Факт е първата книга на американеца Рори Милър с кулинарни пътешествия из българските села и най-вкусните бабини рецепти! Той е един от най-колоритните участници в готварското риалити предаване MasterChef 2019. Живее в България повече от 15 години и усвоява тънкостите на традиционната българска кухня.
„С идеята да състави кулинарна книга на българското село Рори Милър пътува и на Северозапад, и на Югоизток. И по-скоро от любопитство, отколкото от чревоугодие, се пристрастява да готви старовремски манджи с бабите в села, които ги няма на картата. Покрай храната в полезрението му влизат и нравите, и отношенията между поколенията, и битът.
Макар самият той да е екологично съзнателен и да мрази агресията, реалността на село го прави свидетел и участник в процеса на превръщането на кокошка и овца в част от трапезата. Какво друго вижда авторът, американец по произход, в затънтените дебри наред със забравените старци и опустелите къщи? Площади с гордо стърчащи съветски паметници, читалища с празни салони, пердета с мъниста против мухите, градини с уродливи джуджета и остатъци от недоубит социализъм, жив и при пазарната икономика. Което е неподправена социология, демография и вярно усетена народопсихология. Още от първите страници на книгата те стават даже по-интересни от гастрономическите приключения.
Авторът не ни спестява онова, за което не говорим у нас от свян и евфемизъм" - така кометира изданието журналистката Милена Димитрова, която е редактор на „На око“.
КОЙ Е РОРИ МИЛЪР?
Той е нестандартен и атрактивен образ, който си заслужава да срещнете, ако сте пропуснали да го гледате в MasterСhef. Изглежда младолик, но преваля на попрището жизнено в средата.
След бурно юношество, злополуки и разправии със закона 19-годишен напуска родния си град Такома в американския щат Вашингтон и потегля за Италия. Оцелява като строителен работник, майстор по пиърсинг, берач на маслини и учител по английски. Митарства и из други страни в Югоизточна и Централна Европа.
Преди повече от 15 години се установява в България и гради имидж на кулинарен гуру. Създава крафт бири, нает е за главен готвач в няколко ресторанта, основава заведения за бързо хранене с авангардно меню… Храната го занимава не само като бизнес или удоволствие, а и като предлог за разговор. Така се захваща с идеята да обикаля дълбоката провинция и да учи рецепти от бабите. Приоритет са двете му деца и се старае по-често, ако не непрекъснато, да бъдат заедно.
Познават го и като доброволец. Дежури в софийските болници по време на пандемията и превозва хуманитарна помощ до засегнатите райони на Украйна. Помага на украинските бежанци да си намерят дом и работа у нас. Докато пише тази книга, той прегръща философията, че най-важното е да се приемат нещата такива, каквито са. И колкото може повече, да се живее "На око".
Гостува в Неговановци, Салаш, Челопек, Паволче, Горно Пещене, Кабиле, Воден (Ямболско) и Дряново (Родопи). Рецептите, които ще намерите в книгата, са разнообразни и свързани с традициите на българската кухня: кумски петел, кокоша саламура, попска яхния, просеник, пълнена тиква с месо, чорба с луканка, зелеви сарми, курбан, качамак, боб. Някои ще ви се сторят доста необичайни, но са също традиционни вкуснотии: например тикълник, шумотрак, трахана, клин, „Бял мъж“, чукан лук.
ЗАЩО "НА ОКО"?
Изданието „На око. Кулинарни приключения на село“ е цветно и богато илюстрирано, съдържа над 220 цветни снимки от фотографите Иво Недялков, Стефан Каменов и Асен Величков, както и закачливи илюстрации и корица от Кремена Ягодина. Дизайнът за книгата „На око. Кулинарни приключения на село“ е дело на Тодор Манолов, преводът от английски – на Даниела Константинова. Редакторът и журналист Милена Димитрова, която по душа също е кулинарен пътешественик, сърцато и вещо подходи към цялостната концепция на изданието и съвсем стриктно (а не „на око“) облагороди текста, рецептите, последователността на пътуванията в общия сюжет и написа за гърба на корицата препоръка към читателите защо да прочетат тази книга:
„Макар самият той да е екологично съзнателен и да мрази агресията, реалността на село го прави свидетел и участник в процеса на превръщането на кокошка и овца в част от трапезата. Какво друго вижда авторът, американец по произход, в затънтените дебри наред със забравените старци и опустелите къщи? Площади с гордо стърчащи съветски паметници, читалища с празни салони, пердета с мъниста против мухите, градини с уродливи джуджета и остатъци от недоубит социализъм, жив и при пазарната икономика. Което е неподправена социология, демография и вярно усетена народопсихология. Още от първите страници на книгата те стават даже по-интересни от гастрономическите приключения.“
„На око“ е необикновено издание. Замислено като кулинарен пътеводител, се превръща в пътеводител в дебрите на българската душа. Готварското пътешествие на американеца е изпълнено и с хумористични моменти, а неведнъж се отнася към случващото се и с чувство за самоирония.
Освен до тайните на българските гозби Рори Милър се докосва и до богата душевност, гостоприемство и човещина на българина. Намира приятели, които с умиление го наричат Рорко. Така неговите записки са не само за вкусните блюда, приготвяни на око от сърдечните домакини, но и за топлината в домовете им, за радостите и болките им. Този израз, който първоначално е катализаторът на неговите пътешествия, става символ на цяла житейска философия – да приемаме това, което ни се случва, и да живеем колкото се може повече „на око“. Ето откъде тръгва тази идея:
„Прекарахме само предиобеда с леля Божка и добродушния й син Момчил. Щеше ми се да бяхме останали за по-дълго, ала дори за кратката утрин тя успя да изрази вдъхновяващата си житейска мъдрост и да ни внуши, че единствената посока навсякъде е „на око“. Мъдрост, която ни показа на дело, докато готвеше – че животът може да бъде труден и на ръба на отчаянието, но чрез простота, признателност, доброта и любов дори най-изтерзания човек ще намери сили да се разсмее и да проумее какъв голям късмет има, щом може да усети тези неща и да види и грозното, и красивото“, пише из „На око“.
Докато е обикаля из българските села, Рори Милър установява любопитните факти, че:
- Българските мекици са по-вкусни от американските донати;
- 95% от случаите след като бабите опитат онова, което са сготвили, го намират за идеално и рядко добавят нещо след първата дегустация;
- Ако има нещо, което трябва да НЕ мериш, докато готвиш, това е свинската мас: „Давай смело с нея“, казва баба Танче от с. Челопек;
- Вълнените чорапи – терлици – вършат чудеса и в най-големия студ;
- Тиквата може да се пълни не само със свещ за Хелоуин, а и с месо – вижте рецептата на баба Мицка от с. Горно Пещене;
- Хората на село са невероятно добре подготвени как да консервират и съхраняват продукти за дълго време;
- Всички възрастни хора разказват повече за внуците, отколкото за децата си;
- Градината е повод за гордост за повечето стопани на село.
Американецът чревоугодник не отказва да се интегрира към българската култура и бит. Научава немалко изрази и привички като „бохча“, хава“, „керевиз“, „кукери“, „кьопоолу“, „гоблен“ (защото на английски goblin е „таласъм“), курбан; как се прави сапун, какво означава сиренето да погрознее и защо не трябва яденето да се разбърква, докато се готви.
Сред любимите му ястия са таратор, содена питка и сарми. Но мечтае някой ден за рождения ден някой да му опече от същата онази лютика на леля Божка от с. Паволче и с пълнеж от чушки.
Със замъглено от приключенска страст съзнание Рори Милър се опитва да пътува до всяко място по различен начин. Макар досега да е поемал на път със стара лада на 40 години, влак и кола под наем, мечтае да влезе в някое село на кон, с каруца или трабантче, споделя той в „На око“. Кулинарните приключения на село продължават до днес!
Представянето на книгата „На око. Кулинарни приключения на село“ от Рори Милър ще се състои на 10 октомври (вторник) от 18:30 ч. в "Топлоцентрала" (бар-сцена и тераса). Специални гости на събитието ще бъдат Милена Димитрова, редактор на книгата, Даниела Константинова, преводач, и шеф Джун Йошида. Входът е свободен, като посетителите ще имат възможност да получите личен автограф. Представяне на книгата „На око. Кулинарни приключения на село“ и Рори Милър ще има още:
- 8 октомври (сряда) – Бургас – Hashtag Studio Burgas
- 9 октомври (четв.) – Варна – Hashtag Studio Varna
- 10 октомври (Пловдив) – Whisky Bar Sandak
Прочетете откъс от книгата „На око. Кулинарни приключения на село“. >>>
Пристигнахме отново в Кабиле три седмици по-късно, когато август преваляше, но жегата все още сипеше огън в този район.
Оставих нещата си в къщата на Стефан в Ямбол, като старателно ги скрих зад затворената врата, за да не би неговото огромно куче да повреди нещо.
Напуснахме града през, така да се каже, най-колоритния маршрут, където стандартът на живот е нисък, жилището се състои от всякакви предмети, които можете да намерите и вържете заедно. Има повече магарета, които теглят каруци, отколкото истински моторни превозни средства. Към облеклото няма претенции. Готвенето в голямата си част става на открито и на огън и въпреки врявата и всякакви крясъци, сякаш всички са в много добро настроение.
Кабиле се намира само на 10 минути път с кола от Ямбол. В селото живеят около 1200 души – онези, които са останали. Другите отдавна са заминали в чужбина, където според техните представи животът е по-хубав. Селото е добре поддържано и през последните пет години преживява ренесанс.
За разлика от други села, в които съм бил, в Кабиле няма изоставени къщи. Всичко се изкупува от хора, които се опитват да избягат от града. С разрастването на Ямбол много от по-заможните му жители търсят близките села, където биха могли да си купят жилища, но да останат близо до работните си места в града. Кабиле се вписва идеално в тази категория и печели от притока на такива хора. Някои идват само за събота и неделя, докато други го припознават като постоянен дом.
Това налага селото да инвестира толкова разумно в своята инфраструктура, колкото позволяват възможностите на местната власт. Нови пътища в центъра и подобрена газова връзка – особено за по-богатите жители, които сякаш нарочно са се струпали само в единия край на селото. Единственият реален проблем, който остава отворен, е липсата на септична система в много части на селото, което принуждава Повечето хора да копаят ями сами и да се надяват нещо да не се обърка.
Дотук добре. Само дето тукашните се оплакват, че богатите са с привилегията първи да се сдобият с всички удобства, докато по-скромното население може да почака.
На влизане в Кабиле се вижда висока червена желязна конструкция без ясна цел и безпределена форма. Тя стърчи вертикално от дясната страна на пътя, а надписът „Кабиле“ лъщи избелял. Селото е заобиколено от ниски хълмове и слънчогледови ниви, които кътат археологически съкровища от хилядолетия назад. Улиците са поддържани: възрастни чистачи сноват от единия тротоар до другия със сламени метли и метални лопатки.
Сравнително лесно намерихме къщата на Елена и Наско и пак позвънихме на вратата им. Познатият звук на чехли, които стържат по бетона, се чуваше все по-близо и по-близо, докато баба Елена не се появи иззад ъгъла на къщата, като радостно ни махаше, разперила ръце.
– Привет, привет! Добро утро!
Отвърнахме на поздравите, а тя отвори скърцащата порта, за да ни преведе под ниската ѝ арка. Щом свихме зад ъгъла, забелязахме Наско в градината да работи приведен и под прикритието на разцъфтели лехи. Баба се провикна:
– Наско! Момчетата са тук!
Дядо мигом се стрелна към нас с гръмогласен поздрав:
– Евала, оправихте се! – Махна с ръка и тръгна към нас да се ръкуваме.
Носеше характерната камуфлажна шапка в съчетание с облекло за градинска работа – къси дънкови панталони и потник. Коремът му преливаше – вероятно от гордост, че е сит, а раменете му напомняха за пенсиониран играч на американски футбол – високи и квадратни. Здрависахме се, а той свали шапката си и се почеса по бръснатата глава.
– Добре дошли! – каза. – Заповядайте вътре на кафе!
Баба ни поведе нагоре по стълбите към тяхната просторна кухня. Седнахме на масата, а тя наля няколко чаши кафе и сервира мекици. Дядо Наско също ни последва – явно усети, че сега е моментът да блесне като домакин.
Седнахме и взехме да духаме кафето да изстине. Домакинът извади няколко пепелника и настоя да пушим вътре, на масата. С оглед на моето прогресивно либерално възпитание се почувствах неловко при възможността да пуша вътре, обаче приех веднага и със задоволство!
И двамата ни домакини разполагаха с неизчерпаем запас от шеги и весели истории от изминалата седмица, а ние седяхме, като слушахме напрегнато и се смеехме на всеки има-няма 30 секунди.
Хората се радваха да видят нови лица край себе си – а ние бяхме щастливи да бъдем тези нови лица! Те често говореха едновременно за различни работи, но със същия тон и сила – та беше малко трудно да разграничим кой какво казва и кога.
Но пък през цялото време беше забавно.
Шедьовър, опакован във вестник
След като кафетата ни изчезнаха, а с тях и мекиците, Наско най-накрая повдигна темата за алкохола. Бързо се навих да опитам малко от неговата ракия и след това да премина към червеното вино за предстоящата вечеря. И двете питиета са направени с мерак – негово собствено производство.
Пладне беше превалило, така че нямах никакви притеснения да се докосна до следобедния грях. Чашите бяха раздадени, а бутилките – донесени от мазето. Скоро чашите ни с ракия бяха пълни с едно трезво изключение – Стефан.
Заедно с ракията Наско измъкна мистериозен пакет, увит във вестник, който лежеше върху хладилника им. Внимателно го разгъна на масата, за да се покаже съкровището вътре – домашна луканка или суджук. Обясни, че най-добрият начин да се запази луканката е да се увие във вестник и след това да се замрази. Когато искате да хапнете от нея, просто я изваждате от фризера и я оставяте да се размрази на топло място – в случая топлото място беше горната част на хладилника на нашите домакини.
Точно тази луканка е продукт на сътрудничество между Наско и брат му, който е доставил говеждото, докато Наско е осигурил свинското от собствените си животни. Смес 50:50. Едва не си развалих апетита, както и едно от ястията, които щяхме да приготвим, примамен от нарязаната луканка.
Успях да погълна половината от нея, преди да се овладея. През следващия около половин час останахме на масата.
Баба и дядо преразказаха много епизоди от живота си. Разговаряхме също за ястията, които тя планираше да ни покаже в този ден. Беше се спряла на няколко идеи и всичките звучаха като нещо първокласно.
Първо щеше да ни приготви чорба с въпросната луканка. След това зелеви сарми с кълцано свинско, за които бях наясно, че в крайна сметка ще ми повредят вътрешностите, тъй като почти нямам задръжки, щом става дума за всякакъв вид зелеви сарми. Искаше също да ни покаже как се прави нещо средно между кьопоолу и лютеница. Не съм горещ привърженик на кьопоолуто (патладжанът ме плаши), но пък през годините съм изял толкова много лютеница. Където и да попадна – в какъвто и да било социален кръг или при каквито и да било обстоятелства, непрекъснато чувам, че „лютеница това“ и „лютеница онова“… От цялото това възраждане на лютеницата много ми доскучава. Вече не мога да я консумирам, Въпреки че детето ми хапва от нея точно както американските деца нагъват корнфлейкс. Тъй че тази рецепта ми прозвуча интересно, понеже не се основава на никоя, която съм пробвал преди – очевидно две злини се равняват на едно добро.
След като графикът за хранене беше нарушен, ми се обясни как и баба, и дядо били видни кукери. Баба направила кукерските носии, а дядо танцувал, пременен в тях. Досега целият този феномен на кукерите ми убягваше и точно на това тайно се надявах при кратките ми пътувания – да се натъкна на истински кукерски работи!
Имаха кукерски костюми и всичко необходимо. Дядо е обиколил Европа, както и цяла България като член на самодейна кукерска група и е танцувал на няколко различни фестивала. Затова някак естествено след втората ракия попитах дали мога да облека един от костюмите. И двамата ме предупредиха, че то ще е все едно се пържа в ада в това горещо време, а пък и одеждите наистина са тежки и т.н. Нагледно ме заведоха в съседната стая и поставиха няколко различни костюма и маски, които баба е изработила, а дядо е носил.
Красиви бяха. Цветовете и задълбоченото внимание към детайла, символиката зад всяко малко звънче и предмет бяха завладяващи. Обясниха всичко за подготовката, а любовта им към този обичай звучеше във всяка тяхна дума.
Наско не спря да се шегува с баба, като ѝ подмяташе да вземе да се облече в някой от костюмите, и то се знае, тя всеки път отказваше с кикот. Оставиха костюмите разстлани на леглата, а маските – окачени на куки. Върнахме се в кухнята и седнахме. Наско ми наля още една ракия – изпих я. Даде и още малко от луканката.
Погледнах го и рекох:
– Трябва да облека този костюм! Иначе ще съжалявам!
Той остави настрана ракията си и стана:
– Ами хайде тогава.
Кукери през август с дядо Наско
Върнахме се по коридора и влязохме в резервната спалня с костюмите, подредени върху двете легла. Наско ме попита кой ще пробвам – хич не ми пукаше кой, стига да е кукерски.
И той, и баба започнаха да ме обличат на катове: тежки вълнени или памучни одежди една подир друга, докато взех бавно да осъзнавам защо бяха споменали думата „ад“. Топлината от материите започна да се покачва и тогава проумях защо тази традиция се изпълнява единствено през зимните месеци. Важното беше, че започнах да се чувствам специален.
Имаше една зелено-бяла престилка, която увиха Около кръста ми, след което трябваше да сложа някакви тежки гети в долната част на краката и глезените, а после – чифт традиционни обувки. Май че се наричаха цървули – изработени от кожа много преди да се родя. Докараха ме в изискана туника с шарки на червени цветя в две редици – по дължина на всеки от ръкавите и надолу до средата. Макар да ми казаха, че този костюм е по-лек, направен за по-топлите месеци, съмнявам се онези, които са го създали, да са имали предвид високите температури, които често мъчат хората в края на август.
Докато капчици пот избиваха по челото ми, ме завързаха с колан от хлопки около кръста, който трябваше да тежи колкото малко дете. Хлопките задрънчаха заедно и допринесоха за уникалната атмосфера, очевидно доста забавна за баба и дядо, да не говорим за постоянното кикотене на Стефан. После Наско ми подаде чаша от неговата вълшебна ракия, която като че ли свали леко температурата на тялото ми.
Дойде ред на маската. Първата, която се опитаха да нахлузят върху димящата ми глава, просто не пасна. Повярвайте: положиха усилия хората. Затова взеха друга и тя свърши работа: бях готов. Вътре беше жега, но по дяволите, бях преоблечен като кукер и в състояние да прогоня цяла сюрия зли духове.
Въпреки това щях да бъда „недовършен“ без подходяща дървена кукерска гега. След като ми подадоха гегата, ми казаха, че трябва да скачам и да бия звънците, което и сторих. Чувствах, че вече съм се справил със задачата, а пък да остана повече от две минути с този костюм при 38-градусова жега, беше равносилно на риск от ходене до болницата. Затова моите домакини ми помогнаха да съблека костюма и да остана по обичайното си облекло и след няколко минути смях и внимателно отстраняване на всеки елемент от костюма се отправихме обратно към кухнята, за да започнем да готвим. Петимен бях да се преоблека, обаче след няколко минути потта ми засъхна и бях отново във форма на кухненската маса. Полюшвах питието в чашата си и си свивах цигара.
