„Просто любов“ създава убедително атмосферата на съвременния живот на милениал поколението. Джесика Парк успява да улови нюансите в онлайн общуването и връзката му с реалния свят, увличайки читателите в дигитален калейдоскоп от младежки мечти, надежди и страхове. Повечето глави започват с фейсбук статуси, а чувството за хумор прави четивото леко и приятно за отмора.

Първите дни от самостоятелния колежански живот на Джули не се развиват според плановете ѝ. Премествайки се от Охайо, тя очаква началото на своята приказка, но още с пристигането си в Бостън нещата се объркват. Градът е пренаселен, апартаментът, който е наела и предплатила, се оказва ресторант за бурито, а Джули остава без подслон.

Благодарение на майка си Джули заживява с чудатото семейство Уоткинс. Младото момиче попада в съвсем различен от своя собствен свят. Домакините дискутират политика, религия и култура, живопис и антропология, но не и картоненото копие на най-големия син в семейството, което тринайсетгодишната им дъщеря Селест носи винаги със себе си.

Учебната година обещава да бъде интересна, а Джули ще разбере не само къде в Бостън продават най-добрата Coolatta, но и как се ражда любовта, и колко дълго можеш да летиш, преди да пропаднеш.

“Просто любов“ разгръща темите за семейните взаимоотношения, за травмите и тяхното всеобхватно влияние. Изключително увлекателна и близка до съвременния начин на общуване, книгата ще се хареса преди всичко на младите читатели. А родителите, които ще си позволят да излязат от зоната си на читателски комфорт, ще успеят да разберат по-добре чувствата и терзанията на своите деца.

Снимка: Издателство ICU

Джесика Парк е родена в Бостън, завършва колежа Макалистър в Сейнт Пол, Минесота, с бакалавърска степен по психология. Макар да има възможност да практикува клинична психология, Парк предпочита да изследва хората чрез своите герои. В книгите ѝ присъстват теми, свързани с безпокойството и травмите в детството, психичното здраве и влиянието на социалните мрежи върху него.

Следва откъс от романа.

Шестнайсета глава

Матю Уоткинс Хората от моята възрастова група и с моя образователен и финансов статус не обичат генерализирането и профилирането.

Фин е Бог Наполовина съм решил да ви кажа да си гледате работата.

Джули Сийгъл Според мен щом Туитър обяви, че някой е „защитил своите туитове“, веднага трябва да се появи картинка на малък девствен пояс.

 

Джули се беше свила на канапето във всекидневната на семейство Уоткинс с плюшено одеяло около раменете. Предната вечер бе валял сняг, покрил беше дърветата и земята с чиста бяла покривка и за кратко беше превърнал града в живописна картичка, уви, само докато пристигнат снегорините и го обърнат на черна песъчлива киша. Днес беше слънчево и студено и не ѝ се правеше нищо друго, освен да си стои у дома и да гушка възглавниците. Върнала се бе от Охайо преди пет дни, но двете ѝ петъчни лекции бяха отменени заради лошото време. Мат също си беше у дома, но частното училище на Селест не отменяше часове, освен ако не настъпи истинско природно бедствие. Ерин нахлузи снегоходки и се отправи към университета с думите, че след като така и така няма часове, ще се захване да проверява тестове. Всъщност снеговалежът далеч не бе така сериозен, както предсказваха метеоролозите, и вероятно из целия щат родителите се ядосваха, задето са принудени да си седят у дома с децата.

Мат седеше в креслото срещу Джули, вдигнал крака на ниската масичка, и тракаше на лаптопа си със светлинна скорост. Тя пусна учебника в скута си. Днес просто не можеше да се съсредоточи и мисълта да зареже ученето, започваше да ѝ се струва все по-привлекателна.

– Мат? Скучно ми е. – Той продължи да пише и тя го изгледа сърдито. – Мати? – Той пак не реагира. Вбесяващо беше как компютърът бе в състояние така да го погълне, че останалият свят да престане да съществува. Джули взе своя лаптоп от масичката. Явно се налагаше да смени подхода. Да му прати имейл.

 

Скъпи Матю Уоткинс,

Какво толкова правиш? Скучно ми е. Да направим снежен човек. Или снежен… снежна… снежна формула за магнитното поле!

С уважение,

Джули Сийгъл

 

Облегна се назад и зачака имейлът му да изпиука. За разлика от останалия свят, Мат не скочи да види кой нигерийски принц му е завещал милиони долари, нито коя фирма предлага специално намаление, което ще му спести купища пари при следващата поръчка на продукти за уголемяване на члена. Може би нямаше нужда от такива неща. Браво на него.

– Няма ли да си провериш имейла? – попита тя високо.

– Защо? – измърмори той.

– Може да си получил покана да изнесеш лекция на вълнуваща математическа конференция. Или отдавна изгубената любов на живота ти да пише, че е готова на всичко, за да си върне обичта ти.

– Сигурен съм, че и двете са верни – отвърна Мат, но все пак натисна тъчпада. Прочете бележката, без да реагира, и в продължение на няколко секунди писа нещо. В следващия момент изпиука нейният лаптоп.

 

Скъпа Джули Сийгъл,

Макар да съществува богат избор от очарователни формули за магнетизма, идеята да възпроизведа математическа концепция, ме смущава. По-скоро бих се спрял на снежна реплика на Големия адронен ускорител.

Навита ли си?

С уважение,

Матю Уоткинс

 

Джули въздъхна с раздразнение.

 

Скъпи Намусен човеко,

Приемам предложението ти за Големия адронен ускорител, ако ти приемеш моето за снежен Клайв Оуен.

Навит ли си?

С все по-малко уважение,

Джули Сийгъл

P.S. Извинявай. Сигурна съм, че не знаеш кой е Клайв Оуен. Така че просто се остави да те водя.

P.P.S. Само защото си сложил тоя дебел пуловер не означава, че не знам с каква идиотска, задръстеняческа тениска си отдолу.

 

Мат прочете имейла ѝ, без да вдига глава, и се усмихна.

 

Скъпа инспекторке по облеклото,

Навит съм.

Все така с уважение,

Матю Уоткинс.

P.S. Не съм с „идиотска, задръстеняческа тениска“.

 

Джули скочи решително и застана пред него със скръстени ръце.

– Вдигни си пуловера.

Мат забели очи.

– Определено знаеш как да възбудиш един мъж.

Джули не трепна.

– Ако исках да те възбудя, щях да опитам нещо по-интересно. Хайде, вдигай.

Мат се постара да запази сериозно изражение.

– Джули, дълбоко съм обиден от недоверието ти в моята искреност. Мислех, че на този етап от приятелството ни ще...

– Ставай. – Джули се пресегна и затвори лаптопа му. – Ставай! – повтори.

– Държиш се нелепо – отвърна Мат през смях, но все пак се изправи. – Аз например ти вярвам безрезервно и нищо няма да ти стане, ако и ти проявиш същото уважение.

– Показвай!

Мат заобиколи креслото и направи няколко крачки назад.

– Днес си доста хаплива. Намусена и подозрителна.

Джули пристъпи към него и Мат отстъпи още малко.

– Вдигни си пуловера.

– Виж, харесвам агресивните жени, но това вече излиза извън всякакви граници.

Джули сграбчи долния ръб на пуловера му и го дръпна нагоре с едната ръка, като същевременно опъваше тениската с другата. Мат я хвана за ръцете, но тя не се отказа.

– Аха! – примижа срещу рисунката. – Така, дори не мога да разбера какво има на картинката, но определено е задръстеняческо.

Ръцете му продължаваха да стискат нейните, но вече се бе отказал да си крие тениската.

– Изображение на кофеиновата молекула. Би трябвало да ти харесва, предвид пристрастията ти към ония отвратителни бълвочи, дето ги пиеш. Макар да не могат да се нарекат кафе. Как е възможно да ги харесваш? Истинският ценител на кафето пие еспресо или шварц, или…

– Хич не се опитвай да смениш темата. Отказвам пак да спорим за кафето.

– Съвсем не спорим. Имам свое мнение за предпочитанията ти, а също и пълното право да го изразя и да кажа, че са отвратителни…

Джули изръмжа.

– За бога, млъкни!

– Значи трябва да стоя безмълвно, докато се надсмиваш над дрехите ми? – Мат се втренчи в очите ѝ, после стисна ръцете ѝ и дръпна пуловера надолу. – Не е честно.

В продължение на няколко секунди стояха, без да помръднат.

– Може би не – призна накрая Джули. – Но тениската е тъпа. – Погледна ръцете му, притиснали нейните към гърдите му. – Вече можеш да ме пуснеш.

– О, да. – Той я пусна и отстъпи назад. – Извинявай.

В този момент телефонът зазвъня и остро прониза мълчанието.

Мат тръгна към кухнята, за да вдигне, а Джули седна обратно на канапето. Изхлузи ластика, надянат на китката ѝ, и усука косата си в опашка, като не пропусна да отбележи, че шията ѝ се бе изпотила. До изпитите оставаше толкова малко време, а тя си пилееше времето, вместо да учи. По-добре да използва свободния ден и да напредне с материала. От съседната стая Мат се прокашля смутено.

– Да, идвам веднага. – Върна се във всекидневната. – Викат ме на среща в училището на Селест, така че снежните игри ще трябва да почакат.

Джули се смръщи.

– Наред ли е всичко?

– Най-обикновена среща, насрочена е отдавна.

– Аха. – Джули вдигна учебника без особена охота, но в следващия момент го пусна обратно. – Я чакай. Защо точно ти ще ходиш? Къде е майка ти?

– Забравила е, а когато ѝ се обадили, ги помолила да се свържат с мен. Така че отивам аз. Не е болка за умиране.

Джули се изправи.

– Идвам с теб.

– Не. Стой си тук. Отметни малко работа.

– Не. Идвам. Прекарвам по толкова време със Селест, редно е да присъствам. – Тя смъкна якето си от закачалката в коридора. – Хайде. Трябва да изринем колата.

– Джули, наистина, няма смисъл да идваш. Някаква си скучна среща. Излишно е.

– Но ще дойда. – Тя дръпна решително ципа на якето и нахлузи чифт ръкавици.

Мат не помръдна.

– Предпочитам да не идваш.

– А аз предпочитам да дойда.

– Работата е там, че…

– Стига си дрънкал и започвай да риеш. Идвам и точка.

Мат се усмихна.                                                   

– Ама че си проклета.