добро бъдеще за нея и ще крача гордо с байряка редом с всички. Но тя дали ме иска?
Влачейки тежкия куфар подир себе си, аз минавам през изхода. Там, в залата за посрещачи, тригодишната ми племенница с радостни писъци се привира през тълпата и, протегнала пъстроцветен букет, тича към мен. Аз пускам куфара и я вдигам във въздуха за дълга и силна прегръдка. Писъците преминават в смях и в нестихващ порой от въпроси, които ме умиляват и стоплят сърцето ми. Баща ми се спуска да вземе куфара от ръцете ми, а майка ми със сълзи на очи търси своята дългоочаквана прегръдка.
По пътя към колата се отклонявам и спирам до близкото кошче за боклук. То не е за разделни отпадъци, както в Англия. То е универсално, за всички пристигащи българи, които си задават същите въпроси като мен. Там ние се отърваваме от притесненията, съмненията и колебанията си. Домът не е дестинация; домът е там, където си приет и обичан безусловно.
Бръквам в джоба си и пускам малката хартийка в кошчето. Аз съм вече у дома.
