Ако искате да научите какво мога да върша сам на годинка и половина и да се позабавлявате с мен, заповядайте...

Първо, да ви се похваля с игрите

Знаете, че за мен те са едно от най-важните неща. Играе ли му се на човек, всичко е наред! Новото и по-различното от по-ранните ми месеци е голямата картонена кутия, пълна с фигурки за сглобяване. С тях, само след няколко опита, построих малка кокетна къщичка с ограда и цяло приказно влакче. Поне три пъти седмично провеждам рали състезание с прахосмукачката. Успях да укротя и да обяздя няколко диви чадъра-мустанги. Лесен за управление вече ми е и големият подвижен глобус-бар на колелца. На него е изобразен светът, така както е изглеждал по времето на големите географски открития. Благодарение на новопридобитите ми водачески умения, и той има възможност да опознае маршрутите ми и да види свят.

На тази, вече по-сериозна възраст, различавам и най-важните цветове

Всеки един от тях звучи различно. Може би затова и въздействието им върху настроението ми е различно. Червеното ме ободрява и развеселява. Жълтото е изпълнено с живот – интригува ме, задържа вниманието ми по-дълго и ми е любопитно заради мелодията и светлината в него. Синьото направо ме възторгва. Пее като утринен славей. И кой знае защо, го свързвам с летящи птици, балони, самолети, далечни сини звезди. Зеленото пък, макар нежно и тихо, резонира мощно и завладяващо, кара човек да мечтае и да вярва...

Снимка: Thinkstock/Guliver Photos

Имам един музикален охлюв с пет ринга за нареждане, което, подчертавам, с лекота правя още от първия ден бързо и перфектно. Все пак, знаете, в някои отношения си падам перфекционист... Та на едното от кръгчетата цветът му е, казват, лилав, а мелодията му, макар и приятна, спокойна, е някак сложна, далечна, неразбираема... Ето, че се увлякох по цветове, мечтания..., а щяхме да си говорим за весели неща, да ви изтъкна новите си умения, игри и... пакости.

Като стана дума за пакости (къде без тях?!),

моята природна откровеност ме задължава да си призная за последните ми "постижения" в тази стара област. Наскоро поставих в заредената и готова за пускане пералня телефоните на мама, татко и баба, заедно с връзката ключове на дядо и сандалите на вуйчо. В последния момент мама откри и спаси телефоните, но сандалите и ключовете на дядо бяха изпрани и центрофугирани. Всички се чудеха какво толкова дрънчи?! Аз си мълчах... Имам още няколко скришки, където слагам часовници, дистанционни, гребени и червилата на баба. Такива са чушкопекът, ъгълчето зад огледалото в антрето и гърнето ми.

В числото на безобидните пакости е и номерът с обувките на големите. Достатъчно е да нахлузя чифт такива, за да привлека вниманието им. Не на обувките! На големите! Правя го доста артистично, което има изненадващ развеселяващ ефект. Аз само се усмихвам с крайчеца на устата, наслаждавайки се на зрителския интерес и овации. Сещам се за още куп беладжийски истории, ама да не ставам досаден.

Снимка: Thinkstock/Guliver Photos

Добре е да акцентирам и върху някои свои качества,

които в никакъв случай не са ми липсвали, но все по-често започват да се проявяват в пълния си блясък! Става въпрос за наблюдателност, самостоятелност, изобретателност, съзидателност. В тази връзка, напоследък забелязвам, че ми е доста по-забавно да включвам в игрите, и то по своя собствена инициатива, и някои от големите. С тате например, е доста по-мъжко интересно. Пък и имам възможност непосредствено да наблюдавам реакциите и поведението на порасналите и след това да ги пресъздавам. Не да копирам и подражавам, а да постъпвам творчески, използвайки донякъде само идеята.

Тук му е мястото да подчертая, че винаги аз съм този, който е инициаторът за композиране на семейното влакче. Обикновено каня мама за локомотив, аз съм първият вагон, а зад мен – всички останали. Стремежът ми към самостоятелност никога не е бил така съблазнителен. Приятно е да осъзнавам, че и аз мога; знам как; справям се; строя; управлявам..., завладявам. Последното се отнася за цялата домашна аудитория и по-точно за всичките им хубави чувства и най-вече за обичта им...

Снимка: Thinkstock/Guliver Photos

А за финал, като един малък голям човек – открит и щедър, използвам настоящото скромно четиво да изпратя, драги читателки, от моите неизчерпаеми запаси обич и на вас!

Ваш, още по-пораснал,
Мишо :)