Линда Александрийска: Един месец само с ръчен багаж и фотоапарат в Буенос Айрес - може! (СНИМКИ)

Линда Александрийска се влюбва в тангото още на първия си урок. 
В този танц открива житейска мъдрост и според нея всяко движение прави паралел с нещо от живота. Заминава за Буенос Айрес в преследване на една мечта само с няколко рокли, обувки за танго и фотоапарат. Каква е тайната жена да пътува сама и да изкара един месец само със 7 кг багаж ни споделя в едно ритмично интервю с благодарност за милонгите и смелостта да се отдадем на това, което ни привлича.

Защо избра Аржентина като посока?

Аржентина, и по-конкретно Буенос Айрес, избрах заради тангото. Преди половин година отидох за първи път на урок по танго тук в София и толкова много ми хареса, че почти веднага започнах да проучвам всичко за този танц и за мястото откъдето произхожда.

Колко багаж взе?

Пътувах само с ръчен багаж - една раничка и една дамска чанта. Раничката тежеше 7 килограма, две-три рокли, два панталона, малко блузи, обувките за танго, най-лекия фотоапарат - Leica D-Lux 7, любезно предоставен ми за пътуването от VIP Trading Digivision, официален представител на Leica за България. Аз съм фотограф и за мен беше немислимо да тръгна за Аржентина без фотоапарат, но техниката ми е доста тежка и обемна, затова имах нужда от добър компактен фотоапарат.

Е, успя ли да оцелееш цял месец само с ръчен багаж?

Успях, да. Времето там през февруари е много топло, така че това беше плюс. Беше доста освобождаващо усещане. Сутрин ставаш и знаеш, че имаш избор между максимум 3 неща и няма чудене, преобличане и губене на време в търсене на „точно онази блуза“.

Какво е усещането да пътуваш сама толкова далеч?

Различно. Концентриран си, ”внимаваш в картинката“ един вид. Понякога се чудиш какво точно да правиш, все едно си излязъл на среща със себе си и се опознаваш - ту изпадаш във възторг от себе си, ту си ставаш досаден, после пак си се харесваш и така.

Хубавото е, че във всеки момент сам решаваш какво да правиш в следващия и съответно си много гъвкав за възможностите, които предлага денят. Минусът е, че колкото и да ти е приятно сам да си шеф на пътуването си, има моменти, които би искал да споделиш с другарче.

Ако пътуването ти беше роман, какво заглавие би му дала?

„Буенос Айрес - това е само началото на едно красиво приятелство“.

С Линда Александрийска за тенденциите в сватбената фотография

„Привърженик съм на английската школа, която набляга на репортажното снимане”

Сподели, че за 1 месец престой не си видяласърдити хора – къде се бяха скрили?

Сърдитите явно се бяха скрили дълбоко, защото не ги видях. Хората там са любезни и усмихнати и го правят от сърце, а не защото си турист и искат да ти продадат нещо. Поне това беше моето усещане. Много сърдечни и истински хора.

Как се роди у теб тази любов към тангото?

Връхлетя ме внезапно, в едно софийска школа за танго на площад „Гарибалди“. Ако и вие отидете, и вас ще връхлети! Тангото е магия, начин за свързване с другия, но най-вече със себе си. Знам, че звучи невероятно, но в тангото е събрана изключителна житейска мъдрост и всяко движение прави паралел с нещо от живота, всеки урок е стъпка към това да разбереш по-добре и себе си, и другите.

Случи ли ти се нещо страшно? А  кое беше най-вълнуващото?

В началото се движех предпазливо, защото бях прочела какво ли не из нета. За първи път пътувах сама и беше нормално да съм малко по-предпазлива, особено с техниката.

Не е имало обаче моменти, в които да съм се почувствала застрашена. В Буенос Айрес има много бездомни хора, които спят по улиците, както и дребни престъпления и кражби, но има и много полиция.

Вълнуващи бяха уроците по танго и милонгите – местата, на които вечер хората се събират да танцуват танго. Аудиторията беше много разнородна – млади и стари, аматьори и много добри танцьори, местни и чужденци. През февруари в Буенос Айрес никой не се вълнуваше от коронавируса и в прегръдката на тангото, нещата изглеждаха много идилични. Но сега чета, че всичко е затворено и там и че се взимат сериозни мерки.

Като си затвориш очите и се върнеш пак в Аржентина – къде отиваш най-често?

Беше първата седмица от престоя ми. Две англичанки ми бяха казали за една милонга, която се провежда на открито в един от парковете на Буенос Айрес. Хванах автобуса и се озовах там. Красив, зелен парк с много голяма беседка в средата. Музика, светлини и силуети на танцуващи хора. Сядам на стълбите, обувам обувките и съм благодарна, че съм там...

На летището във Франкфурт си постояла в стаята за молитви. Защо?

Прибрах се в края на февруари, когато ситуацията с коронавируса вече започваше да ескалира и майка ми ме посъветва по време на престоя ми на летището във Франкфурт да се скатая в стаята за молитва, защото там едва ли ще има хора. В интерес на истината, малко с усмивка погледнах на съвета и и нямах намерение да търся тази стая специално. Но тя сама се изпречи на пътя ми и пристъпих вътре с известно любопитство. Беше тихо, празно, топло и имаше wi-fi. Така че майките трябва да се слушат.

Какво научи за себе си от това пътуване?

Че когато имам желание, винаги мога да намеря начин.

Каква е тайната една жена да направи нещо желано, и то сама?

Тайната е в силата на желанието. Когато нещо ни привлече - да му се отдадем и посветим и да видим къде ще ни отведе. В един свят, в който живеем в невъобразим шум, е добре да чуваме гласа на душата и не само да го чуваме, а и да го следваме, да положим усилие в съответната посока, да не се отказваме. И като тръгнем по този път, в един момент виждаме, че то не било толкова сложно....

Дай Боже, скоро отново да можем да пътуваме – сами или в добра компания!