Оскар Уайлд е познат като един от най-популярните писатели, поети и драматурзи, творили през XIX век в Лондон. Изключителните му пиеси и единственият му роман „Портретът на Дориан Грей“ го нареждат сред класиците в световната литература въпреки сравнително краткия му житейски път. А вълшебните му приказки, които често са първата среща на читателите с неговото творчество, са неразделна част от всяка детска библиотека. 

От днес на пазара може да намерите новия луксозен сборник „Приказки“ (ИК „Сиела“), който събира най-красивите истории на Оскар Уайлд в единствено по рода си издание у нас. Елегантното перо на ирландския писател е придружено от оригиналните илюстрации на художника Дамян Дамянов и напълно новия превод на Венцислав К. Венков. Щрих и текст се срещат и отвеждат читателя в необятния фантастичен свят, който се намира някъде на границата между реалността и магията.

В новото илюстровано издание на „Приказки“ приключенията на необичайните герои на Уайлд оживяват в някои от най-обичаните приказки на автора като „Щастливият принц“, „Славеят и розата“ и „Рибарят и неговата душа“. Повече от 100 години след написването си те не са загубили нито капка от закачливия си хумор и трагичната си красота. 

Макар и писателят да съчинява приказките си като подарък за своите синове, в същността си те обхващат общочовешки и универсални теми, които са подходящи както за малките, така и за вече порасналите деца.

Майсторското перо на Уайлд обрисува същността на човешката душа, в чиито център стои любовта. Любовта, която кара Щастливия принц да пожелае да бъде по-добър, лястовичката – да пожертва живота си, а Великанът егоист да осъзнае, че стените, които е градил цял живот, могат да бъдат разрушени.

Снимка: Ciela

С твърди корици и богатите илюстрации на Дамян Дамянов „Приказки“ е специално издание, което почита ирландския разказвач, с чиито фантастични истории за любов, приятелство и саможертва са израснали толкова поколения деца по света.

Следва откъс от сборника.

Из Приказки от Оскар Уайлд

ЩАСТЛИВИЯ ПРИНЦ

Снимка: Ciela

НА ХЪЛМ НАД ГРАДА, върху висока колона, стърчала статуята на Щастливия принц. Цялата фигура била позлатена с тънки листа фин златен варак; там, където трябвало да са очите му, имало два бляскави сапфира, а ножницата на меча му била украсена с ярък рубин. И бил обект на всеобщо възхищение.

– Красив е като петле ветропоказател – отбелязал един от градските съветници, който се славел като познавач на изкуствата. – Де да беше и толкова полезен – добавил, да не би да го сметнат за непрактичен човек, какъвто той не бил.

– Ох, защо не си като Щастливия принц? – смъмрила благоразумна майка момченцето си, което вечно я врънкало за непостижими неща. – На Щастливия принц и през ум не му минава да плаче за каквото и да било.

– Един на този свят да е поне отмалко щастлив – мънкал вечно недоволният, загледан в прекрасната статуя.

– Ама той е живо ангелче – възхищавали се на излизане от катед-

ралата децата от сиропиталището, издокарани в алени пелеринки и изпрани бели престилчици.

– Много ви разбират главите – надсмивал им се учителят по математика. – Вие пък кога сте виждали ангели.

– А, в мечтите ни се явяват – казвали децата; а учителят по математика се мръщел и ги гледал ужасно строго, защото детските мечти му се стрували съвсем безполезни.

Една нощ в града им долетяло лястовиче. Другарчетата му били заминали за Египет още преди шест седмици, но то не тръгнало с тях, понеже се било влюбило във възможно най-красивата тръстика. Запознали се съвсем случайно в ранната пролет, когато лястовичето преследвало по течението на реката тлъста жълта нощна пеперуда; толкова се захласнало то по тънката снага на тръстиката, че чак спряло да си поприказват.

– Искаш ли да си моята възлюбена? – попитало лястовичето, което не обичало да си губи времето в празни приказки, а тръстиката му отвърнала с дълбок поклон. То почнало да кръжи около нея, като сегиз-тогиз докосвало с криле водата и създавало сребристи вълнички. И цяло лято ухажвало по този начин тръстиката.

– Що за лекомислено увлечение! – възмущавали се останалите лястовичета. – Тя не стига че няма пари, ами е насъбрала около себе си и куп роднини. – Това било самата истина: по реката стърчали безброй други тръстики. И щом дошла есента, лястовичетата вкупом отлетели.

А нашето лястовиче изведнъж се почувствало самотно и престанало да се радва на своята любима.

– Не умее да разговаря – казвало си, – а на всичко отгоре май си пада и кокетка; непрестанно флиртува с вятъра. – Това също било вярно: щом духнел вятърът, тръстиката почвала да поклаща най-грациозно стъблото си. – Домошарка е, безспорно, а пък аз обичам да пътешествам, така че и тя е длъжна да обича пътешествията.

Накрая я попитало:

– Няма ли да дойдеш с мен?

Тръстиката обаче била пуснала здрави корени на това място и само завъртяла глава.

– Що за несериозно отношение! – възмутило се лястовичето. – Аз пък заминавам за пирамидите. Сбогом! – казало и отлетяло.

Цял ден размахвало криле и чак късно през нощта стигнало в града.

– Дали ще има къде да отседна – зачудило се. – Дано градът се е подготвил за моята поява.

И в този миг забелязало статуята върху високата º колона.

– Ето къде ще се настаня! – възкликнало. – И изложението е чудесно, и чист въздух има в изобилие.

Кацнало то между обувкте на Щастливия принц.

– Та дори и спалнята ми ще е златна – радвало се тихичко, докато се приготвяло за сън; но щом закрило с крилце главата си, усетило как отгоре му паднала едра водна капка.

– Що за изненада! – озадачило се. – Нито едно облаче в небето, звездите – и те бляскави и ясни, а отгоре ми вали. Тук, в Северна Европа, климатът им наистина е ужасен. Това, че тръстиката толкова държеше да я вали, си беше чиста проява на егоизъм.

Но ето че паднала и втора капка.

– Що за безполезна статуя е тази, след като и от дъжда не може да ме скрие? – възмутило се лястовичето. – Май ще трябва да си намеря комин с шапка – рекло си и се наканило да отлита.

Преди да разпери криле, обаче усетило и трета капка. Вдигнало главица нагоре и що да види?!

Очите на Щастливия принц се били налели със сълзи, които почвали да се стичат по златните му бузи. А лицето му изглеждало тъй красиво на лунната светлина, че на лястовичето направо му домъчняло.

– Кой си ти? – попитало.

– Аз съм Щастливия принц.

– Като си „щастлив“, защо плачеш? – зачудило се лястовичето. – Я виж как ме окъпа.

– Когато бях жив и още имах човешко сърце – отвърнала статуята, – нямах представа какво са сълзите, защото живеех в двореца на безгрижието – „Сан-Суси“[1], където на мъката º е забранено да влиза. Денем играех с другарите ми в парка, а вечер водех танците в тържествената зала. Но тъй като тънех в красота, така и не се поинтересувах какво има отвъд изключително високия зид, който опасваше парка. Придворните ме нарекоха „Щастливия принц“ и аз в действителност бях щастлив, ако приемем, че щастието зависи от удоволствията. Тъй живях и тъй умрях. И едва след смъртта ми виж къде ме качиха нависоко, та да наблюдавам грозотата и мъката, що изпълва моя град. И дори с моето оловно сърце не мога да сдържа сълзите си.

„Ама чакай! Нима той не е изцяло от злато?“, озадачило се наум лястовичето, при все че възпитанието не му позволявало да изказва на глас подобни лични забележки.

[1] Sans souci (фр.) – без грижи – названието на дворцово-парков ансамбъл, построен в средата на 18. век от Фредерик Велики в град Потсдам, в близост до Берлин, с амбицията да съперничи на Версай в детайлите и екстравагантността. – Б. пр.