Какво изпитва младият татко, когато трябва за първи път да пазарува за новородения си син? Колко трудно е да отгледаш едно дете? Да го възпиташ добре, да го подготвиш за живота, като едновременно с това го защитиш от всяка опасност? Дали това въобще е мисия възможна? "Нещата, които синът ми трябва да знае за света" не е просто поредната затрогваща художествена история от Фредрик Бакман, а откровение, в което всеки (бъдещ) родител ще се разпознае.

Той отново е тук. Болезнено откровен. Комичен. Многословен. Разнопосочен. По-уплашен от всякога. Той е Фредрик Бакман – шведският майстор на перото, който плени милиони по целия свят с "Човек на име Уве" и "Баба праща поздрави и се извинява". Този път обаче Бакман няма просто да ви разкаже топла история, в чиито чудати герои ще се влюбите мигновено. В последния си роман "Нещата, които синът ми трябва да знае за света" шведът пише за нещо прекалено свято. Нещо, през което повечето хора рано или късно минават. Нещо, което променя завинаги. Бакман пише за появата на първото дете в живота на един родител.

Колко е трудно за един баща да избере за първи път правилния памперс за сина си, който се е появил на тоя свят преди броени часове? Пред какви страхове се изправя таткото, когато трябва да нахрани първото си дете? А когато трябва да му обясни света и да му покаже кое е добро и кое – лошо? Дали и той самият не греши в преценката си? Колко несигурен всъщност става родителят, докато се опитва да предпази детето си от всичко опасно, от всичко, което не е добро, което може да го нарани или да му причини дори малко страдание?

Фредрик Бакман излива душата си на страниците на новия си роман "Нещата, които синът ми трябва да знае за света", стигайки до едно логично заключение – всичко, което прави един баща за новородения си син, има една-единствена цел: да направи сина си по-добър от него във всяко едно отношение.

Темата за семейните отношения е неизменна част от творчеството на шведа – от различната Елса и баба й в "Баба праща поздрави и се извинява" до малкия Ноа, баща му и болния му дядо, който линее всеки ден във "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг". В последната си книга скандинавският писател описва в типичния си стил притеснението, пред което повечето млади родители се изправят неминуемо – комично, човешки, директно, без капка свян, че могат да прозвучат глупаво, некомпетентно, че са далеч от образа на перфектния родител.

"Понякога трябва да разкараме разни неща, за да освобо­дим място за нови неща, и тогава старите неща започват да ни липсват толкова много, че трябва да правим нови неща, които се преструват, че са старите ни неща", пише Фредрик Бакман. Прочетете откъс от "Нещата, които синът ми трябва да знае за света", издадена от "Сиела" в превод от шведски език на Любомир Гиздов.

Снимка: Сиела

Изкуството да преценяваш дали е подходящо да скроиш номер на някого

Да предположим, че с теб сме в кварталния супермаркет и срещнем мой приятел, който има дъщеря на същата възраст като теб. Партньорката му е заета на рибния щанд малко по-нататък. На двамата с него веднага ни хрумва доста забавната идея да разменим децата в количките, докато тя не гледа, за да видим колко време ще ѝ отнеме да забележи.

И да предположим, че аз се ентусиазирам малко повечко и тръгвам из магазина с дъщеря им в нашата количка, за да се скрия.

После може да предположим, че аз всъщност, така да се каже, никога преди не съм виждал партньорката на въпросния приятел. И предполагаме, че пет секунди по-късно тя се обръща, но първото, което забелязва, не е приятелят ѝ, който седи до теб и се хили. Не, да предположим вместо това, че първото, което забелязва, е дебел мъж, когото никога преди не е виждала, да търчи с едногодишната ѝ дъщеря покрай щанда за млечни продукти.

Много е възможно цялата идея да е била малко по-забавна на теория, отколкото на практика.

Така предполагам.

Значи...

Когато приятелска двойка ни дойде на гости и каже, че едната половинка от двойката е бременна, очевидно е съвсем окей аз да се включа във всеобщата еуфория. Окей е и да чукна пет с небременната половинка от приятелската двойка и да го почерпя алкохол. Счита се също – при тези обстоятелства – за напълно приемливо да го потупам по гърба, казвайки неща от типа на „ах, ти, куче“.

Окей е също така да спомена колко изморени са жените през първите няколко месеца от бременността. Всъщност окей е дори да се пошегувам, че са като „хероинозависими коали“, въпреки че както бременната половинка от двойката, така и майка ти са в стаята.

Окей е да разкажа как през първите дванайсет седмици майка ти общо взето не правеше друго, освен да спи.

Даже е окей да отида толкова далеч, че да възкликна весело: „НИКОГА през живота си не съм играл толкова много видеоигри, колкото през първите седмици!“.

Обаче НЕ е окей да нарека първите седмици „най-хубавото време от цялата бременност“.

Това последното е много важно. Очевидно.

Белязан до живот

Много бащи си правят татуировки в чест на децата си. Портрети. Егенета. Такива неща. И аз съм го обмислял. Нещо много символично. Нещо, което наистина да обоб­щава отношенията между двама ни. Точно в момента съм се спрял на мъничка трайбъл татуировка във формата на петно от повърнато мляко на рамото.