.

 
ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Франсис Скот Фицджералд ~ Не искам от теб да ме обичаш винаги така, но искам да си спомняш

Евгений Милов | преди 29 седмици
Снимка: Getty Images
Днес се навършват 78 години от смъртта на американския писател. Прочетете откъс от "Нежна е нощта"

На 21 декември 1940 г. в Холивуд света напуска Франсис Скот Фицджералд - писателят, най-ярко уловил бурния живот през 20-те години на миналия век във "Великият Гетсби" (1925).

Пътят на Фицджералд е белязан от шумен светски живот и пръскане на пари със съпругата му Зелда, а самият той приживе заявява, че "писателите всъщност не са точно хора. Всеки един от тях е голяма група от хора, опитваща се със всички сили да представлява цялостна личност. Нещо като актьорите, които отчаяно се мъчат да не се оглеждат в огледала".

Днес се навършват 78 години от смъртта на Фицджералд, който ни напусна на едва 44-годишна възраст. Отдаваме почит към литературното творчество на писателя с избран откъс от "Нежна е нощта" (1934). 

Франсис Скот Фицджералд
Снимка: Getty Images

Стигна в Инсбрук по здрач, изпрати куфарите си в един хотел и тръгна из града. Слънцето залязваше над император Максимилиан, молитвено коленичил над траурните бронзови фигури; в университетската градина крачеха с книги в ръце четирима семинаристи езуити. Мраморните възпоминания на някогашни обсади, сватби, годишнини бързо избледняха, щом слънцето се скри; той си поръча грахова супа с нарязани в нея колбаси, изпи четири чаши пилзенска бира и отказа да изяде огромния десерт.

Въпреки че наоколо се извисяваха планински масиви, Швейцария беше далеч, Никол също. По-късно, когато тръгна да се разхожда по мрак из градината, той се замисли за нея, забрави неприятностите от ежедневието им, изплува само хубавото. Спомни си как веднъж тя се бе затичала с леки крачки към него по влажната трева и пантофките й се бяха намокрили. Бе се покатерила върху обувките му и сгушена до него, повдигна лице, открито като разтворена книга.

- Запомни как ме обичаш - беше прошепнала тя. - Не искам от теб да ме обичаш винаги така, но искам да си спомняш. Някъде вътре в мен винаги ще се крие жената, която съм тази вечер.

Но Дик бе дошъл тук да се разтовари психически и насочи мислите си към това. Беше загубил самоувереността си - не можеше да посочи часа, деня, седмицата или месеца, в който бе станало това. Някога можеше да отсича направо, да разрешава най-сложните уравнения, сякаш бяха най-прости клинични случаи. От деня, в който бе открил Никол, разцъфнала като цвете, подало се изпод един камък край Цюрихзее, до момента, в който бе срещнал Розмари, острието на характера му се бе притъпило.

Бе наблюдавал баща си как води борба за съществуване в бедните енории, това бе породило жажда за пари в една некористолюбива натура като неговата. Не беше здрав стремеж към сигурност - никога не се бе чувствувал тъй сигурен в себе си, тъй господар на волята си, както по времето, когато се бе оженил за Никол. Въпреки това се бе оставил да го превърнат в жиголо, бе позволил да заключат оръжейния му арсенал в сейфовете на фамилията Уорън.

Франсис Скот Фицджералд
Снимка: Getty Images

"Сигурно има някакъв начин за уреждане на въпроса в европейски стил; все още не е късно. Пропилях девет години да уча богатите на азбуката на човешката почтеност, но с мен още не е свършено. Имам още неизиграни козове."

Той се разхождаше между чайните рози и лехите, където бяха наболи влажни и уханни стръкчета папрат. Беше топло за месец октомври, но все пак достатъчно хладно, за да носи плътна дреха от спортен плат, закопчана около врата с ластичен ширит. Една фигура се отдели от черния силует на едно дърво и той разбра, че това е жената, край която бе минал на излизане от фоайето. Сега беше влюбен във всяка хубава жена, която срещаше, в силуета й, откроил се в далечината, в сянката й на стената.

Тя беше с гръб към него, обърната към светлините на града. Той драсна една клечка, тя не можеше да не чуе звука, но остана неподвижна.

Това покана ли беше? Или разсеяност? Отдавна беше вън от света на простите желания и тяхното осъществяване, беше несигурен и не знаеше как да действува. Предполагаше, че има някакъв условен знак, който самотните странници в сенките на банските курорти си разменят, за да се разпознаят бързо един друг.

… Може би той трябваше да направи следващата стъпка. Две непознати деца биха се усмихнали едно на друго и биха си казали: "Хайде да си играем."

Той се приближи, а сянката пристъпи встрани. Може би ще го поставят на мястото му, както бе чувал в младостта си, че се постъпва с натрапчивите търговски пътници. Сърцето му биеше силно пред неизвестното, неизпитаното, онова, което не бе анализирал и не си бе обяснил. Изведнъж той се обърна и си тръгна. Момичето излезе от сянката на листака, заобиколи една пейка с бавни, но решителни стъпки и се насочи обратно към хотела.

С един гид и още двама спътници Дик пое на другата сутрин към Биркарспитце. Почувствува се добре, когато излязоха над огласяните от хлопатарите високи пасища - Дик с нетърпение очакваше нощуването в хижата, приятно му беше усещането на умора, умелото водачество на гида, съзнанието, че никой не го познава. Но към пладне времето се промени, притъмня, заваля град, загърмя. Дик и единият от другите двама туристи искаха да продължат, но гидът отказа. Със съжаление се спуснаха по стръмнината към Инсбрук, за да започнат отново прехода на другия ден.

След вечерята и бутилката тежко местно вино в пустата трапезария той се почувствува възбуден, без да знае защо, и започна да мисли за градината. Преди вечеря се бяха разминали с момичето във фоайето, този път тя му бе отправила одобрителен поглед, но той не можеше да се отърси от тягостния въпрос: "Защо?" "Навремето, стига да исках, можех да имам немалко хубави жени, но не го правех; защо трябва да започвам сега, когато от желанията ми е останало само една сянка, един отломък? Защо?"

Въображението му продължи да работи - старият аскетизъм се пробуди и възтържествува, той не бе свикнал на такива неща. "Бих могъл да отида в Ривиерата и да спя с Дженис Карикаменто или с дъщерята на Вилбурхази. Защо трябва да подценявам изминалите години с нещо евтино и лесно?"

Но възбудата още не му беше минала, той прекоси верандата и се качи в стаята си да размисли. Когато човек е телесно и душевно сам, той затъва в самотата, а самотата поражда още по-голяма самота.

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите