"Париж ме направи българин. Тук разбрах, че ние имаме качества, които французите нямат, че сме по-чувствителни, по-сърдечни и по-топли от тях. Че се влюбваме на мига, а там едно приятелство се планира и готви двайсет и пет години. Ако съм постигнал нещо във Франция, ако имам някаква тежест, ако по света моите картини носят радост на всякакви хора и раси, то е, защото съм български художник. Първата си картина в Париж продадох за каса бордо, а втората – за кожено яке. Нямах самочувствие, идвах от свят, който тук считаха за второ качество. Но мина време и започнах да се тупам по гърдите: "Булгар, булгар". За мен България си остана един вечен мираж. В който и свят да съм, винаги ще я нося като ранена птица в сърцето си", казва приживе Никола Манев.

В книжарниците вече може да откриете "Живея в светлина" - биографичния роман за големия български художника Никола Манев. Автор на книгата е журналистът Исак Гозес. Книгата включва и цветно приложение със снимки на Никола Манев, част от които не са показвани или публикувани досега. 

"Да напиша "Живея в светлина" не беше решение, а приятелски дълг", казва Исак Гозес.

Исак Гозес е български журналист и писател. Един от създателите на вестник "Стан­дарт", в който работи в продължение на 25 години. Бил е кореспондент на БТА, както и кореспондент на "Работническо дело" в Хавана. Автор е на пет книги. Носител е на наградата "Черноризец Храбър" и член на Съюза на журналистите и Съюза на писателите.

Прочетете интервю с автора, предоставено от издателство "Хермес". >>>

"Живея в светлина" е биографичен роман за художника Никола Манев. Как решихте да напишете книга за него?

Преди малко повече от две години, седяхме с Никола Манев в неговото ателие в Париж. Свързваше ни повече от двадесетгодишно приятелство. В това време бяхме изпили заедно много мастика, пекли агнета, бяхме се карали и сдобрявали, знаех всички негови истории, но никога не бях виждал как рисува. Рисуването за него бе интимен акт, като любовта. Там той не допускаше никого. Помолих го да вземе четката. Заради една снимка. Направи го с нежелание, за да не ми скърши хатъра. Болестта вече го беше стопила. Без да си го споделяме, знаехме, че се виждаме за последен път. Тогава той ми каза: "Искам да напишеш книга за мен. В нея разкажи да любовите ми:  Към живота, картините, виното, жените." – Нищо не му отвърнах. Не обещах. Дни след като той си отиде от този свят,  си дадох сметка,  че трябва да изпълня молбата му. Не беше решение, а дълг към приятеля. 

Бихте ли ни разказали малко повече "от кухнята" - как протече работата по книгата, бяха ли Ви необходими допълнителни проучвания?

В една кухня трябва да мирише на червен пипер и много подправки, казваше Кольо. Моята "кухня" се нуждаеше от спомените на всички приятели, роднини, колеги, любовници на Никола. Оказаха се твърде много. Научих много повече от това, което знаех. Всеки от събеседниците ми възкресяваше своя Кольо. Такъв, какъвто той го е видял, разбрал и преживял. Така се роди "Живея в светлина". Тя осъществи и голямата ми мечта - да работя отново с "Хермес", издателството, което преди четвърт век публикува първата ми книга.

Животът на художника преминава от Чирпан, през София, Варна, Париж.  Дните му са изпълнени с любопитни срещи и събития... За кой момент от неговата история Ви беше най-интересно да пишете?

Няма момент. Всичко беше много интересно: лудостта на детските му години, срещата с учителя Васил Стоилов, първите любови, за съжаление нещастни, началото в Париж.  През живота си Манев бе подписал около 4000 картини, но нито един брачен договор. Това е странно за човек, който не може без жени, а получава нервна криза, когато стане дума за законно семейство. Естествено любимите му, когато разберат това, рано или късно си тръгват, в резултат на което той доста е страдал. Беше по чирпански ревнив и по французки любвеобилен.

Какви трудности срещнахте докато работехте по книгата?

Бях обсебен изцяло от писането. Имах чувството, че всеки миг Кольо ме гледа.  Отгоре. Тогава  си позволих да напиша това, което казва, докато крачи по небесните друми. Накрая, ме обхвана страх, че ако внезапно се случи нещо с мен и го последвам, ако умра, няма да мога да завърша книгата. Това ме ужасяваше.

С какво послание бихте искали да оставите читателя след последните страници на романа?

Никола Манев беше странен човек. Да оставим настрана таланта и творчеството му. Те ще са тема на изкуствоведите. Той не беше богат, пресмяташе всяка стотинка, но се оказа  безкрайна щедър: подари картини за шест галерии и една къща в Чирпан. Обичаше славата, а беше доста стеснителен. Но имаше нещо, което доста го различаваше от останалите: Той никога не каза лоша дума за друг човек. Дори за строителния предприемач, който го окраде с огромна сума пари. Вярно, че това го натъжи много, но той махна с ръка. Сякаш такова нещо не се е случило. 

За петдесет години живот, Франция сигурно му е дала и отнела много. Но това, което не можа да му вземе, бе любовта му към България. С нея той си отиде от този свят. 

Прочетете откъс от романа "Живея в светлина" от Исак Гозес, който излиза от издателство "Хермес". >>>

Необходимо въведение

Няколко месеца преди смъртта му седяхме един срещу друг в ателието му в Париж. Болестта го беше стопила, но в очите му грееше същият насмешлив живец. На статива имаше недовършена картина, друга по-малка бе на леглото му. Каза ми, че като се умори, поляга, слага платното в скута си и така работи. Всеки ден. На гърба на някои от тях бе написано, че са рисувани по време на диализата.

– Спра ли, ще умра. А точно сега не му е времето. В близките месеци ми предстоят няколко изложби – каза.

 После ми подари „Пленник на светлината“ с надпис: 

„На Исак, приятел завинаги. Париж, 2017 година“.

 Докато разлиствах луксозното издание, Никола неочаквано подхвърли:

– Искам да напишеш книга за мен.

– Има достатъчно – отвърнах, но той сякаш не ме чу и продължи: – Тя трябва да се основава на фактите от биографията ми, преувеличени до границата на възможното. Дай воля на въображението си. Нека това бъде един роман за любовта ми към живописта, виното, жените, приятелите, България и живота...

Книгата, която сега държите в ръцете си, не е написана по формулата на Манев. В тези страници авторски волности няма. Развихрено въображение – също. Има само реални факти, мигове и парчета от неповторимия живот на големия художник.

Далеч сме от мисълта, аз и хората, които работиха за нейното създаване, че сме подредили целия пъзел, наречен „Животът на Никола Манев“. За да стане това, трябва да кръстосаме целия свят: Япония, където може би още го чака най-вярната жена; Америка, в която му обещавали милиони, но не получил и цент; Бразилия, където златотърсачът Илия Делев въздишал по родното си Злокучене; Хавана и прочутата „Бодегита дел Медио“, на чиито стени подписът му стои редом с тези на Хемингуей, Едит Пиаф, световни звезди, политици, величия.

Никола беше огромна шарена торба, натъпкана с истории, емоции, купчина любови и точно толкова раздели. Твърде много живот, за да се събере в една книга.

Старахме се обаче от страниците, които прелиствате, да се разбере, че Никола Манев, чиито три пръста твърде рано бяха хванали четката, бе не само голям художник и творец.

Господ го бе дарил с особен чар, вложил бе в него доста качествен материал, за да е по-висок от другите не само на ръст. Поръсил го бе щедро с чирпанска лудост, подправена с френска деликатност и много човешка доброта.

Всеки човек е уникален. Няма на света двама еднакви, такава е справедливата логика на Създателя. Кольо обаче беше по-уникален не само заради рисуването. Той цитираше наред всички световни мъдреци и поети, въпреки че едва ли бе чел някого от тях. „Когато умре възрастен човек, умира една библиотека“, казваше, но в действителност не беше много по библиотеките. Заради симпатията и уважението, с което го гледаха познати и непознати, си беше спечелил славата на екземпляр от особена, рядко срещана порода.

Появеше ли се на пазара във Варна, а това през лятото се случваше поне два пъти на ден, по сергиите настъпваше странно оживление. Всеки искаше да го поздрави, да го заговори, да видят и останалите, че е негов приятел. А когато си купеше въже, синджир, метла или брадва, се радваше, сякаш вече притежава ролс-ройс.

Рибарите в Балчик му даваха килограми риба за един автограф.

– Драсни тук една чертичка – молеха го.

В село Партизанин, където беше превърнал една руина в къща от приказките, го наричаха художнико. Така са казвали и на Владимир Димитров – Майстора съселяните му от Шишковци. Манев имаше навика да говори високо, бързо и много, но в никакъв случай не беше дърдорко.

Откъде тогава този „Шепот от отвъдното“ ще запитате. От тишината, която настъпи след него. И в която от време на време, като ехо от други планети, чуваме:

„Дали ще рисуваш лице, ръка или баир, трябва да го направиш със светлина, защото тя е пъпната връв на човека с Вселената. Обичам светлината и се стремя към нея. Непрекъснато я виждам.

Живея в светлина, творя в светлина, мислите ми са светли, душата ми е светла. Вероятно затова са и толкова светли картините ми“.

Исак Гозес