"О-о-о-о, колко са прекрасни", "а-а-а-а, те са малки ангелчета" - Всеки е чувал тези възклицания по различни поводи. В случая става въпрос за кучета - за малки, пухкави топки, които разтапят сърцата ни с умилителния им поглед, изпълнен с надежда.

Всички те се нуждаят от закрила, любов и грижи. Както казва една приятелка: "Вземеш ли си куче, сякаш ставаш майка." И до голяма степен е така.

Всеки домашен любимец има нужда от добрo възпитание, навици и отношение. Затова,тези от нас, които искат да си вземат животно вкъщи, трябва добре да обмислят въпроса и да разберат дали подобен ангажимент е по силите им.

Наскоро попаднахме "случайно" на един статус, който силно ни развълнува и решихме, че повече хора трябва да го прочетат, защото ще ви даде много отговори и ще ви накара да се замислите.

Текстът и снимките са на Вивиен Леви.

"Това е история за малка група хора, които решихме да направим един ден прекрасен за няколко животинки. Става въпрос за приюта в Долни Богров, който за жалост е пълен с прекрасни животинки, чакащи някой да дойде да им се порадва, пък ако късметът им се усмихне, може и да ги вземат.

Когато влязохме вътре, всички кучета полудяха. Започнаха да лаят и да скимтят пред решетките. Те ни привестваха, но и в същото време ни се молеха, ей така, за малко внимание и ласки. Обясниха ни набързо как да постъпваме с тях при определена ситуация, и как да ги разходим.

Имах чувството, че говорят за някакви второстепенни кучета, тотално различни от нашите домашни любимци. Но това далеч не е така! Първо разходих куче от клетка номер 2. Даваха ни да ги разхождаме по клетки, за да не се объркат, защото всяка клетка е нещо като малка глутница. Докато бях пред клетката, имах чувството, че кучетата ще ме изядат и че ще са много агресивни. Но и това не се оказа така.

В момента, в който хванах повода и тръгнах с кучето, разбрах колко плахо всъщност бе то и че подскачаше и лаеше толкова енергично, само за да го забележа и да го взема. Разхождахме се и от време на време из обиколките, то се спираше. Нямаше ми доверие. И как да ми има, когато себеподобните ми са го отритнали и кой знае какво са му причинили.

Измина време и трябваше да го върна и да отида да разходя друго куче. Него не успях да кръстя, просто не можах да го опозная добре. Но следващото куче ме изуми. Отидохме до клетка 16 и от там извадиха прекрасни кучета. Докато ми даваха моето, ми казаха: "Внимавай! Тя е агресивна понякога и тръгва да хапе другите кучета." Да бе да! Кръстих си я Чара, защото имаше прекрасен чар, беше много сладка и плаха. И грам агресия не показа. Казвам си: "Тези хора са объркали кучето", докато и друг от старшите доброволци не ме предупреди, че била агресивна. Е, нямаше такова нещо. Поне тя не го показа пред мен. Тичахме и се разхождахме без никакъв проблем.

Тя беше в клетка с Рико и Боби-Мързеливия. Така ги кръстиха. Боби беше по-пълничък. Както се разхождаше, се тупваше на земята, за да си почива и някой да го гали и чеше по коремчето. Рико пък не искаше да върви, докато някое куче от клетката му не е до него. Те бяха изключително свързани.

Мислех си как те са затворени там и кой знае с каква храна ги хранят, а моето куче дебелее от хляб и лакомства на топло вкъщи. Те нямат порода, но някои от тях бяха 100 пъти по-добри и по-хубави от породисти кучета. Най-тъпо ми стана, когато видях една от крайните клетки. В нея имаше прекрасна немска и кавказка овчарка, каракачанка, бяло хъски и дого аржентино. Тези кучета бяха породисти, но пак бяха там. ЗАЩО?! Нали хората предпочитат породи. Гледат косъм, очи, стойка, родословия и т.н. Явно вече сме изгубили всичко човешко в нас. Изхвърляме от домовете си нещата, които наричаме "най-добрия приятел на човека". Те имат по-голям шанс да излязат от приюта за разлика от техните непородисти приятелчета, но фактът, че са там, беше потресаващ.

Хора, замислете се, когато видите бездомно куче! Каква е историята му всъщност?! Дали се е родил на улицата или е бил изоставен?! Какво е станало с майка му и какво ли прави, за да си намира храна? И наистина призовавам ви да отделите малко свободно време и да отидете и вие до този приют, за да преживеете това усещане. Кой знае, може пък да срещнете там вашия нов и верен ПРИЯТЕЛ на четири лапи, който ако не през вашия цял, то през неговия цял живот, ще ви обича и няма да ви изхвърли, както той е бил!

А пък за мъниците, които бяха върха на сладоледа, не искам да говоря. Тези бебета са толкова прекрасни и чисти душици. Още щом влязох при тях и едно златно, зеленооко приятелче се сгуши в мен. Гушнах си го и то започна да ме целува и да се умилква. Казах си: "Във вкъщи вече си имам една златна любов (защото имам голдън ретривър), защо пък да нямам още една." Но уви поне на този етап, нямаше как. И сажелявам много, че не го взех.

Зависи само от нас хората дали сме готови да ги приемем и да ги дарим с любов, а те ще се отблагодарят стократно!"