Тя е успешна сценаристка, режисьорка и продуцентка. Нейните сериали „Анатомията на Грей“, „Частна практика“ и „Скандал“ промениха не само шоубизнеса, но и нагласата към различните по целия свят. Безкомпромисна работохоличка, осиновила и отгледала три деца, Шонда Раймс е оценена от критиката и е получила безброй награди за творчеството и приноса си за общественото развитие.

Кой тогава би помислил, че тази жена е плах и стеснителен интроверт и наема агент за публичните си изяви? Че преди интервю тя, кралицата на ТВ драмата, се вцепенява от страх и не е в състояние да изрече една смислена дума? Че не може да каже „да“ на онова, което я предизвиква? 

Никой не би предположил, но е точно така. Сама го признава в "Годината, в която казвах „да“ – дръзка, честна, пикантна автобиографична книга за това как се е отърсила от стеснителността, неудобството и социофобията. Как се е научила да бъде смела, да се цени, да се обича. Да не бяга от трудните разговори, да защитава гласно възгледите си и да не отстъпва, когато е убедена, че е права. Тази книга е подаръкът на Шонда Раймс за всички, които още не са се научили, че „трудният разговор ражда свободата. И колкото по-труден е той, толкова по-голяма е свободата.“

Прочетете откъс от "Годината, в която казвах „да“ от Шонда Раймс, издадена от “Прозорец”.

Снимка: Прозорец

Нямах друг избор. Не исках да имам друг избор. След като видях нещастието, след като го почувствах, осъзнах и назовах… От самия факт, че си давах сметка за него, получих сърбеж. Сякаш вътрешността на мозъка ме засърбя. Ако продължавах да казвам „не“, нямаше да стигна доникъде. Да продължавам да тъпча на едно място вече не беше приемлив вариант за мен, защото сърбежът беше прекалено силен. Освен това аз не съм от хората, които осъзнават проблемите си, но не вземат никакви мерки, за да ги разрешат. 

Преди да започнете да ме превъзнасяте (честно казано, не смятам, че ще го направите, но ви предупреждавам за всеки случай), искам да бъда ясна. Знам, казах, че не съм от хората, които осъзнават проблемите си, обаче не вземат никакви мерки, за да ги разрешат. Но аз не ги разрешавам по начина „Роза Паркс отказва да отстъпи мястото си в автобуса“. Имам предвид, че го правя по един тъжен, прекалено педантичен начин – „коричката на препечената филийка винаги трябва да се отрязва с точност до милиметър“. Имам предвид, че не съм сговорчива за тези неща. Просто не съм устроена така. 

Нито един амбициозен човек, който е работохолик и маниак по отношение на контрола, не е устроен така. 

Очевидно. 

Аз съм човек на действието. 

Аз действам. 

Когато казвам, че ще направя нещо, го правя. Когато казвам, че ще направя нещо, наистина го правя. Посвещавам му се изцяло и го правя. Скъсвам си задника. Стигам до финала. Независимо от всичко. 

Независимо. 

От. 

Всичко. 

Положението става още по-сложно, защото аз притежавам състезателен дух. Но не съм като нормалните хора със състезателен дух. Не съм дружелюбно амбициозна. А страховито-психотично амбициозна. Никога не ми връчвайте волейболна топка. Не ме карайте да играя на карти за удоволствие. За мен понятието „неангажираща игра на скрабъл“ не съществува. Организирах за екипа на „Анатомията на Грей“ конкурс за най-вкусен домашно приготвен сладкиш, от който трябваше да се оттегля. В известен смисъл кулинарното състезание представляваше тормоз на работното място, защото принудих сценаристите да се изправят един срещу друг. И може би не постъпих разумно, когато на връчването на наградите изиграх танц, подобно на вкарал гол играч, и изкрещях: „Видяхте ли, копелета!!!!“, на всички, които не бяха удостоени с приз. 

Както казах, аз притежавам състезателен дух. 

Никога не ме канят на събирания, на които се играе покер. 

Вижте, аз съм човек, който играе „ол ин“, или „всичко на масата“, както казват в покера. 

Приемам предизвикателствата. Непрекъснато. Толкова стремително, че понякога се препъвам. 

По дяволите, „Четвъртък вечер“ не ми е паднал от небето. 

Споменавам всичко това, за да разберете колко важна беше за мен годината, в която казвах „да“. Този проект беше колосален. Обетът, който дадох пред себе си, се превърна в дълг. В обвързващ договор между мен и моя най-голям съперник и съдник – аз. Да се откажа би означавало месеци наред да се самобичувам и да загубя изцяло самоуважението си. Щях да започна да се презирам. Нещата щяха да завършат зле. 

И за да съм честна... 

Бях просто отчаяна. 

Нещо трябваше да се промени. Със сигурност. Защото това не беше възможно. 

Да имаш всичко... 

Не беше възможно човек да се чувства така, когато има всичко. Или не? 

Защото, ако беше възможно, ако през всичките тези години бях работила толкова упорито и бях правила толкова много жертви, ако обетованата земя изглеждаше така, ако преуспелият човек се чувстваше по този начин… 

Не ми се искаше дори да разсъждавам върху тези въпроси. И не бих го направила. Не бих разсъждавала върху тези въпроси. Щях да си поема дълбоко въздух и просто… щях да повярвам. Щях да повярвам, че пътят продължава. 

Щях да повярвам, че не съм стигнала до края му.

Щях да повярвам и да кажа „да“. 

След като взех това решение, изядох цялата торта и изпих четири коктейла „Мимоза“, докато се опитвах да повярвам.

дададададададададададададададада 

Една седмица по-късно. Телефонът в офиса ми в „Шондаланд“ звъни. Обажда се господин Ханлън, ректорът на колежа „Дартмут“. Ректорите на колежи нямат навик да ми се обаждат по телефона. Срещала съм се с господин Ханлън, много симпатичен човек, само веднъж. Независимо от това ректорът на колежа „Дартмут“ е на телефона. Обажда ми се. Има въпрос към мен. Пита ме дали бих искала да произнеса поздравителна реч на церемонията за връчване на дипломите на възпитаниците на колежа през юни. 

Двайсетминутна реч. Пред десетина хиляди души. 

Хмм. 

Вселено? 

Занасяш ли се с мен, по дяволите? 

Докато държа слушалката до ухото си, минава цяла една минута, през която нито си поемам, нито издишвам въздух. Господин Ханлън може би говори, а може би не говори. Не съм сигурна, защото не го чувам заради бученето в ушите си. 

Казвай „да“ на всичко в продължение на една година. 

Започва се. Случва се. Намерението да казвам „да“ вече не ми се струва някаква абстрактна идея. Сега смисълът на това, в което се впускам, кара мозъка да трещи в черепа ми. 

Да казвам „да“? 

Няма как да планирам. Няма как да се скрия. Няма как да упражнявам контрол. Не и ако казвам „да“ на всичко. 

„Да“ на всички страшни неща.

 „Да“ на всичко, което ме изкарва от зоната ми на комфорт. 

„Да“ на всичко, което ми се струва налудничаво. 

„Да“ на всичко, което ми се струва неестествено. 

„Да“ на всичко, което ми се струва глупаво. 

„Да“ на всичко. 

На всичко. 

Кажи „да“. 

Да. 

Говори. Говори. Веднага. 

– Да – изричам. – Да. 

Двамата с господин Ханлън си бъбрим известно време. Мисля, че ми е приятно. Мисля, че съм спокойна. Всъщност нямам никаква представа. Концентрирала съм се върху вдишването и издишването. Върху усилията да накарам бученето, което чувам, да утихне. Затварям телефона и започвам да разсъждавам върху това, което съм направила. 

Реч. По случай връчването на дипломите. Десет хиляди души. 

Записвам си датата. 

8 юни 2014 г. 

Юни. 

Дотогава има шест месеца. Шест месеца са доста дълго време. 

Шест месеца са един човешки живот. 

Добре. Свивам рамене и се връщам към бележките по сценария на „Анатомията на Грей“. 

Облекчена съм. Няма нищо страшно. После ще мисля за речта. 

Запазвам ангажимента подобно на файл в мозъка си и забравям за него. Забравям за него в продължение на пет месеца и половина. Може би смятате, че това е лошо, като се има предвид гигантската реч, която трябва да напиша. Оказва се обаче, че е било за добро. Оказва се, че междувременно трябва да прескоча още едно препятствие.

Речта по случай връчването на дипломите на студентите в колежа „Дартмут“ фактически е първото нещо, на което казвам „да“. 

Но дали наистина е така? 

Тази реч е първото, на което казвам „да“. Това обаче не е първото „да“, което всъщност трябва да спазя. 

Това е друго „да“. А онова „да“? Оказа се, че то е много по-страшно. 

Здравей, Джими Кимъл.