"Мемоарите на мъж, направен от стъкло” е книга, написана от бразилския акушер-гинеколог и хомеопат д-р Рикардо Джоунс - международен лектор и активист в подкрепа на естественото раждане. Той и съпругата му Зеза Джоунс, която е акушерка, бяха в България, за да споделят опита си в посока хуманизиране на раждането като лектори в международната конференция „Раждането – медицина, психология и право”. Самият д-р Рикардо Джоунс сподели пред LadyZone какво го е накарало да повярва в жените, естественото раждане и да се обяви за хуманизация на процеса…

Д-р Рикардо Джоунс и съпругата му - Зеза Джоунс. Снимка: LadyZone.bg

Една случка в спешния кабинет на болницата, в която работих, като резидент*, промени възгледите ми за раждането изцяло. Бях на 25 години. С колеги студенти си говорехме за жени, футбол и такива неща, когато медицинската сестра влезе в стаята, крещейки и плачейки „Помогнете ми, бебето се ражда в спешния кабинет”. Огледах се наоколо и осъзнах, че съм единственият резидент там, всички останали бяха все още студенти. Изтичах в спешния кабинет, отворих вратата и там нямаше никого. Тогава казах на сестрата „Добре, това е шега, нали? Къде е скритата камера?”. Сестрата ми каза „Докторе, отворете широко вратата, за да видите пациента”. Отворих вратата и жената беше клекнала на пода в ъгъла, при което аз изтичах при нея й и се скарах „Какво правиш на земята, глупава жено?”. Тя ме погледна с този красив поглед, който притежават всички раждащи жени. Тя ме гледаше, но нищо не виждаше, или по-скоро гледаше през мен, сякаш аз бях направен от стъкло. Името на книгата ми е „Memoirs of the Man Made of Glass” (“Мемоарите на мъж, направен от стъкло”) точно поради тази причина. Продължавайки да й крещя какво тя прави на мръсния под, главичката на бебето започна да се подава. „О, боже мой, ти раждаш на земята! Не можеш да го направиш там”, възкликнах. Нямах време дори да сложа ръкавици на ръцете си, така че в следващия момент поех мокрото телце на бебето с голи ръце. И почувствах влагата и топлотата на бебешкото телце за първи път. Това беше невероятно усещане, едно от най-великите, които човек може да почувства през целия си живот.

Продължих да крещя на жената, докато сестрата носеше бебето към интензивното детско отделение. Казах й да се качи на леглото, защото трябва да зашия разкъсванията и да следя за падането на плацентата. Тя падна без никакви проблеми, а разкъсвания нямаше. И след раждането жената продължи да ме гледа с този изумителен поглед. 27 години след тази случка си спомням за изражението на лицето й, което сякаш ме питаше „Какво правиш? 25-годишно момче се опитва да учи една жена как да ражда!”

След раждането напуснах стаята и имах чувството, че в нея се е случило нещо, но не знаех какво. По-късно се върнах като престъпник на местопрестъплението. В спешния кабинет имаше жена, която почистваше пода. Тя каза: „ Докторе, можете ли да си представите какво щеше да стане, ако вас ви нямаше?”. В този момент осъзнах, че ако мен ме нямаше, това раждане щеше да е просто перфектно. Всяка дума, която казах по време на раждането и всичко, което направих беше погрешно.
В следващите дни се чувствах ядосан на себе си, засрамен от това, което съм направил.

Тогава осъзнах, че вярвам на жените, че те са способни да раждат. Не съм съгласен с теориите, според които жените са по-слабите. Тогава повярвах, че те днес могат да дадат живот на бебе, както го е правила моята пра-пра-пра-пра-прабаба преди хиляда години. А моята роля е да им помагам, а не да им казвам какво да правят и да ги поучавам. Тази жена ми даде най-големият урок в живота, без дори да каже и една дума.

*резидент - на току-що завършилите студенти в Бразилия казват резиденти