Всяко правило има изключение, макар че изключението идва, за да потвърди правилото. А за мен най-доброто правило без изключение е да се постъпва правилно, особено когато се отнася до общуването с детето. И едно не по-малко важно уточнение. Всяко правило може да бъде относително, в случая – индивидуално за всяко едно мъничко човече.

Още от първите дни след раждането на бебето, всички родители буквално са заливани от информация, съвети, правила, норми за това как да отглеждат децата си. Има такива парадоксални и понякога дори смешни съвети като този например, че

детето не бивало да бъде гушкано и целувано

от родителите, за да не се разглезвало. Друго подобно, меко казано странно наставление, е

бебето да бъде оставяно да плаче

"Да си плаче на воля, пък само ще спре!" – видите ли, така се развивали белите му дробове, пък и по този начин още от пеленаческа възраст детето започвало да се приучва на самостоятелност.. Сред най-разпространените постулати за "правилно" възпитание на децата пък е

да се избягва носенето и приспиването им на ръце

Обяснението е, че малките съкровища бързо привиквали към  физическия допир с родителите, а Оле-затвори-очички трудно би си свършил работата, ако бебчо случайно се окажел сам, в собственото си креватче, извън прегръдките на мама или тате. Или пък най-голямата глупост –

кърменето след шестия месец вече нямало толкова благоприятен ефект върху здравето на детето

За последното спор няма – кърменето е дар божий и, стига да имаме благодатната възможност, колкото повече кърмим, толкова по-силен и устойчив ще бъде имунитетът на нашето дете.

Относно приспиването на ръце –

да, няма да си кривя душата и ще призная. Случвало се е, макар и рядко,  да се приспиваме с малкия господин, доволно сгушени в прегръдките на мама или тате. Но тези експерименти с нищо не са попречили на самостоятелното заспиване в легълцето, стига да сме добре нахранени, наиграли се и, разбира се, с чисто дупе. Е,  познавам и бебенца, привикнали на тази екстра, категорично да отказват да заспиват по какъвто и да било друг начин. Така че, все пак, мили мами, имайте едно на ум.

По въпроса за гушкането и целувките –

нима трябва да крием любовта си към нашите деца зад абсурдната фасада на някакви нелепи аксиоми? Няма по-висше благо от възможността открито да изразяваме чувствата си едни към други, особено тогава, когато това се отнася до взаимоотношенията с нашите деца. Та нали именно в любовта се крие разковничето към съграждането на великата връзка родител – дете. И защо тогава да оставяме, уж за добро, бебето ни да плаче? Нима не разбираме, че именно тогава то има най-голяма нужда от нас, от нашата закрила, опора и внимание. Сълзите от болката от никнещите зъбки превръщат за много родители нощите в безсънни. Успокояваме мъничетата си с нежни слова, страдаме заедно с тях и се молим в напрегнато очакване по-бързо болката да премине.

Но нима трябва да оставяме детето си да плаче

тогава, когато сълзите не са от болка, а просто от отчаян призив за мъничко внимание? Безспорно, отзоваването на родителя, откровената проява на обич, загриженост и отношение неизбежно ще доведат до изграждането в крехкото учудено мъниче на чувство на доверие към заобикалящия го свят, а от там и до самоувереност и усещане за пълноценност в един по-късен етап от живота му.

Нима има по-красиви и незабравими моменти

от миговете на съприкосновение с нашите рожби?! Прегръдката, милувката, целувката, успокояващите благи думи, активното ни участие в игрите с малките смехоранчовци, всеобщия смях заедно – всичко това би накарало нашето буболече да се чувства най-щастливото човече на света.

А на нас, родителите, ще остави непреходен спомена за най-милите и незабравими емоции, свързани с първите мигове от живота на нашите деца. Мигове, които толкова бързо отминават. Защо тогава не им се порадваме максимално и вместо сляпо да се придържаме към някакви строги правила, да се вслушаме в сърцата си.