Къде би била човешката цивилизация, ако не бяха великите умове и техните революционни идеи? За тях са изписани хиляди страници, но колко от тях бихте могли да изброите, ако някой изненадващо ви помоли да посочите няколко?

С красивото издание на „Maлка книга за големите идеи” Даниел Смит се заема с нелеката задача да представи 150-те най-значими идеи, променили разбирането ни за заобикалящата ни действителност. Това са теориите и иновациите, които са формирали обществата и епохите, а много от тях и днес остават толкова актуални, колкото са били в миналото.

В осем части авторът обхваща различни аспекти на науката, изкуството, политиката, икономиката, философията и религията, наблягайки на фундаменталните концепции, оформили мирогледа ни, и прекосява територията на цялата човешка история, започвайки от най-древните митове за сътворението на света.

Някои идеи се развиват бавно, понякога в продължение на хилядолетия – като идеята за демокрацията – докато други представляват резки скокове в човешките представи – например Общата теория на относителността на Айнщайн. Общото между тях, както и  между посланията на Бащата на пацифизма – Гаутама Буда – и неевклидовата геометрия или между „Митът за Сизиф“ и Нютоновите закони за движението, е заразителната сила, която мислите на някои от най-великите умове на човечеството притежават.

„Maлка книга за ГОЛЕМИТЕ идеи” от Даниел Смит е една наистина малка книга, която побира в 304 страници сърцето на света – а именно онези туптящи, търсещи мисли, които понякога чакат с години, а друг път лумват неочаквано, но винаги ярко, за да осветят небосклона на човешката история и да я променят завинаги.

„Най-дълбоката същност на идеята е необходимостта да бъде предадена: чрез писмо, чрез думи, чрез действия. Идеята е като тревата. Тя копнее за светлина, обича тълпите, процъфтява при кръстосано размножение и колкото повече я тъпчете, толкова по-добре расте“, казва Урсула К. Ле Гуин.

Прочетете откъс от „Maлка книга за ГОЛЕМИТЕ идеи” от Даниел Смит, която излиза от издателство "Сиела". >>>

Човешкият напредък

От философска гледна точка понятието за напредък е свързано с това как постиженията, например в областта на познанието, техниката и социално-икономическата организация, могат да допринесат за непрекъснатото подобряване на качеството на живот. От епохата на Просвещението до наши дни голяма част от нашата колективна мисъл се основава на идеята, че напредъкът се постига чрез рационалното решаване на проблемите.

Невинаги обаче е било така. Много общества са вярвали (и някои продължават да вярват), че съдбата на нашия вид е предопределена свише и не може да бъде фундаментално променена от нашите действия. Едва в епохата на Просвещението прогресът става широко признат елемент на философския и интелектуалния дискурс. В ерата на все по-голяма секуларизация човечеството започва да осъзнава, че държи съдбата си в собствените си ръце.

Великите постулати на Просвещението – научна логика, права на личността, либерализъм, демокрация – служат като факли, осветяващи пътя към по-добър свят. Както пише френският държавник Тюрго през 1750 г.: „Цялата маса на човечеството, редувайки спокойствие и вълнение, добро и лошо, непрекъснато, макар и бавно, се движи към по-голямо съвършенство.“

Такива идеи са основополагащи за основателите на САЩ и водачите на Френската революция. Всичките настоявали, че народът може (и трябва) активно да определя собствената си съдба. „Стремежът към щастие“ като „неотменимо право“ е може би най-известното проявление на идеята за напредъка в историята. През XIX в. теорията на еволюцията (виж стр. 76), изглежда, стимулира идеята, че напредъкът е естествено състояние на съществуване, докато Хърбърт Спенсър развива концепцията на социалния дарвинизъм – сега до голяма степен дискредитирана теория, според която обществата се подчиняват на същите закони на естествения отбор, както растенията и животните.

 Оптимистичната доктрина на слабака

Някои влиятелни гласове изразяват съмнение, че напредъкът е неизбежен или дори желателен. Томас Малтус (виж стр. 238) твърди, че напредъкът носи със себе си условия, които в крайна сметка ще доведат до регрес – че прогресът е просто циклично явление. Ницше (виж стр. 163) осмива идеята за напредъка като една от онези „оптимистични доктрини на слабака“, които препятстват възхода на свръхчовека. Имануел Кант (1724 – 1804), от друга страна, счита, че напредъкът е неизбежен само в широкия контекст на историята, но е мъчителен и бавен процес и съвсем слабо се влияе от ценностите на Просвещението, като разум и знание.

живот. Както казва през 1913 г. професорът по политическа и социална етика Феликс Адлер:

„Условието за всеки напредък е опитът. Ние грешим хиляди пъти, преди да намерим правилния път. Мъчим се, опипваме и се нараняваме, докато не се научим да използваме правилно нещата, и това важи както за духовното, така и за материалното. Болката е неизбежна, но придобива ново и по-висше значение, когато осъзнаем, че това е цената, която човечеството трябва да плати за безценното добро.“

Оптимизъм и песимизъм

Песимизмът във философския смисъл е признание, че светът е несъвършен. Освен това песимистът отхвърля нещата, които смята за основаващ се на гола вяра оптимизъм, като религия и напредък– вярвания, които според него обикновено водят до разочарование. Оптимистите пък са на мнение, че светът вече е толкова добър, колкото е възможно да бъде, или върви към тази цел. В този смисъл повечето философи могат да се разглеждат поне отчасти като оптимисти, тъй като самият акт на философстване предполага надежда, че нещата биха могли да се подобрят.

 Най-добрият от всички възможни светове

Можем да разглеждаме произведения като „Републиката“ на Платон и „Утопия“ на Томас Мор като примери за оптимистична философия в желанието им за социално съвършенство. Готфрид Вилхелм Лайбниц обаче е класически модел на философ оптимист до голяма степен благодарение на твърдението си в „Теодицей“ (1710), че имаме „най-добрия от всички възможни светове“. Това не означава, че светът е съвършен, а само че е най-добрият, който Бог би могъл да създаде, и всяка друга алтернатива би била по-лоша.

Лайбниц става мишена за подигравките на Волтер в неговия сатиричен шедьовър „Кандид, или Оптимизмът“ (1759). „Оптимизъм – пита един от героите на „Кандид“,  – какво е това?“ „Уви! – отвърна Кандид, – това е упорството да се твърди, че всичко е най-доброто, когато е най-лошото.“ Така Волтер става първата публична личност, получила етикета „песимист“, от който той се мъчи да се отърси с други творби, като „Поема за бедствието в Лисабон“, където размишлява за отношенията между човека и Бога, написана след опустошителното Лисабонско земетресение от 1755 г. Жан-Жак Русо допринася за затвърждаването на Франция като столица на песимизма на Просвещението, като твърди, че създаването на гражданско общество е донесло „престъпления, войни и убийства... ужаси и нещастия“ на човечеството. За човека, твърди той, би било по-добре да остане в „естественото си състояние“. И все пак голямата вяра на Русо в изкупителните сили на човешката природа го отличава като оптимист в други отношения.

Елементи на песимизма лежат също в основата на екзистенциализма (виж стр. 168) и абсурдизма (виж стр. 170), признак, че борбата между философския песимизъм и оптимизъм все още далеч не е решена. В романа си от 1973 г. „Достатъчно време за любов“ Робърт А. Хайнлайн отразява това по следния начин: „Никога не бъди песимист... песимистът е прав по-често от оптимиста, но оптимистът живее по-щастливо, а така или иначе никой от двамата не може да промени хода на събитията“.