"По улицата главна на селото вървя, чудя се аз как стана така. 

Село, някога пълно с народ, обърнало се днес на пустош и на гроб. 

Училища, библиотека, болница, киносалон, днес са записани в един топ. 

Детски хор, трупа театрална, танцов състав, музика народна и много смях…

Мандрица селцето се нарича, на никое друго, то не прилича..."

Това са стихове от ненаписаната и неиздадена стихосбирка на Костадин Георгиев Бейчев, известен още като КГБ-то.

Той е един от малцината жители на село Мандрица днес, с които ви запознаваме в галерията ни и репортажа на Радиана Божикова в поредицата "Изгубени във времето" на предаването "Тази събота и неделя" по bTV.

Снимка: Евгений Милов

На 70 години Костадин се завръща в родното си село. Цял живот се занимава със строителство, а днес от самотния си дом превръща старостта в поезия.

"Имам две дъщери – едната е в Англия, другата е в Стара Загора. Имам трима внука, тримата са близнаци. Като дойдат тук и казват: "Хайде, дядо, казвай ние ще пишем, ама как ще пишеш, те са толкова много", казва 77-годишният Костадин.

Снимка: Евгений Милов

Той няма съседи. В селото живеят най-много трийсетина души, но в началото на 20 век населението тук достигало 3500 души. Той е сред последните пазители на миналото. Всъщност Мандрица е единственото албанско село в България, но вярата им е християнска.

Снимка: Евгений Милов

Кехайерта, есенйерта – от къде дойдохте, добре дошли… Това са любимите думи на албански на 89-годишната баба Султана. Любими са й, защото й e приятно, когато посреща в селото нови хора, млади хора. 

Снимка: Евгений Милов

Селото е създадено през 1636 г. от трима албанци, преселници. "Те взели много овце, искали със скотовъдство да се занимават, направили си и мадра и сирене и затуй това село ще се казва Мандрица и тези албанци остават тук", казва баба Султана.

Корените на Султана Александрова са между Албания и Гърция, но тя се чувства българка. Спомените й за двете училища в селото, където е учила български език, днес са премесени с тъга.

Снимка: Евгений Милов

"Просто като минавам, като ги гледам ми се плаче тези училища, нашите дядовци, знаеш ли как са строили, особено горното училище знаеш ли как се е строило… Долу на полето правили тухли и тези тухли толкова народ е имало, от ръка на ръка, нареждали се хората всички, толкова народ, тези тухли ги пренасяли там на мястото. Родилен дом, зъболекарски кабинет, докторско кабинет, доктори, всякакви, всякакви. Беше нашето село много хубаво", спомня си Султана.

Снимка: Евгений Милов

Основното препитание в селото някога били производството на тютюн, тахан и бубарството. Затова втория етаж за къщите представлява огромен салон, в който се отглеждали бубите.

Снимка: Евгений Милов

Били много заможни и това личи и от красивите й къщи. Но днес само само снимките в дома на Султана напомнят за живото село.

Снимка: Евгений Милов

Разгледайте снимките в богатата ни галерия по-горе и вижте още в репортажа на Радиана Божикова в поредицата "Изгубени във времето" на предаването "Тази събота и неделя" по bTV.