Изтъкнатият невроучен и професор по психология Майкъл С. Газанига хвърля светлина върху въпроса, който вълнува човечеството от векове: какво е съзнанието. Възникналата преди столетия идея за мозъка като машина провокира и разделя учените и философите и днес. Газанига прави истински пробив в тази теория, защитавайки идеята, че мозъкът е стройна система от независими модули, които работят в синхрон. Трудно е съзнанието да бъде угасено дори при наличието на тежки мозъчни травми и изменения – то няма център и винаги блещука в мрака. Разбирането как то се появява ще дефинира бъдещето на невронауката и ще предопредели посоката на изследванията за изкуствения интелект – теми, които вълнуват проф. Газанига в "Съзнанието като инстинкт" (с подзаглавие "По следите на загадката как мозъкът поражда ум").

В "Съзнанието като инстинкт" Газанига обяснява как съзнанието се появява и ни прави хора. Самият той обобщава: "Най-просто казано, според мен съзнанието е инстинкт. Много организми, не само хората, го притежават в готов вид още с появата си. Тъкмо това са инстинктите – нещо, което организмите притежават още с появата си. Живите същества имат организация, която прави възможно съществуването на живота и в крайна сметка на съзнанието, въпреки че са изградени от същите материали като неживия природен свят около тях."

Майкъл С. Газанига (1939) е сред най-знаковите невроучени на планетата. Завършва престижния Dartmouth College (част от елитната Бръшлянова лига) през 1961 г., а през 1964 г. защитава докторската си степен по психология в Калифорнийския технологичен институт. Член е на Американската академия за изкуство и наука, Института по медицина, Националната академия на науките на САЩ и на Съвета по биоетика към президента на САЩ Джордж У. Буш. Основател е на Центърa за когнитивна невронаука в Калифорнийския университет и в Dartmouth College. Автор на редица книги и главен редактор на Journal of Cognitive Neuroscience, днес Майкъл С. Газанига е един от най-известните невроучени в света. "Съзнанието като инстинкт" е първата му книга, която излиза на български език.

 

Прочетете откъс от "Съзнанието като инстинкт" от Майкъл С. Газанига, която излиза от издателство Сиела в превод от английски език на Елена Филипова.

Снимка: Сиела

Фройд, несъзнателният ум и люшкането относно механизма му

Междувременно донякъде революционната идея за несъзнател­ния ум наистина спечелила известна почва благодарение на приноса на Зигмунд Фройд. Дали онова, което завоювало всеобщо внимание на неговите психоаналитични теории, не бил шокиращият елемент в тях? Тъй или иначе в началото на кариерата си Фройд вече бил заха­пал по-голям залък, отколкото можел да преглътне. През 1895 г. той публикувал „Проект за научна психология“, в който защитавал ултра­материалистическата идея, че всяко умствено събитие е тъждествено с неврологично събитие. Той заявил, че първата стъпка към целта на научната психология е да установи и да опише точно невронното съ­битие, свързано с всяко мисловно събитие – ранна версия на насто­ящото търсене на невронните корелати на съзнанието. И сякаш това не стигало, ами той предложил и втора стъпка, „елиминиращ редук­ционизъм“: речникът, използван за описание на умствените състоя­ния, трябвало да бъде орязан и заменен с нов неврологичен речник. Така че вместо да говорите за ревността си, вие бихте отбелязали, че вашето поле J2 излъчва импулси със специфична честота и скорост. Фройд предложил тази промяна не само за онези, които изучавали мозъка, но и за всички. Всички. Поезията щяла да бъде съвсем раз­лична, както и картичките за Свети Валентин: „Моята p392J излъчва импулси с 95% по-бързо, когато моята L987T кореспондира с лицето ти“. Явно броят на координатите за „моята“ е щял да заеме твърде много място.

Но докато книгата му била още топла от печатницата, Фройд про­менил мнението си изцяло и напълно. Оуен Фланаган съобщава: „През 1895 г., още в годината на „Проекта“, Фройд заявил, че било „безсмис­лен маскарад да се опитваме да обясним психичните процеси физио­логично“. И не само това, но решил също така, че за умствените съ­бития трябвало да се говори само с речника на психологията. Никакъв редукционизъм. Фланаган проследява един от корените на тази аргу­ментация до германския философ, психолог и бивш свещеник Франц Брентано, един от наставниците на Фройд в медицинското училище.

Брентано искал философията и психологията да се практикуват с толкова взискателни методи, колкото се прилагали в природните нау­ки. Той разграничавал два различни подхода към психологията, които нарекъл генетичен подход и дескриптивен подход. Генетичната пси­хология щяла да изучава психологията от традиционната емпирична гледна точка в трето лице, докато дескриптивната психология, която той понякога нарича „феноменология“, била замислена да описва съз­нанието от субективната гледна точка в първо лице. Той бил съгласен с философите от ХVIII в., че цялото познание се основава на опита, и поддържал, че психологията трябва да използва интроспекцията, за да изучава емпирично какво изпитва човек във вътрешното си въз­приятие. Тук се крият корените на една друга дефиниция на думата „съзнание“: осъзнаването и субективното усещане за феноменоло­гичния опит, към което ще се върнем в следващата глава.

Брентано смятал, че разликата между умствените и физическите явления е, че физическите явления са обектите на външното възпри­ятие, докато умствените явления имат съдържание и са винаги „за“ нещо, тоест те са насочени към обект. Този обект, уточнява Брентано, „тук не трябва да се разбира в смисъла на нещо“, а като семантичен обект. Така че вие може да желаете да видите кон, но може също да же­лаете да видите еднорог, който е изцяло въображаем обект, или може да желаете прошка, която, била тя въображаема или не, е семантичен обект, но определено не е обект, който можете да сложите на масата. Брентано твърди, че това „за-ство“ (aboutness) е главната характерис­тика на съзнанието; той назовава статута на обектите на мисълта с израза „интенционално несъществуване“. Оуен Фланаган пише: „От този възглед, станал известен като „тезата на Брентано“, следва, че никой език, който не разполага с концептуалните ресурси да изрази смисловото съдържание на умствените състояния, като например ези­ка на физиката или невронауката, не може никога да схване адекватно най-открояващите се факти за психологическите явления“.

Фройд, като черпел от опита, който имал с пациентите, и го свърз­вал с представата за несъзнателни процеси, създал систематична пси­хологическа теория. Той разделил ума на три нива: съзнателен ум, който включва всичко, което осъзнаваме; предсъзнателен ум, съдър­жащ обикновени спомени, които могат да бъдат извлечени и препра­тени към съзнателния ум; и несъзнателен ум, домът на чувствата, им­пулсите, спомените и мислите, които са извън съзнателността. Пред­ставата, че процесите, свързани с емоциите, желанията и мотивите, са недостъпни за съзнателна рефлексия, не била нова. Тази идея била подхвърляна не само от Декарт, но дори и още по-рано, през IV в. от Августин, през ХIII в. от Тома Аквински, а след Декарт – от Спиноза и Лайбниц. Фройд обаче се отличавал с това, че смятал повечето от съдържанието на несъзнателното за непристойно. А според неговата теория несъзнателното влияе на почти всички наши мисли, чувства, мотиви, поведение и преживявания.

Странно, Фройд, който защитавал идеята за научна психология, никога не позволил неговите психоаналитически теории да бъдат про­верени емпирично чрез новоразработената област на експериментал­ната психология. Докато някои от твърденията на Фройд са издържа­ли емпиричния анализ – днес например е широко прието, че повечето познавателни процеси се извършват несъзнателно – първоначалните му теории за психопатологията не са издържали внимателната про­верка и в общи линии са пратени на боклука.