Имах шанса да работя с Миряна Башева – най-бодливата трънка на българската поезия - във вестникарските „окопи” на „24 часа” и „Сега”. Но по това време „класичката Башева” вече беше емигрирала от поезията и пребиваваше само в амплоато си на журналист и публицист. Стройна като момиче, насмешлива и скептична, „форумно животно” (тоест пристрастена към форумите и животните) – такава беше Башева през 2004 г., когато я прилъгах за това пределно откровено интервю (тя ги дава много, ама много рядко).

- Миряна, мъртва ли е поетесата Башева наистина? Отдавна твърдиш, че вече не раждаш рими.
- Уви, да. Пробвах я и тако, и вако - доказана поетична смърт. Не изпитвам вече необходимост дори да чета стихове.

ЗАЩИТИ

- Винаги си била хулиганката на българската поезия - ръбата, момчешка, арогантна, с един особен отсечен ритъм. На какво се дължи този стил?
- Мои изследователи твърдяха, че било несъзнателен протест срещу пригладената поезия, а също и едва ли не борба срещу казионното слово от онуй време въобще. Лаская се да мисля, че може да е било така, но на лично ниво го тълкувам като защитен рефлекс.

- За да се защитиш от какво? За да прикриеш какво? Прекалената си чувствителност и сантименталност?
- Най-вероятно. Човек сам не може да прецени и даже усеща срамота да се обяви за сантиментален. Да кажем, че съм била уязвима романтичка и съм си пускала бодли срещу нараняване.

- Откъде идва "мъжката тема" в поезията ти - "аз от чакане станах мъж...", "аз съм ваше момче, момчета...", и подобни редове?
- Пак е част от защитата. Освен това бях от малкото момичета, признати за "равно другарче" в оная очарователна шайка писатели приблизително на една възраст, с които движех тогава: Витята Самуилов, Росен Босев, Янко Станоев, Емил Симеонов... Бяхме хубава дружина, едва ли не денонощно заедно. Аз късно прописах и се присъединих към тях, когато те вече бяха един вид изградено общество.

Продължава >>>

 

ВРЪЗКИ

- Имаше ли някой, който те протектираше по онова време?
- Богомил Райнов. Аз си пишех само за себе си без амбиции за публикация, но майка ми ме "предаде" - показала на Райнов стиховете и той ме прати в “Литературен фронт”, после и в “Пламък”. С връзки пробих!

- Ти на колко години си се омъжила? Не беше ли много рано?
- На 19... Даже още ненавършени. Пак от протест - срещу родителското опекунство. Майка ми не позволяваше да се срещам със Сашо (днес д-р Александър Алексиев, невролог в МА). И ние просто излязохме един ден от къщи и право в гражданското. Янчо и Васко Такови ни кумуваха - за целта даже Янчо избяга от училище, той беше в XI клас тогава.

- Как успя да задържиш до ден днешен в орбитата си като много близки приятели и бившия си мъж, и голямата си любов - режисьора Рангел Вълчанов? Дай рецептата.
- Това не е толкова рядко явление, не съм единствена. Приятелството надживява влюбванията - толкова е просто. И като се излекува самолюбието, ако е било накърнено - остават идеалните отношения. Помня една Нова година, която празнувахме у Яна Пипкова - бивша жена на Рангел, тя беше с мъжа си, художника Борислав Стоев, а гостите бяхме ние с Рангел, д-р Сашо и тогавашната му втора жена Ханка, тя също му стана бивша, но и с нея си запазихме добрите отношения - и Сашо, и аз.

На Сашо дължа много - той ми отвори очите за някои видове литература, като научната фантастика, по-специално руската - в периода на най-големия й възход. За мен това са много важни неща, аз съм си литературен, буквен човек. Освен това откак завърши медицина, някак естествено ни стана нещо като домашен лекар, но периметърът му е много по-обширен - всъщност поне половината ми колеги от вестник “Сега” са били негови пациенти и високо го ценят!

И с Рангел си оказвахме взаимни естетически влияния.

Успях да прихвана от него и нещичко от специфичния му шопски хумор. Освен това с него много пътувах. И из България, и в чужбина. По кинолиния бяхме в Англия, сетне в Америка и най-важното - в Индия! Три месеца обикаляхме от Делхи до Калкута през Бенарес, Мадрас, Бангалор, Тривандрум, Бомбай, пещерите Елора и Аджанта... Той направи два филма, един за Индира Ганди и един за страната. Сърцата ни останаха там!

А мен, да ти се похваля, ме обожаваха животните - разни свещени маймуни и котки, и дори най-важното животинско божество, една крава, се мъкнеше след мене по улиците на Бенарес сума време, накрая влязохме заедно в едно миниатюрно дюкянче за обувки и кравата се заклещи на вратата, разтърси се и попиля целия дюкян. Разхвърчаха се патъци... Аз ужасно се притесних, а собственикът беше щастлив, че го е посетило свещено добиче, и ми благодареше най-пламенно.

Продължава >>>

 

СТРАХОВЕ

- Защо поемата ти "Любов", посветена на Рангел, е така катастрофична? Смърт, морга, аутопсия, "когато вече няма да те има, във вид така удобен за любов..."? Любовта се свързва главно с мрачни асоциации в главата ти?
- Всичко е много по-прозаично. Майка ми тогава получи инсулт и аз се навъртах в болницата покрай нея. Лекуваше я проф. Пепи Стаменова, приятелка на Сашо, стана и моя приятелка. И понеже бях закачила покрай Сашо някои медицински уклони и интереси, там ги задълбочих. Нагледах се на много случаи - едни с щастлив изход, други с летален...

Същевременно любовта ни с Рангел беше в разгара си, но, понеже той е с 20 години по-стар от мен, подсъзнателен страх от загубата не може да не съм изпитвала, особено на фона на пациентите в интензивното отделение. И тъй всичко това някак се преплете. Мисля, че ми беше най-добрата творба.

- Ама чак и в моргата да ходиш...
- Бе, честно казано, в моргата не съм влизала. Колегите на Пепи ме викнаха веднъж дали не мога да разпозная някакъв мъртвец без документи, починал в автобуса, но опознаването се състоя в специалния асансьор, преди да го откарат за аутопсия.

- Защо ти?
- Защото живея на "Орлов мост", а пък той се качил на автобуса на "Орлов мост"!

Продължава >>>

 


ВЛЮБВАНИЯ

- В едно друго стихотворение, пак посветено на Рангел, твърдиш, че можеш да му говориш само "на Вие". ("Аз ви помня, другарю NN,/ с възхищение и респект./ Вие бяхте тъй млад! Тъй женен.../ Аз пък учех. С висок успех.)
- Ами преди да се съберем, бях влюбена в него още в детството си! Имах няколко такива големи детски любови. Баща ми (Иван Башев - бел. ред.) тогава беше заместник-министър на културата и растях в прекрасна интелектуална среда. Изкарвахме зимната ваканция в резиденцията в (Царска - сега) Бистрица, тогава тя беше на културните дейци. Страхотни компании се събираха там и общуването с тях силно повлия на оформянето на характера ми. Та първата ми любов беше Джеки Вагенщайн - невероятно
очарователен, страшно остроумен и артистичен компаньон. Той и сега си е такъв. Втората - Христо Ганев, мога да повторя същите суперлативи като за Джеки, но и много красив мъж.

А третата е Рангел. Видях го за първи път на Слънчев бряг - той снимаше там "Слънцето и сянката" и показваше на баща ми заснетия материал. Бях на 11-12 години, ако не се лъжа, и той страшно ме впечатли, особено гласът му. Гласът му е много секси! И сега, като идва в редакцията чат-пат и почне да гледа колежките с премрежени очи, го докарва оня тембър, същински афродизиак!

- А после, в ония писателско-поетически дружинки сред алкохолни изпарения и рецитации, когато са избуявали не една и две твои ярки и кратки любови? Знам за Климент Денчев, защото съм те питала за кого става дума в стихотворението ти "Руски клуб". Но кой е "хлапакът с теб", дето не знае какво е да е с тебе?
- Композиторът Юри Ступел. Той ми беше изповедник, а наистина беше хлапак още. Колкото и да беше широк човек и бохем, Юрчо имаше детска душа. Помня как веднъж беше потресен до онемяване от фотографа Иво Хаджимишев - човек с крайно особени маниери и хумор. Беше есен, влязохме в една много студена кръчма и келнерът донесе затоплени чинии, пък Иво взе своята и седна в нея. Юри беше сразен!


- А кой е тайнственият "С.", на когото е посветено "Работа"? "Той идва често. По работа./ Честен, работен - толкова. / А някой е хлътнал здравата./ А аз съм вътре до болка." И накрая: “Ще идва, къде ще ходи...”
- О, това е Стефан Димитров. Влюбих се в него от пръв поглед на един “Златен Орфей” - прекрасни времена бяха, да не повярва човек, че българската песен е имала такива възходи... Тогава Стефан беше още с първата си жена. Е, и от това влюбване останаха само смътни спомени, но пък колко песни!

Продължава >>>

 


ЗАВИСИМОСТИ

- Прописала си поезия след смъртта на баща си. Не мислиш ли, че загубата му е отключила нещо в теб, което се е изляло после в думи и рими?
- Възможно е, но не съм установила пряка зависимост. Във всеки случай аз нямам дълбока емоционална памет и смятам, че това е голям мой късмет - да забравяш мъка, болка... За сметка на това имам отлична графична памет - още си спомням как буквално изглеждат страниците на учебници, книги, които съм чела още в предучилищна възраст.

Но помня, че след смъртта му започнах да чета поезия, което дотогава изобщо не правех и никак не обичах. Е, естествено, като дете, расло в книжна среда и в обкръжение на книголюби, имах някаква обща култура. Но практически извън това, което изучавахме в училище, друго не бях чела. И понеже руски знам добре, нахвърлих се на руската поезия - Есенин, Маяковски, Заболоцки, Ахматова, Цветаева..
.
- А как ти е свързано писането с пиенето? Вярно ли е, че като си спряла да пиеш, си спряла и да пишеш, както твърдят злите езици.
- Отговорно те уверявам, че лично аз на пияна глава въобще даже името си не можех да напиша. Няма нищо общо. Съвпадение. Едновременно съм се отвратила и отървала от двете психологически необходимости.

Продължава >>>

 

МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ

- Била си графиня в номенклатурния двор - баща ти е бил граф там, ти с удоволствие си обитавала резиденциите и затворените комплекси като "Бистрица" на Боровец и "Република" на Златни пясъци, английската гимназия... Обкръжена не само от културни дейци, но и от деца на висшата номенклатура като Янчо Таков и брат му Васко. Така и не се отказа от този двор до ден днешен, не смени принадлежността си - сякаш наистина вярваш в него, в ония ценности? Заради паметта на баща ти ли, или заради нещо друго?
- Тук няма "заради". Това е детството и младостта ми, най-хубавата част от живота - не умея да се отказвам от себе си. А и "графството" беше доста относително, всъщност нас ни възпитаваха строго. Колкото до баща ми, той нямаше приятели в номенклатурните среди. Най-близките му хора си останаха неговите съученици от гимназията и няколко интелектуалци. Дечко Узунов например, да кажа едно известно име. И Богомил Райнов.

- Когато музата на поезията те изостави, интернет те намери. Помня те по-обсебена от мрежата и от най-заклетия тийнейджър. Още ли е така? Как изглежда този свят - форумният - отвътре, през твоите очи?
- Ех, и тая обсебеност отмина, разбира се. И сега не мога да си представя живота без интернет вкъщи, но го ползвам главно за пощенски цели, както и за справки. Постоянно съм в “Гугъл” или в “Яндекс”. Понеже не обичам телевизия, и новините научавам от мрежата.

А форумният свят е също като тоя в живота, само че много по-интензивен. Поради липсата на физически контакти много по-скоротечно се развиват взаимоотношенията, приятелствата, намразването... Странно е, но от форумна обида от страна на човек, когото не си виждал в живота си и даже не знаеш със сигурност мъж ли е, жена ли е, звяр или хермафродит, много силно боли! Не мога да си обясня това явление. Има много злоба по форумите и чатовете, чувствителният човек, който търси там общуване, трябва да е готов за това.

Затова пък съм много доволна, че в Скайфорума на “Сега” си намерих чудесни сътрудници за вестника. И приятелки, и приятели. Малко, но качествени! Благодаря им от тия страници.

Продължава >>>

 

И накрая – едно любимо ми стихотворение от Миряна Башева. Казва се „Руски клуб” и тъкмо там по ирония на съдбата тя празнува преди време 50-годишнината си:

И пак – почти сама по тия тъжни клубове...
Салатата е нежна. Келнерите – хубави.
Хлапакът с мен не знае какво е да си с мене.
Ръцете ми спокойни. Челото ми – солено.
Хлапаците се сещат какво е да ме няма
и плащат чужди сметки. Главата ми е пламък.
Но не е от добро. И не е и за хубаво.
Очите ми изтекоха из тия тъжни клубове
да гледат към вратите с очи на поетеса...
А много по е важно готвачът да е весел.