"Там замират страстите и тревогите, там се успокоява душата и едно нямо съзерцание пълни с блаженство сърцето ти", казва Алеко Константинов, пленен от красотата на Витоша. Това не е нещо, което знаех, когато тръгнах да изследвам планината преди години - сам-самичък, без карта - както го е правил първият човек. Но е истина - Витоша е същински дзен рай на половин час път от София (която от своя страна не е). Щеше ли Алеко да бъде Щастливеца без Витоша? Или аз?
Може би. Фактът, че планината е първи избор за мен, когато не съм на работа, казва всичко. Винаги тръгвам без автомобил, прекалено ангажиращо е. Едно от предимствата да пътуваш без кола, е, че можеш да вървиш накъдето пожелаеш, без да се връщаш, където си я оставил. Прав е Чък Паланюк, казвайки, че "вещите, които си мислиш, че притежаваш, всъщност притежават теб". Затова хващам автобус от Зоопарка и потеглям към хижа "Алеко".
Пиша това на сутринта, след като предния ден изкачих Черни връх и през нощта не мигнах от огромната енергия и радост, с които се върнах за пореден път от Горната земя. Няма да споменавам любими маршрути до върха - такива имам много, а и нека всеки сам ги открие за себе си - а само за усещането да стъпиш горе. Пиша това и в памет на Боян Петров и Атанас Скатов, които останаха завинаги на най-високите върхове на планетата.
Това е пътуване, от което никога да се връщаш същия. В раницата - само най-важното (два сандвича с кашкавал и термос със зелен чай). Всичко нагоре към върха е излишно и не е нужно да се убеждавате в това от личен опит. Всичко нагоре е излишно и това е само част от терапевтичния ефект от великото катерене на върхове, защото по пътя нагоре разтоварваш всичко излишно и от съзнанието си.
Зимното изкачване не е като през лятото, когато прохладата от надморската височина действа направо еуфорично. Сега пейзажът е пуст, сам си (най-много да срещнеш двама-трима души за целия ден), навън е минус 20, духа ураганен вятър, който е като стена насреща, а ледения въздух започва да придобива вкус на желязо, затъваш в снега…
В началото умът ти започва да се обърква от въпроси, които го изпълват с несигурност и тревожност, но с всяка крачка започваш да обръщаш все по-малко внимание на мислите, които упорито бръмчат в главата ти като радио. Интуитивно усещаш, че да изкачиш върха не е самоцел, а пътят към него - просто път. Разбираш, че именно Пътят е Целта.
Защото накрая няма да си спомняш времето, което си прекарал в работа в офиса или в косене на моравата - затова изкачи проклета планина, както е казал старият Джак Керуак, великият покорител на дзен върховете на Америка.
Не знам кое е по-замръзнало горе на върха - всичко, което стърчи на педя от земята; същински ледени скулптури, или съзнанието на човек - замръзнало в настоящето, невярвящо на чистата радост, която може да носи животът; чистотата и спокойствието на ума, които са най-голямото щастие в живота, непознаващ начало и край - той просто е тук и сега, ти просто си тук и сега; и цялото сливане на ума, зрението и гледката - с бели, по-бели от всичко пейзажи, това е като да откриеш Нирвана.
В нито една посока, освен бялата земя под краката ти, няма нищо - празното простанство напомня за пустотата - лишената от собствена същност природа на нещата, единствената истинска реалност.
Ти, кацнал на ръба на бялата планета, съзерцаваш сивотата на града долу, свободен от нейните лапи - открил истинското щастие без изгарящи страсти, които остават потушени в бялата тишина.
А слизането? Това е като да стъпваш за пръв път на Земята, след като си паднал от утробата на Вселената - крачиш величествено надолу по планетата без друг звук от обувките в снега. Велики неща се случват, когато хора и планини се срещнат, както е казал Уилям Блейк… Наистина.
