.

 
ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Б.Т.Р.: Сцената е свещено място

Надежда Йосифова | преди 9 седмици
Снимка: Цветан Игнатовски
На финала на eвропейското си турне, рок групата представи видеото към песента „Тези дни” от новия си албум „Невидими стени”

Атанас Пенев - вокал, Славчо Николов – китари и вокал, Иван Калфов – бас китара и вокали, Илиян Диков – барабани или „Б.Т.Р.” – групата, която вече филмира клиповете си. Именно видеото към четвъртия сингъл „Тези дни” от 12-ия им студиен албум „Невидими стени” е поводът за срещата с Наско и Славчо. И не само – скоро групата, която от години свири на една сцена със световноизвестни музиканти, се върна от eвропейско турне. Музикантите споделят впечатления от публиката, заявяват отношението си към сцената и ролята на  отговорността. Освен това е май – месец на абитуриентите, и на Яна, дъщерята на Славчо, й предстои бал. Мартина – дъщерята на Наско вече е изживяла този момент преди няколко години. Двамата ще се върнат и към своите абитуриентски вечери.

 

Б.Т.Р.
Снимка: Цветан Игнатовски

Разкажете подробности за създаването на най-новото видео към песента „Тези дни” от албума „Невидими стени”.

Наско: Първо идва концепцията за видеото...

Тя от вас ли идва или от режисьора?

Н.: Последните години по-скоро от нас (смее се, б.а.)... Може би, защото имаме N на брой клипове, а от друга страна, песните са наши и много добре знаем какво искаме да кажем с тях.

А какво искате да кажете?

Н.: Всяка песен е различна и носи различно послание. Така че, относно видеата, първо идва концепцията, след това и разговорът с режисьора, когото избираме спрямо конкретната концепция.

С кои режисьори работите?

Н.: За последния албум сме ползвали двама режисьори – Петър Петров и „Бубу студио” и Асен Блатечки. С „Бубу студио” сме работили и преди това по грандиозния ни проект „Несбъдване”. Получи се страхотно и имаме голяма вяра в тях. За клиповете си избираме кино стилистиката. Ние се опитваме да правим по-скоро кратък филм и ни се получава, защото работим с професионалисти. Така че всеки - и ние, и режисьорите, внася своя професионализъм, поглед и виждане за нещата. 

Славчо, като автор на текстовете на песните на „Б.Т.Р.”, би ли пояснил какво казваш с „Тези дни”?

Славчо: Идеята ми беше, че човек намира смисъл в опрощението, за да продължи, да бъде по-добър и да живее по-щастливо.

Кога пишеш – ставаш през нощта, когато те споходи вдъхновението, или...?

С.: Най-обичам да ставам нощем, защото тогава нещата се получават най-истински – поне при мен това нещо работи. Събудя ли се в малките часове на денонощието, обикновено имам добро попадение. Кирил Маричков има теория, че някои хора са създадени да бъдат проводник на хубави енергии, които можеш да усетиш и претвориш в музика. И ако ние сме тези хора с „антени”, се молим да ни спохождат добрите енергии по-често, за да можем да направим нещо, което след това да остане. Но то не е наше, ние просто сме проводници.

Н.: Разкажи историята с текста на „Няма връщане назад”.

С.: Наистина това е хубава история... Беше именно събуждане в малките часове и буквално за 10-15 минути написах и музиката, и текста. Толкова бях въодушевен и нямах търпение Наско да се събуди, което се случва към обяд, за да дойде вкъщи и да пробваме песента. Първоначалната идея беше песента да бъде само китара и два гласа. Разбира се, направихме и такава версия, но по-популярна стана версията с аранжимента на цялата група. Така се случват нещата, поне при мен. Но има и натрупване, когато човек е работил много. Затова събирам идеи и съм много доволен от мобилните устройства, че имат микрофонче и може да запишеш и текст, и музика, като ти хрумнат, за да не ги забравиш. Ние с групата вече имаме много опит и знаем коя песен може да стане и коя не може. Пълен съм с такива песни, които не са толкова добри, но не ги изтривам, което правя и за да не ми хрумне, че е нова идея, а тя да се окаже стара (смее се, б.а.).  Случвало ми се е да запея дадена мелодия, а после откривам, че съм я измислил преди време... Творческият процес е много интересен особено когато започнем да работим и четиримата върху една песен.

Б.Т.Р.
Снимка: Цветан Игнатовски

„Невидими стени” е 12-ият ви албум – как приемате тази „стряскаща” цифра?

Н.: Малко са албумите, можехме да издадем повече. Но си мислим, че все още бихме могли да направим от 5 до 12, например, зависи колко ни е отредено да се задържим на сцената.

Всъщност „Б.Т.Р.” има дълга история – началото й е от далечната 1984 г., когато вие не сте били част от групата...

Н.: Милен Марчев, Ясен Петров, Валентин Гуевски основават групата, когато решават да направят ученическа банда в Националната гимназия за древни езици и култура. Доколкото знаем Милен е измислил името „БТР”, защото адски си е падал по военщината и е носел милитъри панталони. Но след това, до 1993 г., минават около 30 човека през групата. 

Тогава всъщност е рестартът на „Б.Т.Р.” с ваше участие...

Н.: Да, може да се каже, че е така. От 1993 г. започна една доста по-професионална работа, за което именно сега си даваме сметка. Тогава се появи един френски продуцент и мениджър и предложи да запишем албум на английски език (Feel the Life, б.а.), който да издадем във Франция и да направим турне за популяризирането му. Туровете продължиха 4 години – свирихме на фестивали, в малки и големи клубове, в зали... За 1993 г. българска група да бъде издадена навън, беше нещо страхотно. Това е и поводът, поради който се събрахме почти изцяло в сегашния си състав и ни отвори очите какво можем да правим като група в едно бурно време, време, в което младите музиканти у нас искаха голяма сцена, без да извървят логичния път – от най-малката до голямата. Младият музикант трябва да бъде подготвен, трябва да знае какво прави. Спомням си, че като млад музикант, малко преди да вляза в казармата, излязох на огромната сцена на стадион „Академик”, където имаше фестивал, и се вцепених. Общо-взето нищо не показахме като група тогава, защото публиката ни притисна, нямахме опит. Докато сега, като опитни музиканти, вече знаем как да поднесем по най-добрия начин творчеството си и как да владеем публиката.

Славчо, защо направи „Никога преди” именно за Наско?

С.: Беше интересен момент, дадох си сметка, че така трябва да се случи. Когато пишех текста и правех музиката, което беше почти едновременно, осъзнах, че това е историята на групата. Защото в нашата кариера ние сме имали страхотни моменти, но и адски тежки. В песента се казва: „Падаме и ставаме, какво като боли, когато само вярата дава смисъл на това да бъдем или да не бъдем като никога преди.” Когато написах това, си казах, че и „Никога преди” е първата група на Наско. Когато работех по куплета, реших песента да започне с най-високия тон и си представих, че само Атанас може да я изпее така. И песента логично стана неговата. А истината е, че това е историята на група „Б.Т.Р.”. Отново ще кажа, че сме имали страхотни, но и много тежки моменти, които преодоляхме, благодарение на любовта към музиката на всички нас и на отговорността, която имаме едни към други, като хора, които работят в екип. И към публиката, разбира се.

Защо припознаваш „Легенда” като твоята песен?

С.: Истината е, че започнах да пиша песента за един млад изпълнител, обаче така се случи, че ми хрумна текста да се насочи към легендата за „Летящия холандец”. Тогава я прекроих, промених припева, който си мислех, че е много по-хитов, но пък стана много докосващ. Пуснах песента на колегите и ги попитах дали да я дам. Те я чуха и казаха - не. При мен е много сложно да харесам конкретен текст, защото съм написал всички с изключение на „Равносметка” (Александър Петров е автор на текста, а песента е за Христо Мутафчиев, б.а.). Когато правиш песен за „Б.Т.Р.” е голяма отговорност, защото като излезе на бял свят, трябва да се гордееш първо с оценката на твоите колеги, а след това и с тази на публиката.

Защо толкова често говорите за отговорност към себе си и публиката?

С.: Винаги сме били отговорни. В началото ние подходихме с желанието и мисълта, че ще направим групата на мечтите си и, слава Богу, че успяхме. Имахме предложение да останем във Франция, но когато решихме да се върнем в България и да пеем на български, си казахме: „Сега започва сериозната работа – да създадем музика и текстове, които да докоснат хората.” Искахме да направим една устойчива марка и като се каже „Б.Т.Р.”, да се знае кои сме.

Н.: Музиката е нещо, което ти се дава от горе, както и талантът, в която и област да е. Затова музиката е специална за нас. И трябва много сериозно да се отнесеш към музиката и текста, защото сцената е свещено място. Много се опошлиха нещата сега в световен мащаб, не само в България. Има едно принизяване, има култура, но и субкултура.

С.: Трябва да знаеш защо излизаш на сцената, защото тя наистина е свещено място – така я приемаме ние. След наш концерт Кирил Маричков ми каза: „Славчо, аз толкова възторжена и интелигентна публика не съм виждал от времето на концертите на „Щурците”. Поздравявам ви за това!” И това го казва не кой и да е... По този повод - на 30 октомври в зала № 1 на НДК с група „Фондацията” представяме Кирил Маричков на 75 години. Горди и щастливи сме, че сме приятели с него. Наско ще бъде специален гост, ще има и други изпълнители и ще бъде много интересно.

Н.: Голям поклон правим към този стожер на българската рок музика.

Мислех, че е късмет или шанс да свирите със световни музиканти, но това явно се дължи на вашето отговорно отношение към сцената и публиката – така ли е?

С: Има доза късмет в това, но вярвам, че човек предизвиква късмета, когато е подготвен. Ще поясня, че адски се дразня на думата промоция. Промотират се анцузи, салами, чушки и домати, премиера е, когато създаваш изкуство. През 2002 г. на премиерата на албума ни „Играта” един приятел предложи да поканим световен музикант. Ние не вярвахме, че някой би дошъл, а бяхме влюбени в концертния запис на Глен Хюз Live in Japan. Говорихме с Фънки и Амебата, свързахме се и Глен Хюз каза „да”. Говорим 16 години по-късно сега, но тогава все още взимахме визи за Европа и още ни беше химера всичко това. Но Глен дойде, направихме концерт, много се харесахме и до ден-днешен сме страхотни приятели. Миналата година направихме страхотен концерт във Варна. Бяхме хедлайнери на Varna Mega Rock с него и той беше казал преди това: „А, с „Б.Т.Р.” ли, те си знаят всичко – няма проблем!”

Странно е, че преди години не сме си и представяли, че ще видим у нас такива музиканти, а какво остава за вас – да сте на една сцена с тях?

С.: Дори да имаш телефона им. Свирили сме и в „Астория Хол” в Лондон, където се запознахме с Джон Лоутън и той каза – идвам в България да пея с вас. Ходихме с него на турне в Украйна, свирихме в Сърбия... Много хубави неща ни се случиха! Историята с Джон е толкова смешна всъщност. Българка и чехкиня тръгват на наш концерт в Лондон през 2002-ра, където бяхме с Милена Славова и Кирил Маричков. Понеже движението е обратно, на един светофар те не поглеждат и стъпват на платното, където автомобил леко ги закача. Човекът слиза адски притеснен, извинява се и предлага да ги закара, където отиват. Те казват, че отиват на наш концерт, а се оказва, че той по това време е продуцент на Джон Лоутън, Uriah Heep, Nazareth... Идва на концерта ни, запознава се с организатора от българска страна Пепи Стоянов, който живее в Лондон, и така Джон Лоутън дойде у нас, за да свирим заедно. А чехкинята се омъжи за настоящия певец на Uriah Heep – Бърни Шоу. Та в някои случаи трябва да има история и в случая е ето такава – интересна. Вече 14 години сме приятели с Джон, а 12 години правим July Morning.

Б.Т.Р.
Снимка: Цветан Игнатовски

Наско, разкажи впечатленията си от европейското ви турне сега, което е второто за групата.

Н.: Турнето дойде по план, за да представим новия си албум „Невидими стени”. Идеята ни беше да отидем в градове, които не сме посетили досега с групата. Тръгнахме от Прага, 5 концерта направихме в Германия, 1 в Милано, след това в Лион, за да стигнем до Испания, която не бяхме посещавали. Имахме 4 изяви там. И в София направихме в City stage на 19 април заключителния концерт, на който представихме и видеото към „Тези дни”. На турнето се запознахме с нови хора, на места имаше наистина еуфория. Трябваше след концертите да разписвам дискове, фланелки, да се снимам с хората. В Испания, след една изява, около час и половина стояхме, за да правя това. Имаше страхотни моменти – навън се видях с хора, които от толкова време не съм виждал в България.

Ще правите ли нови видеа към песните в албума?

Н.: Разбира се.

С.: Предстоят ни много хубави концерти – на 1 юли July Morning в Тутракан пак с Джон Лоутън, на 27 юли сме с Джо Лин Търнър на фестивала „Огненият Дунав”, който също е в Тутракан, както и участия на няколко фестивала в Момчилград. Подготвяме и новото видео, което трябва да пуснем в края на годината, но парчето, към което ще е, остава тайна. Много е приятно, когато феновете ни дават предложения във facebook страницата ни. Идеята ни за този албум е да го филмираме целия, защото работихме адски безкомпромисно по него.

Какво казват дъщерите ви за вашата музикантска работа?

С.: Марти, дъщерята на Наско, която сега завършва НАТФИЗ и е страхотно и много слънчево дете, ми каза след представянето на новия ни албум: „Това е, вие сте едни от малкото, които правите истинска музика и текстове, и съм горда с това!” И тя щеше да ме разплаче тогава, защото още ме държеше емоцията от препълнената зала. Свирехме нови песни, а хората реагираха така, все едно са ги слушали 10 години и се просълзявахме. Ясен Велчев свиреше песента „Ела” и плачеше, и аз като го видях, също се разплаках. Това са едни емоции, които ние си предаваме на сцената, но в никакъв случай не трябва да разплакваме певеца, той няма право на това (смее се, б.а.).

Готов ли си за бала й, който и предстои сега?

С.: Вкъщи има някакъв мир вече. С майка й купиха обувки и обеци скоро. Всъщност аз се издъних, защото смятах, че ще е с бежова рокля, която ми бяха показали на снимка и попитах дали цветът на обувките е подходящ за нея. Оказа се, че роклята е друга (смее се, б.а.).

Н.: Мартина не се тресеше толкова около дрехите, а я интересуваше как ще изкара вечерта. Не че нямаше драми около аутфита. Но беше доволна.

Какво се случи на вашите абитуриентски балове? 

Н: Помня, че аз като бях абитуриент, нямахме много право на избор. Заведоха ни целия набор от 250 човека в един голям ресторант, имахме прилична програма и хапване.

С.: На моя бал през 1986 г. Жоро Христов беше звездата, пя страхотно и мацките полудяха. След това цяла нощ обикаляхме София и като се прибрах, обувките ми цъфнаха, а уж бяха италиански. На мен майка насила ми купи костюм, до последно нямах и не ми пукаше. Смятах с дънки и риза да бъда. Но тя ми каза, че ще е срамота, беше ми избрала костюм от „Валентина”, отидох, пасна ми и хайде абитуриент.

Сега имате ли професионални ангажименти около баловете?

Н.: Не, вече не сме. Но пък страшно много млади хора идват на концертите ни, което е страхотно. Публиката ни винаги може да се информира за изявите и новостите около групата на facebook страницата ни и в канала ни в You Tube 

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите