.

ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Веселина Седларска откровено за фрактурите на душата и завръщането на надеждата в "Депресията ме обича"

| преди 6 дни
"Депресията ме обича" от Веселина Седларска
Един от най-добрите български журналисти разказва с чувство за хумор и самоирония за някои от най-тежките си моменти

След успеха на психологическия роман "Кладенецът" и пъстрия букет "България за начинаещи" журналистът и писател Веселина Седларска се изправя лице в лице с една от най-близките си спътници в живота – депресията. 

"Депресията ме обича" само привидно е книга за онова често бъркано с тъга безчувствие. Веселина извървява дългия път към себе си в 212 страници. Припомня си трагични за България и за себе си дати. Изживява своята и чуждата болка буква по буква, за да създаде невероятна амалгама от поезия, мемоар, хроника и роман. 

Борещ се със собствените си страхове, един от най-добрите журналисти в България застава честно и откровено пред читателите си, прави ги част от една помитаща сценография, съвсем неосъзнавайки, че "споделената болка е половин болка". 

"Депресията ме обича" е преди всичко книга за себе си и за другите. За всеки един, на когото му е била нужна цяла вечност, за да надживее тази "фрактура на душата". И най-вече – книга за светлината. Разказ за прозрачната тъмнина, която все някога избелява в надежда, за лабиринта на скръбта и за пропукването на тишината. Това не е книга за самопомощ. Но най-вероятно се нуждаете точно от нея. 

"Депресията ме обича" от Веселина Седларска

"Това е книга за живота. Такъв, какъвто ти се случва, ако си от "хората с дежурни сърца". Когато между доброволния избор да подреждаш малките парчета от един свят, подобен на "село, в което еднакви хора се молят за еднакви неща на различни богове" и необозримото пространство на душата ти има счупване. В тази фрактура, наречена депресия, можеш да се загубиш. Но можеш и да се взреш в тъмната ѝ бездна и там в процепа да откриеш светлина. Тази книга е тази светлина. Написана с откровеността на духа и силата на най-съвършения език. Преживяна до всяка буквичка. Споделена във всеки образ. Мъдра и човечна, топла и нехленчеща. Книга, която четеш с молив и ти се иска да я подчертаеш цялата, за да разполагаш винаги с най-ефикасния комплект за спасяване на оголели от чувстване души", пише Мария Касимова-Моасе.

"Веселина Седларска пише открито, умно, точно. Лековито. Изправя ни пред огледалото и ни подава ръка, за да ни преведе през всичко, което можем да видим в него и отвъд него, далеч и дълбоко, там, където ще се срещнем с душите си и ще се съберем отново с тях. "Депресията ме обича" не е учебник по психология, макар че  е   съгласие с това, което се знае от науките. Не е роман, макар че има красив поетичен език, ярки герои, остри ситуации.. Не е публицистика, макар че поставя личното страдание, разболяване и излекуване в контекста на живото съвременно българско общество. Тя е всичко това, но и нещо различно, нещо повече. Не е наръчник за самопомощ, но вярвам, че ще помогне на много хора", допълва Мария Донева.

Прочетете откъс от "Депресията ме обича" от Веселина Седларска, издадена от "Сиела".

"Депресията ме обича" от Веселина Седларска

Тя натрошава времето и отмива цветовете. После краде значението на думите и ги натъпква в безбройните си черни джобчета. Вкисва ястията, заключва аромата на празниците, скръства ръцете ми и подравнява всичко ниско, ниско, ниско... Мимоходом удря с палец точка на тавана, в която да си вгледан от леглото цял ден, безсънна нощ, цял ден, безсънна... После се оттегля в ъгъла на стаята и мързеливо дебне да не би бялото да надвие черното. Дебелата повлекана депресията. И прави всичко това, защото си въобразява, че помага.

Трябваше ми цял един живот да проумея това. 

***

Първото ми чудене, свързано с депресията, беше граматическо. Защо съществителното е „депресия“, а глаголът „депримирам“? И прилагателното – депримирана. Видимо депримирана. Така каза д-р Пардо за мен, след като му споделих, че понякога животът е тъжно и тежко задължение. Бях на 18 години. Д-р Пардо подготвяше отбора на нашата гимназия за участие в националното състезание по Червен кръст. Отборът се състоеше от две момчета и две момичета, едното аз. Нашата гимназия не допускаше някой друг да е на първо място в състезание, в което тя участва. Пловдивската английска трябваше да е първа, особено ако в състезанието участваше софийската английска. 

Д-р Пардо беше нает да подготви отбора по медицинските въпроси. И той го подготвяше толкова старателно, че един ден ни замъкна в морга. Не припаднахме. Само съм изглеждала видимо депримирана. Защо спряха да я употребяват думата по този начин не знам, сега всеки би казал депресирана. В онази морга разбрах, че не ставам за лекарка. Виждах се как в бяла престилка държа ръката на болния, прегръщам го, утешавам го и лея сълзи заедно с него, вместо да го лекувам. Нямаше да мога да запазя дистанцията, която в това занятие е част от професионализма. Тогава още нямах представа, че точно улучената дистанция е част от всеки професионализъм.

Връщах се от обучението за даване на първа помощ привечер с автобус. Всъщност какво исках да уча, после да работя, да правя цял живот? Следващата година щях да съм абитуриентка, а все още не знаех. Гледах през прозореца на автобуса. Тук-там вече светеха прозорци, мракът приклякваше между тепетата. Майките и бащите се връщаха от работа, викаха децата си през терасите, зад стъклата силуети готвеха, палеха цигари, ръкомахаха, онази жена и мъжът там карат ли се, или се смеят? Искам да знам какво става зад прозорците, ето това искам! По онова време представата ми за професия, която ти позволява да влизаш навсякъде, да питаш, да разговаряш, беше свързана само с журналистиката. Да имам карта, пред която да няма затворени врати – това, точно това исках! 

„Искам да видя канибала“ – казах на директора на Дома за душевноболни възрастни мъже в Твърдица двайсетина години по-късно. Той се усукваше. Ама не било прието, не било безопасно, какъв смисъл имало... Вече бях видяла помещенията. Ужасни. Нечовешки. Легла с напоени с урина дюшеци, призрачни хора, които се щураха насам-натам, с очи, които гледаха навътре, не навън. Един си броеше копчетата и на последното се ядосваше, явно не му излизаше сметката. Друг беше застинал в позата на викащия от онази картина на Мунк. Трети притичваше до прозореца, викаше: „Идааат!“, след което тичаше да се скрие зад вратата. Тогава някой спомена, че в дома има и канибал, не бил в общо помещение, разбира се. Не много голям канибал, изял един нос и един пръст. В момента поставен на безопасно място. „Искам да го видя!“ – вадя журналистическата си карта, на гърба на която пише, че трябва да ми се оказва съдействие. „Добре – отстъпва директорът, – да отидем при клетката.“

Клетката е в двора. Точно клетка. Четири стени, зарешетени с метални пръчки, и покрив, висока е колкото човешки бой и половина. В нея има двама души. Канибалът е в ъгъла. Клекнал е, на глезена си има нещо като белезници, които са прихванати за решетката. Букаи, това е думата, която ми идва наум, човек в букаи. Диво изражение, гипсово замръзнало. Дрехата му толкова окъсана, колкото съм виждала само във филмите за библейски герои. Периметърът му на движение едва ли е повече от 50 сантиметра, за него няма значение, че клетката е към три метра дълга и два широка. В другия є край стои мъж, временно затворен тук заради буйство, в момента съвсем кротък. Стоя отвън и не знам какво искам да попитам директора. Вадя цигара, паля. Правият мъж в клетката се доближава до решетката, прави знак, че иска и той цигара, припъхва ръка между железните пръчки към мен. Пъхам в пръстите му цигара и бъркам за запалка.

„Какво правите? Виждате ли се какво правите, затова не исках да Ви доведа, това е опасно, ами ако Ви беше хванал за ръката, като му подавахте цигарата?“ В момента директорът изглежда по-луд от човека в клетката. Налага се да го успокоявам. Нали този правият не е канибалът, какво толкова ще ми направи? „Не е – казва директорът, – даже е с добри маниери, макар понякога да буйства, възпитаник е на пловдивската английска.“ Раменете ми започват да треперят, ръцете ми подскачат, коленете ми се огъват. Митко! Димитър Попов, номер 8 от моя клас! Тресях се като листо. 

Митко беше хубаво момче. Високо, русо. Изглеждаше по-голям от повечето момчета в класа, но гласът му беше като на малко дете, писклив и пресеклив. Мутиране? Най-вероятно в някаква тежка и дълга форма. Тялото бе станало мъж, гласът не искаше да го последва. Кикотехме се, разбира се. Отначало вътре в себе си, после в шепа, накрая открито пред него. Митака! Най-добрият по математика. Момчетата в някакъв момент му измислиха прякор „робот“. Така си представяхме тогава роботите, почти като хора, но с нечовешки глас. „Робот, отрази решението на задачата!“ И Митака решаваше за няколко минутки задача, над която повечето се блъскахме час. Живеехме в пансион, само ще ви кажа, че в него е сниман филмът „Вчера“, и ще си представите за каква свирепа дисциплина става дума. Момчетата си устройвали вечер забавления с робота. Робот, качи се на гардеробчето! Робот, тази вечер ще спиш не на леглото, а под него! Не знаехме много за това. Но Митака очевидно се влошаваше. Вече не само гласът, други неща у него ставаха подозрителни. Когато стоеше на едно място прав, той се клатеше. Не можеше да отговори, когато го изпитват, без да се люлее напред-назад. Странно, никой не даваше знак, че трябва да се направи нещо по въпроса. Поне не бях чувала. Имахме възпитатели, които си вряха носа във всяка подробност, но не и в това. Понякога ги подозирах, че сърцата им са твърди като копчета. Готините ни момчета се забавляваха с Митака, който беше голям математик, но не беше готин. И той видимо ставаше все по-зле. 

Разказах на д-р Пардо на едно от занятията по Червен кръст. Той дойде в гимназията, видя се с Митака, говори с учителите, извикаха майката на Митака. Той тръгна с нея и повече не го видяхме.

Виждам го сега в клетката с канибала. Митак, защо си тук, ние ли те докарахме до тази клетка, или ти си се беше запътил насам и никой не можеше да те отклони? Митак, прости ни, прости ми, че толкова късно казах на д-р Пардо, може би е можело да се направи нещо, ако беше по-рано, Митаче, какво, за бога, правиш в тая лудни...

Човекът в клетката ме гледаше спокойно със стъклен поглед, пушеше, директорът му бе подал огънче през решетката. В този момент не бях сигурна дали Митака или аз съм в клетката. Може би той беше избягал и тази малка клетка е най-свободното място на света. Може би аз живеех в някаква огромна клетка. За него вече не важи какво е прилично и какво не. За мен важи – не е прилично да си в депресия. 

***

Депресията е непрогледна и тайнствена. Тъмните и загадъчни неща са страшни. Страшните и тайнствени неща са стигма. Депресията е стигма. В превод от гръцки – знак, клеймо, петно. Човекът с депресия има знак, носи петно, ударено му е клеймо. По-лошото от това е само, че той не може да обясни как се чувства, а останалите не могат да го разберат.

Най-обречената битка на депресирания човек е с кръстоносците на позитивизма. Те развяват хоругвите на своите „Усмихвай се!“, „Кажи ДА! на живота“, „Твоето добро настроение зависи от теб самия!“ и други подобни изречения с поне една удивителна в края. Няма да измислям нова метафора за това как си говори депресиран човек с поклонници на позитивизма, защото Али Брош го е обяснила възможно най-добре. Ето така: „Ти им казваш, че рибките ти са измрели. Те ти казват: „Не се тревожи, ще ти помогнем да ги намериш, имаш ли представа в коя посока изчезнаха?“. Ти обясняваш: „Знам къде са, проблемът е, че не са живи вече“. Те обаче настояват: „Да продължим да се оглеждаме, сигурни сме, че ще се появят отнякъде“. Ти отново: „Не, слушайте, предлагате ми решение за друг проблем, не за моя“. И тогава те започват да ти обясняват: „Рибките са най-мъртви преди разсъмване. Опита ли се да ги храниш? Ти имаше толкова много рибки, какво се случи? Какво ще кажеш да ги замениш с пчели, обичаш ли пчели? Защо просто не ги съживиш? Трябва да се съберем този уикенд и да се позабавляваме с игра на рибки!“. А в теб вече всичко крещи: „Защо никой не може да види колко са мъртвииии!“. 

Вече си дошъл до оня момент на неразбиране и изтощение, в който предпочиташ и ти да си в положението на рибките, да изчезнеш, да не чуваш, да не обясняваш, да те няма. И тогава кръстоносният поход на позитивистите сменя песента: „Това е егоистично, искаш да решиш твоя проблем, а не си представяш как ще се чувстват хората, които остават след теб, как може да си толкова егоистичен?!“. И през ум не им минава, че хората, които не искат да са живи, го искат не само защото си мислят, че така ще са по-добре, а защото са убедени, че и на близките, семейството, приятелите, ще им е по-добре без тях. Кой имаше повече рибки от Антъни Бурдейн? Чии рибки бяха най-весели, ако не рибките на Робин Уилямс? Уитни Хюстън и Филип Сиймур не притежаваха ли най-талантливите рибки? 

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Кои са най-ценните подаръци за рождения ви ден?