.

 
ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Начини на моето спасение, които аз препоръчвам на всички

сп. "Жената днес" | преди 7 години
366132.jpg
Снимка: Thinkstock/ Guliver Photos
"Нямам представа дали ще се спася. И едва ли някога ще придобия такава представа. Сърцето ми се вълнува, душата ми страда от това вълнение, ходя по тъмни и влажни улички, дълбоко бръкнал в джобовете си, замислен..."

Нямам представа дали ще се спася.

И едва ли някога ще придобия такава представа. Сърцето ми се вълнува, душата ми страда от това вълнение, ходя по тъмни и влажни улички, дълбоко бръкнал в джобовете си, замислен. И знам – някак си без да знам, но все пак знам, - че никога няма да узная: спасил ли съм се или не. Така ще е до мига, в който ще поема въздух за последен път – без, естествено, да знам, че това е последният път – и след това само една последна сълза ще се изтъркули по побелялата ми буза.

Но това въобще не ми пречи да правя всичко, което е по силите ми, за моето спасение. И винаги знам, че не е достатъчно. Но кое ли в живота ни е достатъчно?

Ето една спасителна мисъл: направи толкова, колкото е по силите ти, а останалото остави на Бог.

И така. В ранните си години аз предполагах, аз очаквах, че животът има някаква особена тъкан, че е нещо, вече създадено. Че той е предопределен: все едно е някаква дреха – вече изтъкана и ушита (с всякакви бримки, но и със златни нишки!) – а аз съм малко насекомо, което лази в гънките на тая готова вече дреха. Лази и ту се качва по някоя гънка – нагоре и нагоре, - ту пада в някоя дълбока падина, образувана между ръкава и яката, ту се забутва в някой подгъв и със седмици не може да излезе оттам. Имах понякога и апокалиптичното усещане, че в някой лош миг Някой ще вземе дрехата и ще я изтупа. А какво ще стане с мен след това не е ясно.

Струва ми се, че тази моя представа за живота е съвсем нормална за едно дете. Сега ще ви кажа – щастлив съм, че пораснах. Времената, в които бях дете, бяха мрачни за мен.

Отървах се от детството

И как? – ще попитате. Ето как: като хванах своя живот със своите ръце.

Нормално е за детето, за инфантилния и непораснал човек да смята живота си за нещо, създадено от други, за нещо вече готово и предопределено. Та нали майка му и баща му са му давали всичко до днес, дават му го във всеки миг?! Всеки отговор на всеки въпрос той търси да получи от техните гласове. Дори и когато те вече не са живи – търси гласовете им в своята душа. Това е непорасналият човек. Той живее в свят, създаден и притежаван от други – от родителите му, от големите хора. И той плаче и негодува. Казва: Ах, този живот не ми дава нищо! Ах, този живот, който ми Дадоха, е тъжен и лош за мен! Ах, животът е така Направен, че да ме спъва, да ми пречи и да ме натъжава! Ако животът ще прави така с мен, по-добре да умра!

Така говори малкият непораснал човек. Мъченик е той.

Щастлив съм, че пораснах! Макар и още да съм много далече от истинското порастване. Но кое ли в живота ни е пълно и цялостно?

И ето първия ми начин за спасение: порастването. Усетиш ли живота си като напълно своя отговорност, като дреха, която ти самият тъчеш – не че си се спасил, но си някак на Пътя. На спасението. Така мисля аз.

А когато виждаш: празно е пред тебе, празно пространство и само дълбок космос и самота, обхваща те страх. Ти си тъкачът на своя живот – ето сега трябва да прокараш следващата нишка със совалката – и те обхваща страх. Страх и вълнение какво ще се случи занапред. Защото няма нищо определено. Има само това, което ще се получи от твоите решения. Или от твоята нерешителност.

Ето още една спасителна мисъл: сами сме и сме изправени пред празен космос – той е пред нас и от нас се очаква да се хвърлим с главата напред. И да става каквото ще става. Каквото и да стане, все ще е за добро. Светът ще продължи. Благодарение и на нас.

И ето го следващия похват на моето спасение: Смелостта.

Търсейки своето спасение, аз си казах: В моя живот занапред може да се случат много страшни неща! И по дяволите – сигурно ще се случат! Та кой не боледува, кой не умира?! И така: аз мога да ги посрещна като жалка и разтреперана дрипа, като тресящо се желе от страх и сополи. Мога да ги посрещна както ги посрещат всички сегашни хора – като дошли изневиделица! Мога да ги посрещна страхлив и неподготвен (ние все сме неподготвени за всичко!).

Но мога и да ги посрещна като смел човек! Мога да ги посрещна като железен камък, като скала, в която прибоят даже не се и разбива – вижда я и поляга от страхопочитание под нея.

Някой страхливо ще попита: а как се става смел човек, ако не си смел по природа?

Този, който пита така, още не е пораснал. Той казва на природата „мамо” и мисли, че тя е изтъкала дрехата на живота му.

А аз ще му кажа: порасни веднага! Няма кой да направи това или онова вместо теб. Ако не си смел, тъкмо сега е моментът Да Станеш Смел! А смел се става, като вземеш решение да си смел. И като последователно и с всичките си сили се бориш за постигането на това решение. С други думи,

смел ще станеш, ако решиш да станеш смел

Ето още една спасителна мисъл: Мисълта, че ние сме хора. Ние сме хора и именно затова у нас на първо място е нашето Решение. Ние сме Слово, ние сме Мисъл и каквото помислим, каквото решим – това Сме и това ще Бъдем.

Затова, който не е смел, да помисли за смелостта си, да реши да бъде смел и малко по малко така и ще стане. А наистина смелостта е голямо спасение. Да не униваш пред нищо – най-малкото пък пред смъртта – това е истинско и голямо спасение.

Никога не съм бил достатъчно смел. И знам, че никога няма да бъда. Но съм си обещал, че във всеки ден от живота си няма да забравям за обещанието, което съм си дал: да бъда смел. И във всеки ден ще подобрявам и увеличавам смелостта си – колкото мога. Да, не съм достатъчно смел... Но кое ли в живота е достатъчно?

Друг мой спасителен похват, който препоръчвам на всички, е Истината.

Истината прави човека и смел, и зрял. Лъже другите и себе си страхливото дете. Но ние знаем – то ще бъде набито и ще отиде да плаче в ъгъла. Зрелият и мъдър човек е правдив и честен. Така той се избавя от интригите и злобите на деня. А мускулите и кожата му стават твърди – защото заради истината търпи остри и зли удари. Но те са балсам за него, защото само увеличават силата и смелостта му. И аз всеки ден си казвам, преди да започна да живея: бъди колкото можеш по-честен.

И знам, че не мога да бъда толкова честен, колкото наистина искам - най-вече пред себе си не мога, все успявам да се самоизлъжа с нещо. Примерно да си кажа, че не съм суетен, а просто спретнат; че не съм алчен, а просто си върша работата. Знам, че ние, хората, сме склонни към лъжи заради личното си спокойствие. Но винаги си казвам: сега може и да не съм напълно честен, но ще направя всичко възможно да стана. Та кое ли в живота е напълно?

Това са, общо взето, моите техники за спасение.

Мисля напоследък: Нашето Спасение зависи предимно от нас.

Последното, което трябва да допълня, говорейки за спасението, е една дума. Бог.

Но от тая дума почват всички други. Така че аз спирам.

Ключови думи:
Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Още по темата
Пускате ли снимки на децата си в социалните мрежи?