Само в едно съм сигурна – докато си задавам въпроси и търся отговори, категорично съм жива

По темата "Кой съм аз? Защо съм тук?"

Имам подозрението, че ще разбера защо съм дошла на този свят точно една секунда преди да го напусна. И само този отговор, който ще получа миг преди да видя вселенския пегел, ще е валиден за мен. Засега ми предлагат обяснения, които не ми вършат работа, и въпросът „Защо съм тук и коя съм?” продължава да бъде не просто за един милион долара, а за целия брутен вътрешен продукт на развития свят от състезанието „Кой иска да бъде спасен?”.

Въпросът за смисъла на живота ме удари челно една вечер преди заспиване, когато бях на 8. Помня го много ясно, защото точно тогава внезапно осъзнах, че все някога ще умра, както и всички около мен. Продължих усърдно и почти непрестанно да размишлявам върху това докъм края на пубертета, а след това ме занимаваха вече по-битови неща и нямах време за тежката артилерия на философията. Но колчем се спомене темата в разговори с приятели, имам няколко остроумни готови цитата, които пускам, за да преминем с усмивка нататък. Като например: „Животът не е смисъл, а стремеж” – Чарлз Спенсър Чаплин в „Светлините на рампата”. Доброто старо клише: „Пътят е по-приятен от пристигането”. И една реплика от „Жертвоприношение” на Тарковски: „Светът би станал по-добър, ако всички хора вършеха едно и също нещо всеки ден по едно и също време.” Която не разбирам докрай и не знам защо цитирам в този контекст. Може би защото е хубаво да вкараш филм на шведски, правен от мъдър руснак-емигрант, в разговор за смисъла на живота.

Засега кризата на средната възраст успешно ми се разминава и не съм се връщала сериозно на въпроса коя съм и защо съм тук. От време на време мисля на глас по него, ако някой покрай мен потъне в екзистенциални питания – но колкото да поддържам разговора. Та ето за какво обикновено става въпрос в тези дискусии.

Обичайните заподозрени

Когато си жена, родена в патриархална страна – какъвто е моят случай, – всички един през друг се надпреварват да ти обясняват, че най-великото, което можеш да сътвориш, е да се размножиш биологически.

Но как да повярвам в това, когато най-тежкото обвинение, което съм отправяла срещу родителите си, е, че са ме създали, без да ме питат, само защото са искали да си увековечат гените? Появява се младо семейство, обзавежда дом, купува си гардероб и диван. Чакай, какво забравихме? О, да, дете, разбира се, за да сме като другите. В този порядък: дом, гардероб, диван... Наредихме бита, време е за отроче. Обичайният смисъл на живота на жената – роди и отгледай дете, това е достатъчно. Изглежда твърде лесно.

Познавам много тъжни майки, изгубили посока, въпреки че според обществото са реализирани човешки същества – налице е прокреация. И една-две, които съжаляват, че са родили деца в прилив на нежност към някой мъж. Мъжът се оказва леке, разочарова ги, любовната история се превръща в пернишка трагедия и сега това дете какво да го правят? Още са млади, много мъже ги пропускат като партньорки, защото не искат ремаркето им. Ето така пропускат да си осмислят съществуванието, посвещавайки се на някой мъж – също често срещан отговор-клише на този така важен и предизвикателен въпрос. Живеят тъжно и самотно, във вечен бяг между работата и детската градина. Нито работата вършат като хората, нито на детето си обръщат достатъчно внимание. Май смисълът им убягва или пък не им стига в този вид.

Чела съм за майки чудовища. Чела съм и за майки на чудовища. Отгледани с любов. И Чекатило е имал майка, която е смятала, че като го ражда, е изпълнила мисията си на този свят. Никоя жена не е застрахована, че няма да стане родителка на Чекатило. Вроден дефект в амигдалата на отрочето и подаряваш на света поредния психопат, който убива и изнасилва без угризения. Или отглеждаш обикновено наркоманче, което ще издруса семейната собственост и житейския ти смисъл, преди да умре безславно на ранна възраст. И тогава какво правим? Признаваме, че животът ни е минал напразно? И то двайсет, трийсет, а понякога и четиридесет години след инвестицията, когато е късно за поправителен?

Да правя кариера тогава? Но тя си струва да стане смисъл на живота ти, само ако е кариерата на Айнщайн, Пастьор, Флеминг, Мария Кюри или поне Катрин Хепбърн. А аз няма да успея да спечеля Нобелова награда, да открия лекарство против нелечима болест, да спася света – дори един град няма да успея да избавя. Да умра за родината или за кауза ми се струва твърде ХХ век, твърде ретро. Никоя религия или секта засега не е успяла да ме спечели на своя страна, доктрините им ми се струват твърде плиткоумни и обидни за интелекта ми. Не ми е лесно – обичайните заподозрени смисли не ми вършат никаква работа.

Фабрика за екскременти

Бих могла да заложа на удоволствието. Да съм яла, да съм спала, да съм... сексуално задоволена и никой да не ме пипа за нищо. Да живея ден за ден, просто за да се събудя жива на сутринта и да успея да загреба всички сладости, които успея да докопам легално. Защо да се притеснявам как изглеждам в очите на хората, след като само 60-70 години по-късно никой няма да си спомня, че съм стъпвала на тази земя? Бих могла да се превърна в щастлива и доволна фабрика за екскременти. Защото като извадиш смисъла и духа от човека, какво остава – биохимични процеси и електрически импулси, чийто резултат изчезва с пускане на казанчето в тоалетната.

За много кратко в средата на ХХ век това изглеждаше ОК, но после всички щастливи надрусани и пияни фабрики за екскременти от хипи и диско ерата изведнъж посегнаха към мистични учения, холистични теории, дзенбудизъм, аюрведа и всякакви учения, които да им помогнат да се отърват от усещането за безсмислие. Особено когато наближи смъртта, това ти става адски важно. Трудно е на човешкия ум да приеме, че няма някакъв вселенски замисъл зад появата му.

Memento Mori

Помни, че си смъртен. Сигурна съм, че смисълът на живота се върти някъде около антипода му – около смъртта. Все още не мога да го закова. Но има време, аз съм едва на попрището жизнено в средата.

Да си представим моята скала на жизнелюбивост. На единия й полюс е мисълта, че животът няма никакъв смисъл, че човечеството е просто малко по-сложна плесен, обрасла върху произволен камък, запратен през вселената. На другия полюс е една притча от разказ на Селинджър.

Будистки гуру, много духовен човек, легнал да умира. Около него се събрали ученици и почитатели и запели химни, за да го изпратят както се полага на светец. А той в един миг ги помолил да млъкнат, за да чуе перачката, която простирала на двора и си тананикала.

Ако изходя от технократската си база – а тя засега твърдо е такава, без вероятност в скоро време да се промени – за да стигна до смисъла си, трябва да си задам въпроса: какво отличава човешките същества от останалия свят? Способността им да се самопоправят и развиват. При изкуствения интелект това става със задание от човека и в границите, които човекът е определил. При животните – с дресировка от човек, но несъзнателно и чрез манипулация, без морални императиви. Значи може би смисълът на живота ми е точно това – да се самопоправям и развивам. Но в каква посока? Засега налучквам, а дали съм права – както вече казах, сигурно ще разбера на смъртния си одър. А какъв е вселенският замисъл зад това? Е, точно тази мисъл е накарала най-палавия и безотговорен учен, разбъркал всичките ни представи за вселената, Айнщайн, в края на живота си да стане религиозен. И щом с него се е случило така, може би трябва най-накрая да приема, че агностиците са прави и мозъкът ни не е достатъчно съвършен, за да отговори на толкова сложно питане. Ако някой имаше отговора, досега да го е патентовал и да го продава с огромни печалби.

Не знам. Но в едно съм сигурна – докато си задавам въпроси и търся отговори, категорично съм жива. А в този текст иде реч за живота, нали?

Само в едно съм сигурна – докато си задавам въпроси и търся отговори, категорично съм жива

 

Елена Кодинова

 

Имам подозрението, че ще разбера защо съм дошла на този свят точно една секунда преди да го напусна. И само този отговор, който ще получа миг преди да видя вселенския пегел, ще е валиден за мен. Засега ми предлагат обяснения, които не ми вършат работа, и въпросът „Защо съм тук и коя съм?” продължава да бъде не просто за един милион долара, а за целия брутен вътрешен продукт на развития свят от състезанието „Кой иска да бъде спасен?”.

Въпросът за смисъла на живота ме удари челно една вечер преди заспиване, когато бях на 8. Помня го много ясно, защото точно тогава внезапно осъзнах, че все някога ще умра, както и всички около мен. Продължих усърдно и почти непрестанно да размишлявам върху това докъм края на пубертета, а след това ме занимаваха вече по-битови неща и нямах време за тежката артилерия на философията. Но колчем се спомене темата в разговори с приятели, имам няколко остроумни готови цитата, които пускам, за да преминем с усмивка нататък. Като например: „Животът не е смисъл, а стремеж” – Чарлз Спенсър Чаплин в „Светлините на рампата”. Доброто старо клише: „Пътят е по-приятен от пристигането”. И една реплика от „Жертвоприношение” на Тарковски: „Светът би станал по-добър, ако всички хора вършеха едно и също нещо всеки ден по едно и също време.” Която не разбирам докрай и не знам защо цитирам в този контекст. Може би защото е хубаво да вкараш филм на шведски, правен от мъдър руснак-емигрант, в разговор за смисъла на живота.

Засега кризата на средната възраст успешно ми се разминава и не съм се връщала сериозно на въпроса коя съм и защо съм тук. От време на време мисля на глас по него, ако някой покрай мен потъне в екзистенциални питания – но колкото да поддържам разговора. Та ето за какво обикновено става въпрос в тези дискусии.

 

Обичайните заподозрени

 

Когато си жена, родена в патриархална страна – какъвто е моят случай, – всички един през друг се надпреварват да ти обясняват, че най-великото, което можеш да сътвориш, е да се размножиш биологически.

Но как да повярвам в това, когато най-тежкото обвинение, което съм отправяла срещу родителите си, е, че са ме създали, без да ме питат, само защото са искали да си увековечат гените? Появява се младо семейство, обзавежда дом, купува си гардероб и диван. Чакай, какво забравихме? О, да, дете, разбира се, за да сме като другите. В този порядък: дом, гардероб, диван... Наредихме бита, време е за отроче. Обичайният смисъл на живота на жената – роди и отгледай дете, това е достатъчно. Изглежда твърде лесно.

Познавам много тъжни майки, изгубили посока, въпреки че според обществото са реализирани човешки същества – налице е прокреация. И една-две, които съжаляват, че са родили деца в прилив на нежност към някой мъж. Мъжът се оказва леке, разочарова ги, любовната история се превръща в пернишка трагедия и сега това дете какво да го правят? Още са млади, много мъже ги пропускат като партньорки, защото не искат ремаркето им. Ето така пропускат да си осмислят съществуванието, посвещавайки се на някой мъж – също често срещан отговор-клише на този така важен и предизвикателен въпрос. Живеят тъжно и самотно, във вечен бяг между работата и детската градина. Нито работата вършат като хората, нито на детето си обръщат достатъчно внимание. Май смисълът им убягва или пък не им стига в този вид.

Чела съм за майки чудовища. Чела съм и за майки на чудовища. Отгледани с любов. И Чекатило е имал майка, която е смятала, че като го ражда, е изпълнила мисията си на този свят. Никоя жена не е застрахована, че няма да стане родителка на Чекатило. Вроден дефект в амигдалата на отрочето и подаряваш на света поредния психопат, който убива и изнасилва без угризения. Или отглеждаш обикновено наркоманче, което ще издруса семейната собственост и житейския ти смисъл, преди да умре безславно на ранна възраст. И тогава какво правим? Признаваме, че животът ни е минал напразно? И то двайсет, трийсет, а понякога и четиридесет години след инвестицията, когато е късно за поправителен?

Да правя кариера тогава? Но тя си струва да стане смисъл на живота ти, само ако е кариерата на Айнщайн, Пастьор, Флеминг, Мария Кюри или поне Катрин Хепбърн. А аз няма да успея да спечеля Нобелова награда, да открия лекарство против нелечима болест, да спася света – дори един град няма да успея да избавя. Да умра за родината или за кауза ми се струва твърде ХХ век, твърде ретро. Никоя религия или секта засега не е успяла да ме спечели на своя страна, доктрините им ми се струват твърде плиткоумни и обидни за интелекта ми. Не ми е лесно – обичайните заподозрени смисли не ми вършат никаква работа.

 

Фабрика за екскременти

 

Бих могла да заложа на удоволствието. Да съм яла, да съм спала, да съм... сексуално задоволена и никой да не ме пипа за нищо. Да живея ден за ден, просто за да се събудя жива на сутринта и да успея да загреба всички сладости, които успея да докопам легално. Защо да се притеснявам как изглеждам в очите на хората, след като само 60-70 години по-късно никой няма да си спомня, че съм стъпвала на тази земя? Бих могла да се превърна в щастлива и доволна фабрика за екскременти. Защото като извадиш смисъла и духа от човека, какво остава – биохимични процеси и електрически импулси, чийто резултат изчезва с пускане на казанчето в тоалетната.

За много кратко в средата на ХХ век това изглеждаше ОК, но после всички щастливи надрусани и пияни фабрики за екскременти от хипи и диско ерата изведнъж посегнаха към мистични учения, холистични теории, дзенбудизъм, аюрведа и всякакви учения, които да им помогнат да се отърват от усещането за безсмислие. Особено когато наближи смъртта, това ти става адски важно. Трудно е на човешкия ум да приеме, че няма някакъв вселенски замисъл зад появата му.

 

Memento Mori

 

Помни, че си смъртен. Сигурна съм, че смисълът на живота се върти някъде около антипода му – около смъртта. Все още не мога да го закова. Но има време, аз съм едва на попрището жизнено в средата.

Да си представим моята скала на жизнелюбивост. На единия й полюс е мисълта, че животът няма никакъв смисъл, че човечеството е просто малко по-сложна плесен, обрасла върху произволен камък, запратен през вселената. На другия полюс е една притча от разказ на Селинджър. Будистки гуру, много духовен човек, легнал да умира. Около него се събрали ученици и почитатели и запели химни, за да го изпратят както се полага на светец. А той в един миг ги помолил да млъкнат, за да чуе перачката, която простирала на двора и си тананикала.

Ако изходя от технократската си база – а тя засега твърдо е такава, без вероятност в скоро време да се промени – за да стигна до смисъла си, трябва да си задам въпроса: какво отличава човешките същества от останалия свят? Способността им да се самопоправят и развиват. При изкуствения интелект това става със задание от човека и в границите, които човекът е определил. При животните – с дресировка от човек, но несъзнателно и чрез манипулация, без морални императиви. Значи може би смисълът на живота ми е точно това – да се самопоправям и развивам. Но в каква посока? Засега налучквам, а дали съм права – както вече казах, сигурно ще разбера на смъртния си одър. А какъв е вселенският замисъл зад това? Е, точно тази мисъл е накарала най-палавия и безотговорен учен, разбъркал всичките ни представи за вселената, Айнщайн, в края на живота си да стане религиозен. И щом с него се е случило така, може би трябва най-накрая да приема, че агностиците са прави и мозъкът ни не е достатъчно съвършен, за да отговори на толкова сложно питане. Ако някой имаше отговора, досега да го е патентовал и да го продава с огромни печалби.

Не знам. Но в едно съм сигурна – докато си задавам въпроси и търся отговори, категорично съм жива. А в този текст иде реч за живота, нали?