Ани Халваджиян: Свобода без очаквания, без изисквания и хармония – това ми стига, това за мен е щастието!

Пътешествията у нас и по света са сред любимите „бягства” от реалността на Ахавни Халваджиян. Те винаги се случват с любими хора, понякога с обичания дакел, задължително с хубава книга, йога... Ани, както я наричаме повечето, които рабоим с нея, наистина е перфектният пиар специалист. В последната година тя си даде „свободно” от въртележката в „Глобал филмс”. Но и по време на 20-те си години усилена работа, Ани винаги е намирала време за всичко, което цени и обича. И за визията, и стила си. Дали е така, както изглежда, интересната жена споделя с читателите на Ladyzone.bg. Тя увлекателно разказва за избора да кривнеш от утъпканата пътека, да откриеш себе си, да правиш това, което харесваш и искаш, за странстванията си и как пречупва видяното през своята призма...  Е, понякога, особено в днешното пандемично време, пътуването създава и тревоги. Така се случи преди дни с Ани, връщайки се от поредното си пътуване.

В Загреб

Снимка: Личен архив

Ани, как се чувстваш, тъй като сподели притесненията си във Фейсбук, след пристигането си в София , връщайки се от скорошното си пътешествие?

В момента се чувствам добре, или по-скоро относително добре. От Африка се върнах с нещо, което още не е ясно какво е, но поне е ясно, че не е Ковид - достатъчна причина да се радвам. Остава да разбера точно какво е, тогава ще съм съвсем добре.

Винаги си била отдадена на работата си като пиар, а време за себе си успявала ли си да откраднеш между купищата професионални задачи?

Да, действително 20 години съм в тази сфера – шоубизнеса и пиара, в която няма свободен ден, няма събота и неделя, или прекалено късни, или ранни часове, а доста изискващ, изцеждащ режим, с много емоции, вложени в работата, която е на показ. В последните от тези 20 години си дадох сметка, че времето си лети, което макар и клише е вярно. И че нямам много време за мен. Давам много за други хора, за общи проекти, за работата си и други хора да са на преден план и не съжалявам, разбира се, и за минута, но установих, че все повече се уморявам и все по-малко удовретворение чувствам. Тогава започнах да търся нещата, които са за мен и едно от тях са пътешествията, новите места и новите хора. И наистина те са време, в което мога напълно да изключа от тази въртележка, дори месомелачка на моменти. И така с едно едномесечно пътуване до Индия, което си позволих преди 6 години, започна всичко. Струваше ми се невъзможно да направя подобно нещо (да отсъствам 30 дни), но го направих и видях, че светът не свърши. През този цял месец учих йога и това време ми даде много, много, много... и промени живота ми наистина!

Сега, когато не си в „мелницата” на професията, на какво посвещаваш времето си и какво те вдъхновява и помага, за да си в хармония със себе си?

След една година вън от „мелницата”, тази специална година за всички ни, която продължава да е особена, за някои може би ще излезе с положителен знак, като аз съм от тях, много ми даде. По-точно аз реших и си взех много от нея. Знам, че ще прозвучи странно, но никога не съм се чувствала по-добре и в хармония със себе си. Да, дължи се на факта, че най-сетне си дадох време за медитация. Почти не пропускам ден без тези 20 минути, за които говори Далай Лама. А те правят наистина чудо за ума и душата.

Индия - по време на йога

Снимка: Личен архив

Занимавам се с йога, когато и колкото ми е приятно, а най-хубавото е, че започнах и да преподавам йога. Е, лошото е, че кариерата ми беше бързо пресечена от първия ли, втория ли локдаун, вече не помня. Притеснението ми за хората, които биха дошли в някакво помещение, ме накара да прекъсна и останах с един проведен и с един продаден час. Всички от първия искаха да повторят, което е велико и ми дава надежда, че когато продължа, ще имам хора в залата, а това е важно! Освен че чета по цели дни, което от дете не съм си позволявала, а също ми е любимо занимание, започнах и да уча „Психология”. Това ми е детска мечта, която не съм си позволила да сбъдна, защото си мислех, че е много изискващо и трудно. Оказва се, че човек не трябва да учи психология на 20, а на 40, за да е стигнал донякъде – да е преживял и да разбира някои неща, които на 20 няма как да разбира. Ще излезе, че наистина всяко нещо е с времето си... Сега при мен дойде време за съвсем различни неща и това не ме плаши, както преди да започна. Напротив, прави ме щастлива!

Откога пътуваш, какво търсиш и намираш в пътешествията? Има ли място, което открадна сърцето ти и с какво?

Като се замисля, в началото на пътуванията си по света не съм търсила нещо специално – по-скоро забавната част, да откривам нови места, нови култури, храна, музика, които са толкова различни и изненадващи в различните точки на света. Постепенно, с всяко следващо пътуване, усещах, че се случва някаква вътрешна трансформация в мен, особено, когато напуснеш подредената и удобна Европа и отидеш на по-далечна и предизвикателна дестинация. С това излизане от зоната на комфорт, няма как да не се променяш! И много ми харесва тази промяна в мен, макар да не съм тръгнала, за да търся себе си. Но истината е, че и това клише е вярно – откриваш неща за себе си, порастваш по някакъв начин, поне при мен това се случи. Станала съм много по-толерантна, много по-отворена, имам по-голяма търпимост и любопитство, и разбиране към другите хора. Например, приех, че има места, където няма хубаво кафе и аз мога да живея без това, което не е толкова драматично. Лишаваш се от някакви удобства, които мислиш, че са важни, а не са. Научаваш се на важни неща, и ако си позволиш да бъдеш изненадван и приемеш, че има магия и под други звезди, на други места, се  случват чудеса... Има магически моменти, които просто така отварят кръгозора и душата ти и може би това е най-хубавото, което ми дават пътуванията! Те разширяват съзнанието ми. Връщам се всеки път по-пълен човек, по-различен човек и разбира се, искам още и още...

Първото ми пътешествие ми се е случило, когато съм била на 2 години. Било е с полет до Берлин, може би затова, макар и да не помня, обичам да летя със самолет и не ме е страх. А първото ми много важно пътуване се случи, благодарение на кака ми, която живее в Щатите от дълги години и това са моите любими американски роднини. Преди 20 години кака заведе мен и брат ми на европейска обиколка. Ние по никакъв начин не можехме да си  позволим това тогава. Отново отидохме в Берлин, който ми е любим, Виена, Будапеща... въобще в тази стара, прекрасна Европа. Както ми каза и днес (25 март, б. а.): „Анчо, това трябва да е било твоето отключване към тази твоя страст – пътуванията!”. И първо беше Европа, после тя взе да ми отеснява и исках да видя света. После се влюбих в Америка, Азия, Латинска Америка... 

Но част от сърцето ми е в Индия и по-специално в Гоа. Това е големият ми едномесечен престой, където в един ашрам от зори до здрач учих йога и всичко останало около нея. Там някъде открих и цялата безумна красота и всичко, което ме кара да съм влюбена в това място – невероятните цветове, миризми, храна, която обожавам, и най-важното – най-усмихнатите, най-благите хора, които живеят, за да са добри към другите и да те направят щастлив.

Толкова много научих... Не им вярвах в началото, идвайки оттук, откъдето съм, мислех, че се преструват, че правят нещата заради бакшиша, но се оказа, че те са истински. Всеки път, когато се връщам там, усещам, че все едно си отивам у дома. Знам го, да съм жива и здрава, да мога да си го позволя, това е мястото, където искам да остарея...

Гоа

Снимка: Личен архив

Какви книги четеш и кои са предпочитаните филми, които гледаш с удоволствие?

Като по-малка четях всичко, много не подбирах – едно, че обичам да чета и второ, че нямах и критерий. А и имах безкрайно време пред себе си... Сега, когато вече имам критерий, а нямам време, съм много внимателна. Напоследък все по-малко романи чета, ориентирана съм към философия, така ми дойде отвътре, психология, разбира се, а и те, двете науки, се преплитат. Естествено, че обичам романи, даже в момента препрочитам любимия ми Достоевски. Чудех се какво е общото между най-важните ми автори – Достоевски, Маркес, Борхес, Булгаков, Стайнбек, разбира се и много други, но тези не мога да ги пропусна, и сега ми хрумна, че всички те са много добри психолози. И във философията ме влече към тези творци, които са и психолози – за Шопенхауер казват, че е първият психолог между философите. Така че явно тази жилка си е винаги в мен, а и за какво четем книги, ако не е за да разберем себе си, хората... Не обичам леки четива, струват ми се загубено време. По същия начин не обичам и леки филми, разбира се, че обичам отвреме-навреме да гледам някоя комедия и да се смея. Но не обичам книги и филми, които са, за да убием време, да минат няколко часа или да изядем пакет пуканки и след няколко дни вече да не ги помним. Това е абсолютна безсмислица за мен. Във филмите и в книгите, които харесвам, има един общ знаменател и той е мракът. Но не в смисъл да са депресивни и мрачни...

В музиката Depeche Mode са някак мрачни, но красиви и дълбоки – това е разбирането ми за мрак. Обичам филми, които дълбаят, макар много хора да ги определят като тежки и депресарски, ама то човешката душа в дълбочина не е само цветя и рози, даже е обратното. Някой се майтапеше с мен, че само да има „dark” в заглавието, аз съм там, а имаше и един сериал с това име. Затова любими режисьори са ми датчанинът Ларс фон Триер, този луд гений и въобще скандинавското кино.

Дени Вилньов също е специален режисьор за мен , защото един негов филм те разсипва за дни и не можеш да го забравиш никога. С нетърпение чакам неговия „Дюн”, който разказва красива и много тъмна история. Обичам и фентъзи, и сай-фай, което може би не е много типично за момиче, не знам... Както и магията, магическият реализъм в литературата и преливането му в киното, може би затова обичам латиноамериканските режисьори. Гиейрмо дел Торо е един от любимите ми, тъмен и приказен. Моите двама най-любими актьори са всепризнатият Крисчън Бейл и датското чудо Мадс Микелсен, който, след като игра в „Бонд” стана по-познат, за съжаление или пък за щастие, защото може би това датско кино, което аз обожавам, не е за всеки, не е и нужно всички да го гледат и разбират, но това е моята естетика. Не знам какво толкова общо имам с тези „студени” скандинавци, които май не са чак толкова „студени”, но много дълбочина имат. По същия начин са ми близки и латиноамериканците, които са със съвсем друг манталитет, с друга кръв, но в същото време ги чувствам много близки, тяхната литература и кино – също. Забравих и Алмодовар, в графата испаноезично кино. Обожавам всичко негово. Пропуснах и Кристофър Нолан, който също е великан за мен.

Докъде стига суетата ти - какво правиш, за да изглеждаш добре?

Суетата ми е умерена и намалява прогресивно всеки ден, което е едно от преимуществата на възрастта. Все по-малко ме интересува дали изглеждам изрядно и съвършено, какво мислят другите за мен, все по-важно ми е аз да се чувствам добре. Разбира се, правя някои неща. Пропуснах да кажа, че макар професията ми да е публична, не е свързана с това да съм на показ, пред камера, защото тогава си много зависим от това как изглеждаш, което не би ми харесвало. Сега, за да се харесвам, за тялото си правя едно-единствено нещо – йога, но то е толкова голямо и всеобхватно... Занимаваш ли се с йога, няма нужда да правиш нищо друго за тялото, ума и душата си. Наистина вътрешното усещане и красота излизат навън. Хората, които практикуват йога, са по-сияйни, по-светли.

В рим с Асен

Снимка: Личен архив

Но понеже живеем в XXI век и разполагаме и с други възможности, няма да лъжа, че не се възползвам от тях. Правя по някоя мезотерапия, пилинг. Винаги съм се ужасявала от това, в което някои жени превръщат лицата си. Затова внимавам, самонаблюдавам се и не мисля, че ще стигна чак до там. Още повече, че намерих един лекар, който е на моите вълни и е по-скоро от тези, които възпират жените, за да не прекалят. Д-р Джак не е от тук, много усмихнат и позитивен е и много се харесахме. През няколко месеца го навестявам и него, и едни страхотни момичета, които се занимават с тези мои мезотерапии и пилинг. Все пак „никога не казвай никога”, но съм си обещала, че няма да прекалявам в тази посока и усещам, че си се харесвам, дори така – поостарявайки. Сега вече не знам кой месец ходя с едни сиви корени на косата и даже се научих да си ги харесвам (усмихва се, б. а.).

В кого и в какво намираш опора, за да си себе си?

Едно от нещата, които научих и продължавам, учейки сега психология, и е много мое правило, всъщност е и универсално, е, че не можеш да търсиш щастие, опора и сила вън, трябва да ги намериш в себе си, като това не значи да си някакъв единак. И това е най-ценното нещо. Разбира се, и най-любимите мъже, без които не мога, но ето, че сега ми се налага и мога, но не искам да съм без тях. Мъжът, с когото съм вече 15 години е много силен, разбиращ, много интелигентен. Не знам дали бих могла да бъда с друг, сигурно – не! Асен е много специален човек, той ми е опора и това е безценно. Да, хубаво е да си силен, но е много по-хубаво и да знаеш, че ако паднеш, както буквално ми се случи в момента, да знаеш, че този човек го има и че е на сто процента до теб, с теб, че ще те измъкне от всичко. Когато имаше опасност при пътуването сега да остана болна в Африка, не се страхувах, защото знаех, че той всичко ще направи. Някой ми каза, че щеше да измисли как да изпрати самолет, за да ме прибере. И аз знам, че това е така.

Ани и Пако

Снимка: Личен архив

Другият човек е четирикрак, космат и плюшен (усмихва се, б. а.)! Той ми дава най-безусловната, най-чистата любов. Казва се Пако, наследи един четирикрак човек в тяло на дакел, когото загубих по изключително тъжен начин. Беше една от най-страшните, несправедливи и ужасни загуби, а аз съм имала много в живота си. Трябваше ми година, за да намеря сила, начин да заобичам някой друг, който прилича на него, но същевременно е различен. Имам разкошно семейство, няма значение, че е в Америка, брат ми също е далече, но си се имаме и сме на едни вълни. Оказва се, че паралелно, без да знаем, откриваме едни учители, четем едни автори, което постфактум разбираме. Това са съществата, които са най-важни за мен. А иначе намирам опора в книгите, във философията, не съм вярваща, така че ми трябва нещо друго... Мисля, че добре се справям (усмихва се, б. а.).

С какво не бива да прави компромис човек, за да е себе си?

Тези, които ме познават, ще кажат за мен, както и аз за себе си, че не бих направила компромис със свободата. Може би затова съм толкова крайна и свирепа към всякакви диктатори, тирани... Не знам къде се корени това чувство за свобода, дали е назад в гените, или в бунта на родителите ми, когато бях малка - все пак съм родена в тоталитарно общество. Дори в затвора може да си свободен, стига умът и духът ти да са свободни. Тази свобода, ако някой се опита да ми я отнеме, е най-страшното посегателство. Да, мога да направя всякакъв компромис, прощавам на приятелите си, прощавам грешки, никога не съм казвала, че някой ме е предал, но ако някой се опита да ме сложи в клетка, дори и позлатена да е тя, не, това е нещото, което няма да се получи! За щастие имам мъж до себе си, който разбира това и си дава сметка, че свободата е първа ценност за мен и ми я дава!

Имаш ли определение за „щастлива жена”?

Предпочитам да кажа щастлив човек... Преливайки от предишния въпрос, ще кажа, че първото условие за щастие е свободата. Да перефразирам любимия ми Казандзакис: 

моето усещане за щастие е да не дължа на никого нищо, да не очаквам от никого нищо, да не се страхувам от нищо, да съм в мир и баланс със себе си, да се чувствам еднакво добре в празна стая или сред много хора, да имам тази хармония вътре в мен и хармония в общуването със света. Свобода, без очаквания, без изисквания и хармония – това ми стига, това за мен е щастието!