Будя се към 11 часа. Един душ и две филии с колбас по-късно пътуваме по магистралата. Обула съм си комбат панталон, че дори съм с камуфлажни бикини – ей така, за повече смелост. Казала съм и на няколко приятели какво ще правя, за да ми се подиграват, в случай че се откажа. Мисля си, че това е доста надъхващ аргумент.
На моста чакат около десетина човека. Попълвам си декларацията, плащам 60 лв. И започвам да чакам и аз. През това време позирам пред обектива – Росица на фона на планините, Росица се усмихва, Росица гледа към светлото бъдеще...
Бях си обещала да не поглеждам надолу, докато не дойде моят ред. Всъщност това се оказва безсмислено, а и неизпълнимо. Проследявам с поглед полета на всеки скочил, вися над перилото и оглеждам полянките, кравите и преминаващите коли. И изобщо, изобщо, изобщо не се впечатлявам от тези 125 метра височина. Учудващо, но факт!
Докато чакам, леко превалява. „Супер – сега няма да ни събират с метличка отдолу, а направо ще ни изсмучат” – споделя един веселяк от тълпата. Шегуваме се кой ще гепи една крава за вечеря като скочи до долу и колко ли яко би било да си чекнеш местоположението във Facebook през телефона, докато си под моста, вързан с ластици.
Идва моят ред. Премерват ме на око – за теб ще трябва малката сбруя. Ми, каквото трябва – аз съм си тук и чакам. Слагат ми гетите, сбруята, закачват ме с някакви карабинери и ми казват да се качвам върху парапета.
Ей, това е моментът, в който някой смени филма! Ако досега всичко ми беше чак подозрително спокойно, изведнъж стана – А, не, не, не, тая няма да я бъде! Инстинктът ми за самосъхранение се задейства и никакви реакции на приятели, никакви камуфлажни бикини не бяха способни да ми подействат.
Всъщност не височината е страшна. Страшно е да се хвърлиш в нищото. Това си е абсолютната точка на пречупване. Не обяснявай, че не можеш, защото наистина няма да можеш. Трябва да скочиш, без да мислиш – замислиш ли се много, твърде вероятно е страхът съвсем да те завладее и да се откажеш.
Затова реших да спра да мисля и просто да скочааааааааааааааа...........
Крещенето определено помага. След първото издърпване на ластиците нагоре усетих, че имам нещо на дупето и около глезените и доста се успокоих. И е кееееееееееееееееееф! Нагоре, после спускане надолу, и пак нагоре-надолу... И съм с главата надолу, и вися, и съм на високо, и изобщо е страхотно! После всичко започва да се върти – зелени дървета – виадукти, зелени дървета – виадукти, зелени дървета – виадукти, зелени дървета – виадукти.... И някъде между тях забелязвам червеното въже, за което трябва да се закача. Успявам да го уловя и изненадващо усещам, че заради сферата най-отдолу, то тежи доста. Опитвам се да го издърпам с една ръка, но се оказва, че не е толкова лесно. Мам** му! По принцип не ругая, но като съм надолу с главата и вися от мост нещо ми става?!
Незнам дали е чист адреналин, или чиста свобода, но не ми се иска да се качвам нагоре. Използвам последните секунди, в които вече съм с главата нагоре и ме издърпват, за да се насладя на гледката от високо.
После цял ден една огромна усмивка се залепва за лицето ми и не слиза оттам дълго време. След гмуркането и пилотирането на самолет бънджито стана поредното сбъднато желание. Поредното предизвикателство, което можеш да пребориш като си повториш - смелият умира само веднъж, страхливият - всеки ден!
