„Искам да се ожениш за мен!” – казах аз с разтуптяно сърце, обезумяло, живо, истинско. Отговор не последва. Разкрих себе си, знаейки добре какво ще последва...

Ето, случи се! Станах главна героиня във филма, наречен живот. Забравих сценариите от моето минало и започнах новата си роля – играеща себе си, такава каквато съм, каквато съм била и каквато винаги ще бъда.

Предложение за брак на гребена на вълната>>

Свикнали сме да омаловажаваме чувствата си, съсредоточени в ролите си, които сами сме си втълпили, че трябва да играем. Избираме грешните роли, грешните сценарии, грешните персонажи и не смеем да си позволим просто да живеем... Случайно да не се изложим, за пред хората. Такава бях и аз. Обзета от прагматизъм и велики планове за живота си, измисляйки собствения си план за бъдещето си и опитвайки се да се напъхам в него, стараех се да оправдавам очакванията на всички и да подценявам същността си.

 

Но се влюбих...

 

Тогава разбрах, че покриваме своите страхове в слоеве ирония, суровост, „математически” изчисления и списъци с изисквания. Болката не може да достигне до нас, щом я подценяваме и възвеличаваме себе си като „разумни” същества. Но живеем ли истински?

Звучи банално и „зрителите” на моя филм биха реагирали с насмешка, на детската ми наивност и розови мечти. Като истинска романтичка си позволих да се хвърля отново в огъня на чувствата, за да изгоря в собствената си безумност. Оглупях, ослепях, повярвах, доверих се, приех... Обикнах!

Да обичаш със сърцето си>>

Ей така... случайно стана!

Връхлетя ме силно, неочаквано, понесе ме стихия, която не можех да контролирам. Разумът ми се изпари напълно, а очакванията ми... те просто избледняха. За съвсем кратко се научих да живея за мига, защото знаех, че утре може да го няма. С емоционалността на художник, всяка клетка от моето същество усещаше това топло, силно чувство, наречено любов, което се появи така... от нищото. Загърбих егото си, острия си нрав и се потопих в морето от емоции, без дори да мога да плувам.

 

Обикнах силно!

 

Щастлива и едновременно толкова тъжна. С последни сили се опитвах да се спася, подценявайки силата на това, което изпитвам, стараейки се да се надсмивам над себе си и с хумор да говоря за случващото се. Но накрая просто се пуснах. Бях безсилна пред истината.

Разбира се, животът не винаги предлага хубави развръзки, както става в киното. Разминаването в желанията и пътищата на героите допринасят за една по интензивна цветна украска, разнообразяваща живота и придържаща интереса на зрителя... Като в известен латино сериал, аз се оплетох в усложненията на обстоятелствата и несъвпадащите гледни точки и желания.

 

Останах си с мечтите и частичката надежда, която ме крепи. Стараейки се да игнорирам „експертното” мнение на множество „доброжелатели” и познати, аз все още запазвам красотата на чувствата си. Да, може би са прави, в техния практичен свят всичко е черно и бяло, а да си „победител” и да бъдеш на ниво е много по-важно от това да обичаш.

 

Не се срамувам, че чувствам. Щастлива съм, че си позволих да изпитам себе си и да отворя сърцето си, въпреки че сега се гърчи в горчивата болка на самотата.

Утехата ми е младостта, а времето е моят лек. Загубих контрол над собствения си сценарий и оставих живота просто да се случва. Но открих себе си!


7 големи грешки, които жените правят след раздяла>>

Романтично глупава избирам пътя на чувствата. Знам, че винаги боли да бъдем себе си, да бъдем искрени и смели в действията си.

А щастието? То се появява, когато забравим за момент правилата и игнорираме страха от отхвърляне.

„Ще се ожениш ли за мен?” – казах аз и зачаках... Зачаках покоя на самотата.

Автор: Таня Димитрова
Магистър по педагогика и семиотика на изобразителното изкуство

Материалът е предоставен от www.mamatatkoiaz.bg.