Продължение от първа серия

Написано и изпързаляно от Гери


Най-сигурният начин да опиташ нещо ново е да го направиш веднага – преди да си намерил 1001 причини да се откажеш. Така и с кънките на лед – тъкмо се навих на поканата на колежките за след работа и в главата ми започнаха въпросите: Ходи ли ми се всъщност? А, ако падна лошо? А, ако съм много зле и много се изложа? А, ръкавиците ми не са ли много тънки? Пък и шапката не е подходяща...

Започна и ровенето в мрежата за съвети за начинаещи. Допълнително се обърках  –  стреснах се колко важно било подходящото облекло, кънките режели, трябвало да внимаваме как точно падаме. Единственият съвет, който липсваше, беше как да се откажем, но така, че да не си проличи, че ни е страх ;-). Може би, защото авторите на онези статии са знаели

колко щях да съжалявам, ако не бях тръгнала!


Началото – бях леко стресирана, като видях другите на пързалката – ама, те карат! Аз така не мога (много ясно)! После - кънките се обуваха 15 минути, малко са неудобни и тежки. Но се преживява някак. Щом веднъж стъпиш на леда, първият половин час минава в бавно приплъзване до парапета за опора.

Следващ урок - неуверено заобикаляне на останалите, които също са край парапета. После вече по-(не)уверено се отдръпнах от него и плавно минах малко по-навътре. Там известно време се чувствах като охлюв, защото другите „профучаваха” край мен с изпреварвания и от ляво, и от дясно (никакво спазване на ЗЗД, значи). И така неусетно часът мина. Накрая се усетих леко уморена, но пък никога не съм чувствала толкова свободна в ботушите си!  

Научих, че ще ми се получи, ако карам: без резки движения, мятане на ръце, чудене на леда коя стъпка следва, разсейване по другите кънкьори, колкото и да са интересни, рязкото заобикаляне на хора, спирането с кънката напред или назад (не, тя няма спирачки)... Накратко - без многото мисли „какво ще стане, ако...”

Наистина е хубаво да: имате ръкавици и шапка (лед е, все пак), удобни дрехи, доза упоритост, внимание около по-опитните кънкьори и „колегите” аматьори – и двата вида са непредсказуеми. Най-вече обаче не забравяйте веселата компания (желателно с поне един по-напреднал – за съвет, ръка, даване на кураж)! И усмивката за извинение, ако усетите, че неминуемо ще се блъснете в някой пред вас.

Така и не паднах, защото не рискувах много. Този урок остана за следващия път. Като се науча да падам, смятам да приложа това умение по улиците на града. Защото, като се замисля, най-голямата ми контузия засега е от спускане по заледен тротоар.

Следва продължение от Бистра...