„Лифтът до Седемте рилски езера улесни прекалено много достъпа до тях и през уикендите (а през лятото и в делнични дни) тази част на планината се превръща в пълен антипод на себе си – върволици от хора, глъч, семейни скандали кой върви бавно и кой бързо, чакане на опашки (включително за тоалетната в хижата) и прочие.
Затова избягвам района, а ако реша да се разходя до някой връх, гледам да го направя в делничен ден. Миналата седмица бях там за първи път от няколко години и ми направиха впечатление нелепите дървени скари, поставени до пътеката за езерата, както и на Езерния връх. Някой е решил, че вместо да гледате и снимате езерата от пътеката, е по-добре да стъпите педя по-високо. И е похарчил пари за това“.
Написах горните редове през септември 2017 г. Преди няколко дни бях отново на „езерата“, отново в делничен ден, макар че дори и тогава в района има абсурдно много хора. Все пак исках да покажа езерата на 7-годишния си син и реших, че си заслужава да преглътна навалицата и крясъците.
През 2021 г. районът на езерата изглежда още по-абсурдно, защото високо в планината се изгражда каменна пътека с мостчета и парапети. Гледката наподобява градски парк и човек си казва: Сигурно някой ден ще сложат пейки, беседки, въртележки и павилиончета с пуканки и понички. А най-добре и един бюти СПА център за най-изтощените.
От управата на парк „Рила“ твърдят, че пътеката се прави, за да се спрат ерозионните процеси, но според мен изграждането на удобни стъпала и парапети ще увеличи още повече достъпа на всякакви, вкл. и пишман туристи до Езерния връх и на практика природата ще пострада още повече.
Според мен грижата за Седемте рилски езера трябва да включва и ограничаване на броя посетители. Така е например в Боянската църква, която е под закрилата на ЮНЕСКО. В църквата се допускат определен брой хора за определен брой минути, за да не се проеменят температурата и влажността и така да се повлияе на ценните стенописи.
Мащабното строителство край езерата ми напомня на една подпорна стена до морето, която бе построена уж, за да се спре ерозията, но поразително напомня на хотел.
Изграждането на стъпала и парапети високо в планината има и естетическа страна (изключвам опасни места като Кончето в Пирин и др.). Природата затова е природа, защото понякога там е мокро, кално, студено и неудобно за стъпване. Да, има трудности в планината, но пък точно заради тях изкачването на един връх носи по-голямо удовлетворение. Трябва ли да превръщаме един планински маршрут в стерилна, фризирана и контролирана среда, наподобяваща градски парк. Утре някой ще реши, че дъждът увеличава ерозията и ще покрие пътеката с плексигласов покрив. А защо да не сложим и надпис до всяко стъпало „Внимание! Стъпало!“. По аналогия с веригите за бързо хранене, които бяха принудени да сложат на чашите за кафе и чай надпис „Горещо“.
Още снимки можете да видите в галерията горе.
