Диана Илиева ни изпрати текст с поука - да не забравяме да говорим с децата си. Винаги. Навреме. По всички теми. Благодарим! Ето как можеш и ти да ни изпратиш своя текст - тук.

Иска ми се да започна тази история по един по-различен начин от обичайното „Имало едно време ...”. Ето защо ще оставя главната героиня да разкаже сама за себе си всичко – от самото начало.

- Аз съм Сиси и съм на дванадесет години. Градът ни е малък и всички се познаваме. Уча в местното училище и животът ми е съвсем обикновен. Всеки ден отивам на училище и се прибирам по едни и същи пусти улици. Ненадейно, на 14ти ноември, аз намерих на улицата врабче. То беше замръзнало и полумъртво. По човчицата и крилцата му имаше скреж. Веднага го вдигнах и го увих в новия плетен шал, който баба ми подари. Тичах към дома. Не знам колко време съм тичала, но ми се сториха часове. Когато развих шала, видях умрялото врабче. Това беше първият ми сблъсък очи в очи със смъртта. Определено всеки си има изградена своя представа за смъртта. Но моята определено не беше такава – та то беше в ръцете ми. Много плаках.

- Защо плака, Сиси? Заради това, че не можа да го спасиш? Заради това, че умря в ръцете ти? Заради това, че смъртта ни прави безсилни и ние хората не можем да го понесем? Заради страха, може би? – попитах аз.
- Не знам. Защо?! – каза малкото момиче. Погледна ме. Очите й бяха големи, черни и пълни със сълзи и въпроси, на които тя нямаше отговор.

============================

Всички родители се чудят какво да отговарят на детето си. Та то всеки ден се появява с някой въпрос, за който не сме подготвени. Какво мислите, че е направила майката на Сиси, когато се прибрала от работа и я видяла обляна в сълзи. Да. Попитала я защо плаче и в същия момент видяла умрялото врабче, увито в шала. Тогава майката била ужасена. Не, защото не е била до Сиси в такъв момент. А, защото не е подготвила малкото си момиче за подобни неща. Такива са нещата от живота. Те не ни питат дали сме подготвени да се сблъскаме с тях. Те просто се случват. Затова говорете с децата си. Не си мислете, че като спестявате лошите неща сте добри родители и, че предпазвате някого. В случая вие се проявявате като егоисти и предпазвате само себе си - от трудни разговори. Но разговорите рано или късно ще трябва да се проведат. И няма да бъдат по-лесни - не се надявайте!