Той се казва Александър и е на 5 годинки. Ако трябва да сме точни на 5 години и 10 дни. Все пак, когато си малък, всеки месец, ден и час е важен (пораствайки, гледаме пък да ги скриваме). Сашко е хокеист. И не какъв да е, а истинска страшна бяла мечка.

Отборът Левски „Белите мечки” е учреден от родителите на трениращите деца, с Управителен съвет и президент, избран също измежду тях. Деца и родители заедно измислят, обсъждат и приемат символа на отбора да бъде бялата мечка. Избират я, защото е симпатично и добронамерено животно, едновременно с това много силно, издържливо на студа, доста пъргаво дори на леда.

Със своите 5 годинки днес Сашко попада в групата на малчовците в отбора (до 10 г.). Това обаче не значи, че и значението му в отбора е малко. Започнал е да тренира от 3-годишен. Първите си стъпки на леда прави, държейки се за столче. Две години след това вече има фланелка с името на гърба и сребърен медал от състезание.

Колкото и добър обаче да е Сашко, той може би нямаше да бъде бяла мечка, ако не беше един от основните помощници на отбора – Милена Младенова. Тя е майка на двама хокеисти - Анатолий /Толи/ на 12 г. и Александър /Анди/ на 8 г.

За това как ледът успешно бори детските алергии и алергичния асматичен бронхит и защо хокеистите са дисциплинирани и не ядат чипс ще я оставя сама да ви разкаже.

„Синът ни Толи растеше доста бързо на височина, но за това пък координацията не му беше от силните страни и затова от малък ходеше на тенис, ски, плуване. За разлика от него малкият пък едвам проходи, но вече риташе с брат си, удряше с ракетата му топката за тенис и караше ски на 3 г. Просто спортовете са му в кръвта. За жалост и двамата проявиха някакви алергии в ранна възраст - Толи на година и малко към белтъка на кравето мляко (оправи се само с диета), а Анди още от бебче беше почти непрестанно с обриви. Един ден той получи алергичен астматичен пристъп при поставянето на т.нар. ваксина за ДТК /дифтерия, тетанус и коклюш/. Няма да описвам ужасното чувство да виждаш как детето ти не може да диша, а ти нищо не можеш да направиш. По този начин се отключи алергичен астматичен бронхит, което ще рече, че при всяко леко вирусно заболяване, след това той стига до астматични пристъпи. За радост попаднахме на добра лекарка хомеопат, която освен основната терапия ни препоръча да го водим на чист въздух и на ледената пързалка. На около метър над леда съставът на въздуха бил много полезен за деца с такива проблеми.

Първата ни среща с хокея стана съвсем случайно, когато големият беше на 8, а малкият на 4 г. За Коледа децата получиха кънки и отидохме в Зимния дворец да покарат. Тогава един човек, оказа се треньорът на отбора - Иво Николов, ни видя и каза, че набират деца, искащи да тренират хокей. На тях идеята им хареса и ги записахме.

В началото и на двамата им се видя по-трудно, отколкото очакваха. Падаха, ставаха, но продължаваха да полагат усилия. Анди се задъхваше, от кашлицата понякога дори повръщаше. На Толи често му се налагаше да повтаря някои упражнения повече от другите деца, понякога със сълзи на очи - но не се отказваше. За разлика от учението, което му се удава с лекота, за спорта трябваше да полага доста труд, но затова пък вече е от най-добрите деца на неговата възраст.

На мен лично, хокеят винаги ми се е виждал доста груб спорт. Оказа се, че не е точно така - децата нямат право да се блъскат, а ако го правят, това се наказва. Екипировката им също е сериозна, така че децата се чувстват сигурни. Всъщност травмите при футбол са много повече от тези при хокея.

След около година редовни тренировки се видяха вече и резултатите - Толи стана доста по-координиран, а пристъпите на Анди намаляха и накрая съвсем престанаха. В момента не само, че не се задъхва, но и излиза последен от леда, а може да издържи и още толкова да тича.

Около година след като се бяхме записали, треньорът ни събра и каза, че е по-добре да сформираме нов клуб. Ние се съгласихме, с ясното съзнание, че ще сме на самоиздръжка и че трябва родителите да са основната движеща сила /освен треньора/. Това, разбира се, не е евтино занимание. Цената за един час лед е между 90 и 140 лв., а всяка седмица имаме между 4 и 5 тренировки. Това означава около 2000 лв. на месец само за лед. За целта обикновенно намираме спонсори, на които сме много благодарни за помоща. Както е известно, екипировката е задължителна за този спорт, а и тя е доста скъпа. За радост, имахме някакъв екип, първоначално даден от федерацията, но децата бързо го надрастнаха. Естествено за издръжката на един клуб има нужда от още много средства, които с общи усилия успяваме да осигурим, а децата ни се отблагодаряват с все по- добрите резултати, които показват /златни и сребърни медали/ и най- вече с радостта в очите им.

Всъщност никой родител, който дойде да запише детето си, не е длъжен да помага. Всяко дете с идването си задължително получава екип, който не се заплаща. Екипировката се сменя на ротационен принцип - децата растат като гъби и затова непрекъснато от по-големите остава за по-малките. От време на време се закупуват и нови екипи - предимно от спонсори или по желание на родителите.

Може би се питате, защо не влагаме средства само за нашите си деца. Този спорт укрепва здравословното състояние, развива двигателните умения - бързина, ловкост; дисциплина; навици за лична хигиена. Но има и друго, което в един идивидуален спорт не може да се постигне – учи ги на екипност. За да са добре моите деца, трябва целият клуб да върви. За да побеждават, трябва всички заедно да се трудят, всеки да дава най-доброто от себе си и да си помагат на терена. Не на последно място ги учи на уважението към труда на хората, към съотборниците и към треньора.

В днешно време децата нямат респект почти към нищо и никого, но общуването с треньора им се отразява много добре в това отношение. Да, той понякога е доста строг и не всеки издържа, някои се отказват. Но когато децата заслужават, той никога не пропуска да ги похвали или награди. По този начин взаимно изграждат доверие един към друг, а и го слушат за нещата извън леда. Така например децата от отбора, след разговори с треньора, вече почти не консумират чипсове, газирани напитки и други вредни храни, пълни с химия и консерванти, отразяващи се много зле на подрастващия организъм /нещо с което не всеки родител може да се пребори/.

Още един мит за този спорт е това, че хокеистите са грубияни и глуповати хора. За хокея разбрах, че е спорт за интелигентни хора, не е за глупави, самонадеяни и груби. Ако не си съобразителен, нямаш развито тактическо мислене, ако не можеш да работиш в екип, а разчиташ само на сила и на грубост- просто отпадаш. Хокеят е един от малкото спортове, в които се налагат сериозни наказания не само за грубост, но и за непристойно поведение и обиди към съдиите и играчите.

Друг проблем е, че сме загубили традициите в този спорт. В България той се е зародил още през 1923 г., като през 1952 г. Първото републиканско първенство по хокей на лед се провежда на езерото до хижа „Мусала”. Е, тогава явно условията са били много по-тежки, но пък духът на хората е бил силен! Надявам се да допринесем за популяризирането на този спорт и за желанието на децата да се занимават с нещо, което е различно от дрогата, цигарите, алкохола, безделието, висенето по цял ден пред компютрите, затлъстяването и затъпяването. Това са причините, поради които всички ние продължаваме да се борим за за този спорт, за децата ни. А наградата ни е здрави деца, усмивки по лицата им и надявам се успели хора за в бъдеще. Всичко останало е бонус.”

А докато вие четяхте това, малкият Сашко вече вкара първия си гол във вратата на противника, а за десерт снощи хапна мляко с мед, вместо вафла.