Моето име е Яна Грудова, на 40 навършени години. Коуч, треньор - личностно развитие, констелатор, фитнес треньор и мотиватор. Майка на прекрасна дванадесет годишна дъщеря.
Отдадена на мисията си да помагам на хората да живеят своя красив живот в пълния смисъл на думата.
Защото колкото и клиширано да звучи, животът всъщност е един прекрасен дар, и смисълът е в това да го оценим и изживеем по най-добрия за всеки от нас начин.
В следващите редове ще разкажа моята лична история. Тя не е лека, но пък е много поучителна и вдъхновяваща. И е история преминала през падения, мъка, страх, безпомощност, гняв, примирение, лична сила, победи, самоосъзнаване и личностно израстване.
За да стигна до моето АЗ днес.
Родена съм в малък град край морето. Започнах да работя на 13, за да подпомагам семейния бюджет в първите години от демокрацията, когато не беше никак лесно. Още от тогава започнах да изграждам характер на самостоятелно и силно момиче, което обаче виждаше себе си в големия град, сред повече възможности.
Така още от крехка 14-годишна възраст отидох да уча в езикова гимназия в Бургас, живеех сама без родителите си.
След завършването се преместих в Пловдив, където бях студентка и продължавах да трупам опит, работейки във всякакви сфери, изграждах себе си, но някак си не се чувствах на място, сякаш имах камък в гърдите. Исках още промяна, затова следващата стъпка беше София.
Кандидатствах в банковата сфера, одобриха ме и започнах своя професионален път като банкер. Към този момент имах приятел чужденец, с който изживяхме прекрасни моменти заедно, но се виждахме рядко, защото пътуваше.
Разделихме се.
Една януарска събота се събудих с ясното съзнание, че трябва да потърся едно момче, което беше първата ми голяма любов и което не бях виждала повече от 10 години. Беше силен импулс, почти болезнен, не задавах въпрос „защо”, просто започнах да го издирвам. Фейсбук беше започнал да набира популярност и тогава се създаваха все повече профили, така че всяка свободна минута ровех там, търсейки го.
Изминаха месеци, докато не попаднах на следа, и най-накрая го открих. Исках да знам просто дали е добре и как се е стекъл неговия живот. Но всъщност силния импулс, който ме накара да стигна до него продължи да настоява да го „спасявам”. Той имаше нужда от това, и не само той, а неговото семейство като цяло. Но няма да се спирам на това, изборът беше изцяло мой и към днешна дата си научих урока.
Обърнах живота си на 360 градуса в рамките на 1 месец, с ясното съзнание че имам мисия.
Забременях веднага и започнаха тежките месеци на изпитание за тялото и психиката ми. Бременност, прекарана почти изцяло на легло, затворена между 4 стени, борейки се с демоните в главата ми, без ясна визия за бъдещето, само молейки се да изкарам до края и да чуя бебешкия плач.
Терминът ми беше за 24-ти януари, но преминавайки през тези месеци на ужас, аз исках да насрочим секцио, за да съм сигурна, че нищо няма да се „обърка” по време на раждането.
Избрах датата 14-ти януари, петък. Лекарят обаче отказа тази дата с мотив, че бебето е малко и ще трябва да се изчака. Е, естествено – съгласих се. На 14-и януари сутринта обаче се спука околоплодния мехур. Тогава разбрах, че интуицията ми работи безотказно и че от тук нататък винаги ще се вслушвам в нея.
Сега знам, че интуицията всъщност е отговорът от нашето подсъзнание, където е съхранена цялата информация.
И така, чух бебешкия плач и това бе най-прекрасния момент в моя живот, моята сбъдната мечта, изпитах истинска безусловна любов и благодарност.
Сериозните изпитания тепърва започваха..
Месеци след раждането започнах да получавам световъртежи и силно сърцебиене, сякаш докато вървях потъвах в дупки. Тръгнах по лекари – невролози и ендокринолози. Изследвах хормони и какво ли още не. Изпих всякакви таблетки и капки за оросяване на мозъка и вдигане на кръвното налягане. Никакво подобрение.
Така осем месеца.
След много четене на всякаква информация и търсейки начини да се почувствам по-добре, запазих час за специалист психиатър и клиничен неврофизиолог.
Диагнозата беше КЛИНИЧНА ДЕПРЕСИЯ.
Отказвах да приема, борих се със себе си. Как аз - силното момиче, гордата майка, преминала през толкова много неща, преборвайки се винаги сама, съм с диагноза клинична депресия?!
Беше назначена терапия с антидепресанти и бях посъветвана от лекаря да започна работа и задължително някакъв вид спорт. Все още с малко бебе обаче, което се нуждаеше от майка си, не можех да си позволя нито едното, нито другото. Освен с малко упражнения в къщи. След няколко месеца все пак започнах да чувствам подобрение и още преди дъщеря ми да навърши 2 години се върнах отново в банковия сектор.
Все още не знаейки какво следва….
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!!!
