Втора България, ли? Да. Защото над два милиона българи се откъснаха от корените си след 1989 г. В тази книга се разкриват 50 лични истории – накъде тръгнаха хората, какъв е животът им. Анализирани са и приликите с миграцията от нашите земи към Украйна, Аржентина, Щатите преди повече от век. И още – за икономическия смисъл и как се променя идентичността на сънародниците ни по света.

Автор на книгата е Милена Димитрова, журналист и автор на десет книги. Награждавана е с отличията "Златен век" за принос към българската култура и "Златно перо" на СБЖ. Носител е и на международната медийна награда на SEEMO и д-р Ерхард Бусек "За по-добро разбирателство в Югоизточна Европа". Специализирала е в Университета в град Колумбия в американския щат Мисури, работила е осем години в Белгия и има представа от първа ръка какво се случва с българите по света.

Защо българите напускат родината? Как я виждат отвън? Как се запазват езикът, фолклорът и традициите? Дървета – гора? Войници – армия? Обезлюдяване без война? А причините са вътре в границите ни – защо не ги забелязваме, защо мълчим.

"Това е книга за България, извираща от самата й душа. Това е България през очите на нейните деца. Това е книга за терзанията и мечтите. Книга, от която научавате, че може да се обича, и без да мразиш", пише доц. д-р Татяна Буруджиева, редактор на "Втората България".

"Всяко семейство, всяка махала, всеки град, всяка село, всяка социална прослойка, всяка професия се изля извън границите на България. Тези хора не бягат от добро, но като че ли България ни ги чува или не си дава адекватна сметка какво причини този огромен излив – милиони хора да не бъдат там, където са родени, да бъдат изтръгнати от корените си. Написах тази книга, защото не искам полуграмотни политици да започнат да изучават чуждестранния опит и добри практики как да се грижим за диаспората си, а с ум и сърце да помислим за тези наши роднини. (…) Има различни данни, включително правителствен доклад, който казва, че те са почти 3 милиона. Има статистически и други изводи, чеса над 2 милиона и половина. Въпросът е към тези хора да има адекватно отношение. (…) Тези хора, както преди повече от век, така и сега, те не са бягали от добро. Затова в книгата оставих 50 души да говорят така както мислят. Защото нашите политици не ги чуват, не чуват техните гласове. А всяка история е прекалено лична и в същото време тя е и национална кауза. (…) Като че ли без война сме се докарали да сме половин народ. (…) Не е нужно проблемът за българите зад граница да се обговаря нито умилително, нито с меркантилна политическа цел, а са необходими по-скоро прагматични решения", споделя Милена Димитрова пред БНР.

Милена Димитрова описва във "Втората България" 50 лични истории на българи емигранти от Канада, Дания, Китай, САЩ, Украйна и ред други страни. Представянето на книгата, която излиза от издателство "Ентусиаст", ще се състои на 14 януари (понеделник) 2020 г. от 18:30 ч. в Литературен клуб "Перото". Прочетете откъс от нея. >>>

 

Тази книга няма край.

Началото ù е сложено отдавна, едновременно и непоследователно във всички посоки на света. В наше време българската диаспора е акцент в обществените нагласи и заобикалянето му не го прави невидим. Исторически емиграцията е била и заклеймявана, и признавана, и възприемана за съвместима с общочовешкото право на избор. Съобразяват се с нея не толкова от човеколюбие, а защото чувствително променя демографската ситуация. У нас изтеклите в чужбина „мозъци“ и „мускули“ вече липсват чувствително в националната икономика и само силните на деня изостават да нагодят управленските си реакции спрямо българите в чужбина.

Инстинктът на журналистите вкарва сърцераздирщи истории за сънародници извън България във всекидневния поток на новините, но и медиите като политиците закъсняват да сглобят цялата картина. Случайно или гузно, от нея остават премълчани важни неща. Като например равноправието на българите по света и в България, ще се съгласите ли?

Трябваше да избухне корупционен скандал с удостоверенията за български произход в края на 2018 г., за да се чуе как държавните власти са си разделили отговорностите за сънародниците ни извън границите. На практика диаспората не е първа грижа на изпълнителната власт, а в законодателната правомощията са делегирани любезно и с веща имитация на грижа. В името на плурализма управлението на политиките за българите в чужбина е единствената комисия, поверена на парламентарната партия с най-много фармацевти, която обаче няма досег до командните лостове в републиката. Патриотично настроените депутати усърдно опазват гласните и негласните коалиционни споразумения и ревностно бдят да се спазват обтекаемите механизми как да се вадят удостоверения за български произход.

Далеч от общественото внимание седят два тревожни статистически факта, които пряко засягат българите в чужбина. Единият факт е, че няма статистически точна и ясна представа колко точно са те и караме така с десетилетия наред. Като последица – и без визия, и без адекватна държавна намеса, и без финанси за укрепването на връзката на българите с България. Вторият факт се отнася до изкривената структура на националната икономика, повлияна от излива на емигранти – което на всяко правителство му е неудобно да признае.

Практически няма семейство в България, което да не е изпратило близки зад граница – студенти, преподаватели, строители, болногледачи, музиканти, градинари, шофьори… Заплатите в България изостанаха толкова от конкуренцията в чужбина, че се обрули човешкият капитал и в интелектуалния, и в черноработническия труд. Опустяват регионите, западнали от безработица. Към „проверени“ държави се изнасят цели махали, целево ориентирани към 20 – 30 пъти по-големите детски надбавки. И последното нещо, за което се замислят хората, е репутацията на България.

В официалния дискурс за българите в чужбина все още господстват мантрите, че емиграцията се дели на „историческа“ и „икономическа“, на Запад и на Изток, на потомствена и активна, на „стара“ и „нова“. Сякаш разделенията може да прикрият обстоятелствата, неудобни за редица власти! Трябваше римският папа Франциск да дойде в София и да удари и тази камбана: „България е изправена пред последствията от емиграцията през последните десетилетия на повече от два милиона нейни съграждани, търсещи възможности за работа“. При историческото си посещение в София през май 2019 г. папата препоръча на „управниците на тази държава… да се стремят да създадат условия, така че особено младите да не са принудени да емигрират“.

Да се нарекат нещата с истинските им имена и да се представят такива, каквито са, от първо лице е само една от основателните причини да бъдем откровени за българите в чужбина. Тази книга представя петдесет разговора от първо лице единствено число, в които има много пластове. Няма табута, нито захаросване. Личният избор така се преплита и с националните достойнства, че лъсва връзката между съдбата на отделния човек и геостратегическите интереси и фактори. Всеки има право да търси щастието си по света. Особеното обвързване на индивидуалното и колективното вече се е превърнало в белег за историята на нашето време.

Хората тръгват за по-добро, а не от добро. Обаче при тези, които остават, драстично намаляват лекарите и медицинските сестри в болниците. Медиците ни си намират достойно платена работа в Германия, Франция или другаде по света. А болниците в Северозападна и Южна България затварят поради системно забавени възнаграждения и разчитат на фелдшери и знахари от Сирия, които впрочем са вълни от друга миграция…

Една от амбициозните работодателски организации – Асоциацията на индустриалния капитал в България – се беше заела да изчисли колко са преките загуби у нас от изтичането на мозъци и работна сила. Един милион души са активните на пазара на труда български емигранти към май 2018 г. според Асоциацията. Тя разграничава гастарбайтерите от квалифицираните умове и приема, че 30% от емигрантите ни са дипломирани магистри и конвертируеми специалисти, а 50% са със средно образование.

Само за висшето и за средното образование на този цял милион кадри държавата е изразходвала почти 25 милиарда лева през последните трийсетина години, по-точно 24 660 000 000 лева, пресметнаха експертите от Асоциацията. Сумата е съизмерима с консолидирания държавен дълг на България, който към същия момент е бил 25 063 690 000, пише на 8 май 2018 г. вестник „Стандарт“. Дали хората бягат от геноцид, от недоимък, заради банковата несигурност, или заради зле функциониращото национално стопанство, резултатите са същите: миграция, галопиращи темпове на обезлюдяване и обезкървяване на българите в България.

Държавата е в дълг, закъснява с грижите си към толкова видим процент от населението. Тя върти корабния си рул цели трийсет години след прехода от социализъм към пазарните механизми, без да поглежда колко много сънародници не се оказват на същия борд до нас. От време на време ни сепва статистическа информация, че вече не сме осем милиона души, че населението падна под седем милиона и че само след десет години ще останат по-малко от четири милиона българи в България.

Стопяваме се… Заличава се родът ни… И пак не обръщаме внимание! Не личи да се замисляме защо и накъде, в кои посоки се разпиляха стотици хиляди наши съотечественици. Колко точно са сега българите по света – не се знае, не се брои и не се казва. Данните бързо остаряват и се менят. Не се съобщават обективно и своевременно. При преброяването през 2011 г. Евростат обяви, че 1 023 248 души, родени в България, живеят извън границите ù. От тях в Турция са 409 000 души, в Испания – 122 130, в Гърция – 75 426, в Германия – 71 250, в САЩ – 65 202 и т.н., а най-малко са в Хърватия – 308 души. По информация на ООН обаче само през 1990 г. към Турция са заминали 462 676 българи. През 2018 г. институтът „Отворено общество“ в София оповести, че страната ни се е стопила с над 461 хиляди българи между 1985 и 1992 г., но т.нар. Голяма екскурзия е само част от картината.

През същата 2011 г., когато Евростат установява, че един милион родени в България живеят по света, нашите консулски служби са преброили 2 036 092 българи в чужбина. Разликата в изчислението е повече от един милион души! Още тогава Министерството на външните работи е съобщило, че всеки четвърти българин вече е извън България. Повече са, три милиона души са българите по света, алармира Ивайло Калфин, когато беше вицепремиер и министър на външните работи.

Ръководеното от него изследване на диаспората ни бе обнародвано през 2009 година. Потънало е обаче безславно под наносите на всекидневния информационен поток. До 3,5 милиона са българите извън България, пресмята и доклад на правителствения Съвет по национална сигурност. „Българската държава не успява достатъчно добре да обхване диаспората… Българите с придобито образование и професионален опит в чужбина са своеобразна „втора“ България, чийто потенциал все още не е използван докрай“. Докладът е изготвен през 2015 г., а през май 2016 г. – приет на заседание на Министерския съвет. Констатациите обаче не правят чест на никой кабинет и очевидно затова по темата рядко се говори.

Два милиона от преброените 3,5 милиона българи извън България са български граждани, уточнява още докладът, като приема, че българи могат да бъдат и чуждестранни граждани с български произход и национално съзнание. Предполагаемо, в това число са и българите, отказали се от българския паспорт, и децата им, родени в други държави и автоматично придобили друго гражданство.

По данни на ООН точно в 14,07 часа на 29 юни 2019 г. населението на България се е стопило под 7 милиона души. Според Националния статистически институт това се случило още на 12 април 2019 г., а към 2030 г. жителите на България ще оредеят и под 4 милиона.

Отчитайки този факт, изводите за размера на българската диаспора са шокиращи. Щом визираните демографски тенденции са устойчиви и за десетилетия напред, дали „втората“ България нараства по-бързо, отколкото обичаното ни отечество в момента?

Много повече, 50 милиона са българите по света, обзаложиха се през 2010 г. академици от Международната академия по българознание, изкуство и култура със седалище в Москва. Главният мюфтия на Русия поддържал това сензационно твърдение. Той броял и татарите за българи, понеже държавата им се казвала Булгаристан до 1920 г., когато е превърната в Съветска република Татаристан.

При толкова несъвпадащи цифри е факт, че точни и актуални данни за емигриращата (почти половин) България трудно се откриват официално. Явно никому – освен на папа Франциск – не е изгодно да ги разгласява.

Една по-голяма България, „над осем милиона заедно с историческите общности“ живее отвъд границите ни, кълнеше се бившият председател на Държавната агенция за българите в чужбина Петър Харалампиев, преди да бъде арестуван заради подозрения за търговия с удостоверения за български произход през октомври 2018 г.

Оттогава е удивително как тази „втора България“ по думите и на Харалампиев, а и според доклада на Министерския съвет се „управлява“ с незначителен бюджет и щат от 25 души в Агенцията, заедно с портиера! А и какво върши тази агенция, освен че бълва удостоверения за гигантското по размери производство на удостоверения за произход? Какво има зад фасадата ù? Достатъчно ли е голяма, за да скрие мита, че българите в чужбина не са забравени? Или с гръмки хвалебствия маскира липсата на внимание към тях и на грижа да са здрави връзките им с Родината? Или че представлява сватбен дар, разпределен за равновесие, в коалиционното споразумение при композирането на правителството? Жалко, ако отнасяме само към безпомощната агенция толкова очаквания.

Година след зрелищния арест на последния легитимен председател агенцията вегетира с временно ръководство, без концепция и без национално консенсусни приоритети как да се отнасят шефовете на държавата към изтеклата в чужбина „втора България“! Ако се приеме за меродавен докладът, приет преди три години от правителството, то изводите са още по-неудобни. Не всеки четвърти, а даже всеки втори от седем българи си е тръгнал от България! Почти всеки трети българин си е намерил коя друга по-ласкава страна да предпочете пред родината. И диаспората пак продължава да е тема под сурдинка!

За паралелен и също скандален подход на умишлено пренебрежение и зле поставени приоритети, от което са настъпили човешки щети, се разчу през лятото на 2019 година. Случката е от друг сектор на изпълнителната власт, от чувствителната сфера на общественото здравеопазване.

Като тактика обаче и като държавническа слепота (поради немощ или умишлена?) примерът е поразително сходен с апатията към българите в чужбина заради необяснимото отписване на големи маси от хора въпреки гарантираните им от Конституцията права. Множествената склероза е сред заболяванията, за които се отделят най-много средства от Националната здравноосигурителна каса, обаче не се знае за какъв брой пациенти. И там е дълбока тайна колко голям е контингентът на заболелите. Няма и никой не си дава труд да направи регистър на болните с диагноза МС. „Проблемът с липсата на национален регистър не е в бройката, признава д-р Дечо Дечев, управителят на НЗОК. Въпросът е, че като няма регистър, не може да се проследи ефектът от лечението. В момента една много сериозна група пациенти отказват терапията, защото тя не само че не им помага, но на някои направо им вреди “. А мътната вода е най-изгодна за фармацевтичната индустрия! Констатацията удивително напомня на неведението (или на нежеланието да се провери и да се съобщи официално) колко са българите в чужбина.

Партиите викат от време на време българите по света да гласуват за тях на избори. Разбира се, не на всички видове избори. Не се вижда обаче дали и какво усилие полага държавата за съотечествениците в чужбина, нито коя по-точно власт се е загрижила за тях – парламентът ли, правителството ли… В националния ефир кънтят епизодични политически призиви от типа на Българския Великден или на ReTURN, ала е ясно, че те са родени от кабинетни напъни или от отчаяни и ялови опити за присламчване към властта, откровено неподходящи, без да кореспондират с действителността.

Що се отнася до съвкупния обем на българската диаспора, то крайното число, търсено в задачата, е променливо и дискретно. Изчисления и достоверно съобщени данни няма. Несъмнено защото няма сериозна институция, нито мотив или поръчение. Ще трябва да се мисли и по каква методика, как да се преброи нещо, което вече го няма в наличност? Това също казва защо никоя статистическа служба не се е загрижила колко са българите в чужбина.

Преброяването на българската диаспора не фигурираше между 127-те приоритета, когато България председателстваше Съвета на Европейския съюз. По-голяма обида от отсъстващото число беше, че „втората“ България изобщо не беше афиширана, нито приобщена. Тези, които искаха да блеснат пред Брюксел и пред шефа си в София, нямаха нужда от присъствието, нито от евентуалното сравнение с българите в чужбина и техните успехи. И вместо да си сътрудничат с над два милиона сънародници по света, отговорниците за Председателството се направиха, че няма такива хора. Българите в чужбина не само че не присъстваха в дневния ред, но и не бяха активни субекти в това Председателство. Диаспората беше заметена под килима в престижните за родината шест месеца начело на една от най-влиятелните институции на ЕС. Нямаше нито намерение, нито акт на каквато и да било интеграция, съпричастие или съзнателно изразена воля на държавата за включването на други българи освен проверената проправителствена партийна квота. Колкото и българите по света да се радваха и да се стараеха със самодейните си културни прояви да се приобщят към Председателството!

Вторият обезпокоителен статистически факт се показа в националните финанси през 2014 г. Оттогава е утвърден тренд, от който очевидно никой не се срамува. В последните годишни отчети на Българската народна банка делът на чуждестранните инвестиции е чувствително по-малък от частните банкови трансфери, с които съотечествениците ни зад граница пращат пари на родители и роднини в България. С какви очи да се свържат обясненията и фактите, че емигриралите от „новата“ вълна българи са напуснали по икономически причини, а пък само за двайсет-трийсет години са успели така да се замогнат с труда си в чужбина, че са се превърнали в най-внушителният донор на българската икономика?! Защо ли това не е могло да им се случи на родна почва?

По официални данни от БНБ гурбетчиите пращат приблизително 40% от заплатите, които изкарват в други страни, т.е. внасят ги в България, за да издържат с тях роднините си. Както през 2016 г., така и през 2017 г., а и през 2018 г. делът на чуждестранните инвестиции в родната икономика устойчиво пада все по-надолу под количеството свежи пари, с които емигрантите захранват семействата си, т.е. финансират българите в България. Не беше ли крайно време през 2019 г. да се обърне внимание на утвърдилата се негативна тенденция? Досега и социолозите не са коментирали, че макрокартината на бюджета се „албанизира“, „украинизира“ или „помолдовчва“. Тази икономическа конструкция плющи като оглушителен шамар за българските политици.

Защото с парите, които емигрантите пращат, се издържат цели прослойки и групи от възрастните и подрастващите поколения. Парите на българите от чужбина покриват здравни застраховки, разходи за образование, лекарства, ток и дърва за зимата, храна, транспорт – текущи нужди за оцеляването на хората поради ниските им доходи в България.

Парите, които българите от чужбина пращат, не бива да се броят за инвестиция. С тях не се строят пътища, нито държавни предприятия.

В Европейския съюз България не е единствената страна, от която хората си тръгват, за да изкарат повече пари и за да издържат роднините си у дома. Парите на нашата диаспора обаче изтичат във всекидневна издръжка вместо да работят по класическите формули като инвестиция. Те не се превръщат в „пари прим“, ако някой още си спомня политическата икономия на марксизма. В гръцките банки, разказват българи в Гърция, имало специален и силно изгоден лихвен процент, който не просто привлича, а придърпва гърците от целия свят да си държат парите в гръцки банки. И това е политика на гръцката държава към гражданите ù по света, която прави възможни и желани проектите някой ден те да се върнат и, осигурени, да се радват на старините си. В Испания и в Полша има законодателство, което поощрява инвестирането и финансирането на проекти на емигрирали обратно към родините им. У нас не се забелязва и зачатък на такава инвестиционно ориентираща финансова политика. С фискалните излишъци се запушват всякакви дупки. Липсват инструменти в полза на „донорите от чужбина“, както и усилия за създаването им.

„Значимостта на преводите от емигранти към техни близки в родните им страни е голяма и се увеличава. Много институции се фокусират в анализите си върху влиянието на тези потоци върху икономическото развитие на страната. Тези потоци се разглеждат като важен източник на външно финансиране и една от движещите сили за икономически растеж за развиващи се и зараждащи се икономики. Емигрантските преводи намаляват бедността и имат положителен ефект върху спестяванията и инвестициите“, пише в анализ на Българската народна банка от април 2018 г., чиято цел била да изработи модел за трансферните канали, чрез които близките на българските емигранти получават издръжка в България.

Анализът е показал, че 47,7% от нашенците в чужбина не изпращат пари в България. 36,9% изпращат пари по официалните канали. А 15,4% предпочитат неофициални пътища – лично, чрез посредници или чрез други банки. Изследването е проведено въз основа на

анкети с близо 2000 работещи респонденти от българската диаспора (1609 наблюдения от общо 1948 анкетирани емигранти) и БНБ е изработила коефициент за трансфер на средства от чужбина към домакинствата в България. Този коефициент е приложен към потенциалния (т.е. предполагаемия, грубо пресметнатия) общ брой работещи емигранти.

Следва още да се отбележи, че банковата информация отчита само преводи над 2500 евро, тъй че дори не е отразила обичайно пращани по-дребни суми за жилище, за погасяване на сметки, за първия учебен ден или за лекарства на роднините в България. Всеки втори емигрант е нетен донор на българската финансово-разплащателна система, разкрива с други думи авторитетното банково изследване. А не е намерен механизъм как тези пари да работят за икономиката на България, за развитието на държавата, за просперитета на секторите и предприятията – вместо само за изхранване. Редовният приток възлиза по 100 милиона евро всеки месец от емигрантите (по данни от м. юли 2019 г., които ще се коментират и по-нататък – б. а.). А не личи да е намерен адекватен отговор на по-сериозния въпрос за националната икономическа стратегия, щом вече е даденост, че преводите от българските гастарбайтери надвишават чуждестранните инвестиции.

Точно това е болният, заобикаляният въпрос. Защо огромният паричен поток, изливащ се всеки месец и по официалните банкови канали, отива само за оцеляването на прослойки от населението и български региони, а не за инвестиции?

(…)

Разказите сега на петдесетина души от всички континенти, които говорят като два милиона и половина българи, разпилени по света, да­ват представителна картина с какво България изостава, какво я прави непривлекателна или къде още има ресурси за по-добро отношение, за мъдри политики и за свързване. Мисия и национална кауза е да не пре­късва българската верига и генетична съвкупност, да се запазят живи артериите между хората, корените и родните им места, да се съхрани контактът между българите в България и в чужбина.

Отказвали ли са ми интервюта? Да, и от наследен страх, и от скром­ност. Изслушвала съм изповеди, а после съм уважавала колебанието да не се публикуват. Улегнал бизнесмен от добруджанско село например изградил кариерата и живота си в Германия, се е върнал в България и заедно с децата си е построил предприятие по немски образец. Завла­дели са пазара на сектора в цяла Източна Европа. Човекът обаче е по немски помъдрял и прецени да не рискува, разказвайки в първо лице за преодолените премеждия. Преуспял и влиятелен, този мъж не искаше конкурентите му да прочетат, че и той е минал през колебания и сла­бост, въпреки че ги е превъзмогнал. Подреден и в делата си, и в имиджа си, и в отношенията си със света и с родината, (а може би подведен или ограничаван от пиар-съветничка), индустриалецът се съгласява за него да се публикуват само бизнес новини по калъп и шаблон, приготвен във фабриката му. Колкото и от друга гледна точка да беше интересен и по­учителен начинът, по който този българо-германец се отблагодарява на родината за здравия си ген, за солидното младежко образование и за мотивацията да се развива, трябваше да бъде уважен инстинктът му да не допуска гласност във вътрешния си мир. Това също е навик, придобит от десетилетията в чужбина.

(…)

Липсват политики в държавата за българите в чужбина, това се чете почти във всяка от предишните страници. Откъде да се започне? Да се преброим! Защото в точно този момент липсва обществено признание и липсва обществено осъзнаване на реалностите – съвременни и исто­рически, което би подтикнало и властите към активни законодателни и изпълнителни реакции.

(…)

Какво излиза, накратко казано? Че не може да се мълчи, когато половин България се изля в чужбина – и мозъци, и мускули. Втората България! Дори когато политиците не искат да признаят, че тази силна и кадърна половина захранва родната икономика и върши повече работа и от социалната, и от здравноосигурителната система в държавата, щом всеки месец наливат по 100 милиона евро на роднините си в България („Емигрантите са най-големият чуждестранен инвеститор у нас“ – в. „Сега“, 9 юли 2019 г.). Че сънародниците ни, където и да живеят, имат същите права като българите в България. Те са едни от нас, с нищо не са по-лоши и да не спорим защо и дали са по-добри. Автопортретите от ХХІ век ни казват, че всяка съдба е неповторима, че няма правила и закони за емиграцията. Общото е, че чрез личните съдби на хората рефлектират големи исторически катаклизми – преход, икономическа криза, войни, мизерия, битки, конфликти. Локални, национални и глобални. Емиграцията не се случва само у нас и само сега. И не бива държавата да се прави, че не забелязва едната си половина, нито да изпуска всеки миг и инерцията да действа.

Отделните съдби, които завързаха днешния разговор, са впечатляващо сродни и са представителни за момента, в който се срещаме, и за неизбежния рубеж, предизвикващ към неизбежни политически реакции. Към цялата истина за българите по света винаги ще има какво да се добави. Тя не е завършена картина, нито има шанс да бъде нарисувана окончателно и ултимативно. Ще има винаги нови щрихи, нови стечения и съвпадения. Затова тази книга няма край.

Автопортрети от XXI век

МЕГЛЕНА ХАДЖИПЕТРОВА, АВСТРАЛИЯ:

Боли толкова много да наричаш друго място „у дома“

Казвам се Меглена Хаджипетрова от София, България. Бях по­молена да споделя историята си като емигрант и причините, които водят до това решение.

Започнах да мисля за емиграция, когато дъщеря ми беше на око­ло 16 години. Като истински тийнейджър тя започна да мечтае за въз­можности за кариера и жи­вот в чужбина. Дразнеше ме непрекъснато, че целият им клас щял да си тръгне от Бъл­гария на следващия ден след дипломирането.

Това ме накара да мисля за бъдещето, то изобщо не изглеждаше добре. Бях раз­ведена и въпреки че имах добра работа, несигурността да задържа тази работа и да имам приличен начин на жи­вот ме безпокоеше сериозно. Мисълта за евентуална без­работица или пенсиониране, за нещастен доход, без шанс да посетя моята единствена дъщеря, ме хвърляше в дъл­бока тревога.

Така реших да бъда с една крачка напред. След месеци на проуч­ване и опити да намеря най-добрия вариант и за двете ни, се появи възможност да тръгнем за Австралия. Идеята беше да посетим някои приятели и да проучим възможностите за имиграция. На този етап знаехме много малко за живота в тази страна и имиграционната ù по­литика. Но в момента, в който се приземихме, абсолютно обикнахме Бризбейн. С помощта на приятелите ми събрахме необходимата ин­формация и бяхме готови да се върнем, за да може дъщеря ми да си продължи образованието. Междувременно щях да предприема необ­ходимите стъпки за имиграцията.

И когато се очаква най-малко, добри неща се случват! Бяхме излез­ли на вечеря с приятелите и в ресторанта срещнах човека, който стана (и все още е) мой австралийски съпруг. До края на престоя ни тримата разговаряхме за бъдещето и беше взето единодушно решение – дъщеря ми и аз нямаше да се върнем. На следващия ден всички се отправихме към Департамента по имиграция, където дъщеря ми и аз кандидатствахме за временна мостова виза.

Това е подходящият момент да спомена, че Австралия има една от най-тежките имиграционни политики в света. Критериите за подбор на нови мигранти, особено от Европа, са много високи. Поради тази при­чина и за наше щастие, мигранти от България се допускаха само ако имат университетски степени и безупречни биографии. Това е голяма помощ, защото се считаме за квалифицирани мигранти с много добри възможности за намиране на добри работни места.

Резултатът – българската общност в Бризбейн се състои от около 600 души. Всички те, без никакви изключения, са самостоятелно заети, учат се или довършват образованието си. Повечето хора са много успешни и са изградили страхотен начин на живот за своите семейства.

Ето защо ние, всички българи, сме изключително горди, че сме тук, осъзнавайки, че в нашата страна са твърде малко възможностите и гражданските права са твърде лимитирани. В смисъл, че не е висока степента на доверие в правителството и че твърде рядко институциите помагат на хората и ги защитават.

Не е лесно да си емигрант и да се измъкнеш от корените си. Вероят­но живеенето в Европа е различно, но когато прекосиш океана, си оти­шъл там за добро. Много малко са се върнали, всички се адаптират по някакъв начин към живота тук. На всички нас ни липсват нашата земя, семействата ни, приятелите, традициите, храната, миризмата на рози­те, сезоните и всичко, което е „у дома“. Ние всички говорим майчиния си език силно и ясно; следим строго традициите и учим младите да се гордеят, че сме българи.

Ще се върнем ли у дома?

Е, връщаме се толкова често, колкото можем, и за толкова дълго, колкото можем. Но като посетители. Не завинаги. Невъзможно е. Про­пастите в социалното поведение и в начина на живот са много дълбоки. И след като свикнеш със закона и реда, няма начин да се върнеш обратно към хаоса.

Особено когато се отнася за собственото ти бъдеще: аз съм на 54 години и се насочвам към пенсия през следващото десетилетие. Тази страна има една от най-добрите възрастови политики в света, за раз­мера на австралийските пенсии може само да се мечтае. Тези, които са инвестирали в недвижими имоти, пенсионни или други активи, пре­карват по-голямата част от времето си, пътувайки по света и се заба­вляват. И това са обикновените хора, а не богатите. Средната продъл­жителност на живота тук стига до края на 70-те години. Медицинската помощ е изцяло финансирана от правителството. Има субсидии за електроенергия, транспорт, културни дейности. Няма да видите пен­сионер, който рови в кофите за боклук, и е абсолютно невъзможно да видите, че някой проси по улиците. Толкова тъжно ми става за нашата родина и се срамувам от това как се третират нашите родители, баби и дядовци.

И възможностите за младите в Австралия са завидни. Всички бъл­гарски деца тук без изключение имат чудесни учебни условия. Някои от тях имат една или няколко университетски степени; други са пре­минали обучение в различни занаяти като електротехници, водопро­водчици, готвачи и т.н. Никоя професия не се счита за по-престижна от другите и доколкото зная, и щом е честна, всяка работа се приема достатъчно добре.

Повечето от нашите деца вече са женени и са създали семейства. Повечето от тях са си купили къща, преди да навършат 30-години. Ня­кои от тях се занимават с медицински или научни изследвания и ве­роятно ще са тези, които ще намерят лек за смъртоносни заболявания и ще въвеждат нови технологии в света. Това е разликата, когато чо­век живее в страна, която прави всичко възможно да осигури стабилна среда за своите граждани, за да могат да работят още по-усилено, да плащат повече данъци и да изградят проспериращо общество.

Такъв срам е, че няма такива условия в нашата страна, която оби­чаме до дъното на сърцето си. Боли, че наричаме друго място „у дома“.

Разказано през май 2018 г.

ГРИГОР ХАДЖИЕВ, ФРАНЦИЯ:

Когато „минаваме тънко“

Заминах през 2005 година. Най-напред си мислех да се установя в Швейцария, защото сестра ми беше казала, че там е много хуба­во. Тогава тя беше в Щатите.

Всъщност причината беше една. Исках да уча. След кратко проуч­ване стигнах до извода, че начинът, по който се преподава в България, леко е закостенял за това, което искам да уча. Тъй като съм завършил Френската гимназия, по-добре беше в момента да отида да уча във Франция, а и защото прие­мът е по-обективен и такси­те са поносими. В България по онова време приемането на студенти беше доста опо­рочено. Трябваше да ходиш на уроци при точно опреде­лен професор, да решаваш задачи и накрая обучението е относително консерватив­но. Т.е. нямах усещането, че тук ще науча нещо, което ще може да ме изстреля. Нямах възприятието, че съм в цен­търа на уникална практика или изследователски екип. В същото време се колебаех, защото гимна­зията ми беше на високо европейско ниво и то се препотвърждаваше чрез множество международни проекти, в които участвах.

При разговорите ми с университети в Западна Европа забелязах, че ме подтикват да си задам въпроса: с какво този университет ме заслужава? Чуждестранните университети се опитват да те спечелят, дават ти информация, обясняват ти как става, какво, защо. А при нас беше така: ако не искаш – прав ти път, ти нас не ни интересуваш.

Приеха ме в Париж – „Ла Вийет“. Това е едно от висшите учебни заведения във Франция, където като станеш архитект, полагаш клетва и може да влезеш в Камарата на архитектите.

Най-напред получих диплома за бакалавър във Франция, след това отидох в Швейцария, а после пак обратно в Париж. За пълноправ­ното членство Камарата на архитектите изисква допълнително още една година след завършване на магистратурата и приключва с дър­жавен изпит. След който, ако желаеш, полагаш клетва, че ще служиш на обществото преди собствения си интерес. Във Франция в трите про­фесии – лекари, юристи и архитекти – полагат клетва, че ще се водят преди всичко от обществените интереси, а не от собствените си.

Да, сега работата ме мотивира и се радвам да живея като европей­ски гражданин в свободна Европа. На страната съм на новия социален принцип, че бизнесът е в полза на социалното развитие, но в работа­та си имам бизнес поглед, т.е. гледам да се ориентирам към дейности с по-висока добавена стойност. Занимава ме и движението, ако щете, и на кадри между отделните дисциплини. Напуснах архитектурата, за да се отдам на професия, свързана с финанси и стратегии. Това, което съм правил като архитект, ми помага в това, което правя сега.

В момента се чувствам европеец. Имам самосъзнание на българин европеец. Първото всъщност води до второто. Вече имам и френско гражданство, което подсилва това усещане.

Преди да получиш френско гражданство, след три-четири години, прекарани в чужбина, се сливаш с местната тъкан и започваш да се чувстваш, че ù принадлежиш. По време на интервюто за гражданство това се изследва в дълбочина. Впрочем, това му е хубавото на Европей­ския съюз, защото политиките конвергират към общ висок стандарт. Ако си от областен град, но си учил в София, би ли се върнал обратно? Или би си останал в София? Ако си от България и си учил във Франция, би ли се върнал в България? Икономически погледнато трябва доза късмет. Емоционално естествено бих се върнал. Но имам лукса да съм свободен. Т.е. да, бих се върнал, ако на място се съберат необходимите фактори.

Бих се върнал, да. На мен ми харесва много в България. Живял съм и в Ница, и в Париж, а в Швейцария, и във френскоезичната, и в немско­езичната част. Навсякъде ми харесва. В България даже много ми харес­ва. С огромно удоволствие бих живял във Варна например или в Бургас. Причините могат да бъдат бизнес, семейство или просто територията трябва да ме грабне, градът трябва да ме грабне.

Българските градове са леко пасивни в европейски контекст. Имамe останки от подход от предишното време, че гражданинът е длъжен по някакъв начин на държавния служител. От него пък не се очаква да раз­решава проблеми, а да извършва повтарящи се дейности.

Не бих казал, че България изглежда мръсна, погледната отвън. На­всякъде в Европа има мръсни места и вероятно въпросът е колко често се чистят. България ми изглежда по-скоро като територия в перифери­ята. Изглежда като нещо, след което няма нищо. Бих използвал марги­нално, но в него има нещо негативно. С думата колония пък все едно, че сме леко културно и цивилизационно изостанали, което само по себе си е фактологически грешно. А ние и в исторически план се намираме чес­то в периферията. Били сме в периферията на Византия, на Османската империя, после на Съветския съюз, сега и на Европейския… Може би географията има силни последици върху общото ни развитие. В пери­ферията сме на нещата, които се случват. Най-позитивното е да кажем, че сме на кръстопът.

Имам чувството, че като се прибирам у нас, виждам, че има много бизнес, но той пак е периферен (т.е. без изследователска дейност). Това са колцентрове, това са предприятия, които не че са втора клaсa (няма лоша работа), а са неща, които другите не могат да направят толкова ев­тинo. Изглеждаме като място, където може да вземеш всичко пo-евтино.

Същите неща, които другите правят, ние ги правим по-евтино (чес­то като outsourcing). Ти излизаш на пазара затова, че си евтин. Това носи със себе си скрити последствия, които дразнят. Естествено е, че не под­държаш надежден транспорт, че нямаш възможност да поддържаш ка­чествено здравната система или образованието. Дразнят ме вторичните елементи, но най-много рискът, че се затвърждаваме като периферия. Т.е. нещата не се случват тук.

Направи ми впечатление, че не можахме да се преборим Европей­ската агенция за лекарствата да бъде в България. Журито оценява кол­ко е хубаво да живееш в един град. София беше в края на класацията. А факторите на оценяване са си фактори – обективни или субективни, но все пак общоприети. Мери се например колко са местата в детските градини на глава от населението, колко са лекарите на глава от населе­нието. И какво се оказва? Тук лекарите са на средна възраст много над тази в Европа. Всички скоро ще се пенсионират. Учителите също ще се пенсионират след някоя и друга годинa. И не че вярвам сляпо на разни класации, но мисля, че винаги може да си извадим някои изводи.

Точно тази вторичност идва от подхода да бъдем по-евтини. Да на­правим евтинo нещата, да направим евтино хотелче, че да дойдат евти­ни туристи. Дали това е пътят към просперитета, който търсим?

Да минем тънко – оттам тръгват някои беди. Минаването тънко може би работи, когато си в затворена икономическа система. Когато си в отворена и конкурентна среда, ти трябва да си гъвкав, да гледаш напред, но и да си по-добър от другите.

Сещам се, че имахме преподаватели в гимназията, които се бунту­ваха, бяха идеалисти и имаха силни убеждения, че точно ние сме бъде­щият елит на държавата. И че вместо да зубрим, по-добре да се научим да имаме критичен поглед към нещата, които ни се случват (нещо, което навремето не разбирах).

Никога няма да забравя, че още в горните класове всички имахме шестици по литература. Това беше своеобразен бунт на учителката по литература. Много добре аргументиран и с конкретни предложения за промени в цялата образователна система. Тя беше казала, че е готова да напусне. Преподаваше десет години във Френската гимназия. Отстоя си мнението. Казваше си, каквото мисли. Всъщност казваше това, което всички мислеха. За жалост, системата бе по-силна и я уволниха. Опитах­ме се да я върнем, но не стана. Беше унизена от това, което се случи. Ви­наги си спомням тази случка, че не бива да си продаваш достойнството или убежденията. Ако си дадеш достойнството, от теб не остава много.

Трябва да имаш някаква база от принципи, които никой да не може да събори. Просто да не рухват.

Когато някой път ми е трудно, си помислям кой човек ми е пример, какъвто искам да следвам. Ето тази учителка: тя не склони глава и не можаха да я прекършат. От друга гледна точка, учителката беше пре­кършена, защото я изгониха от училището – тя пък отиде в друго. Но е човек, когото винаги ще уважавам. Като се прибирам в България, никога не пропускам да ù занеса кутия бонбони или цветя. Нещата, на които ме е научила, са много повече. И имат някакъв смисъл.

Учителите ми от държавното училище са честни и почтени хора. И като мисля за тях, това ми дава сили. Естествено причислявам към това преди всичко родителите ми и моето семейство. Казвам си: ако си честен, всичко в някакъв момент се връща и ти живееш по-спокойно. Старая се винаги да се държа така, а и да бъда заобиколен от хора, които прилагат същия принцип.

Разказано през март 2018 г.