Валентин Ганев връзва поредния здрав възел от мрежа, в която късчета памет и парченца от сърдечни спомени давят привидно съживената личност на актьора Хари. Реалността е една уж „Тиха нощ“. Но оглушителна, леко зловеща и в адска динамика, тя превръща собствения си „герой“ в роб на кукла. В други времена това житие е било сътворено и изиграно от харизматичния и дяволски хипнотичен Стивън Бъркоф. Днес неговият Хари проговоря на български в Сатирата – през вокалния и „инструментален“ заряд на Тео Елмазов и под диригентската палка на Ганев. Валентин Ганев в интервю за btvnovinite.bg – за „Тиха нощ“ и почитта към Стивън Бъркоф, за „нахалната“ намеса в драматургията, за играещия човек Теодор Елмазов и неговия „уморяващ“ ентусиазъм, за границата между успеха и провала, за връзката между интелигентността и скептицизма, за впечатленията му от сериала „Белези“ като зрител.

Как приемате аплодисментите от публиката? Тя не просто ръкопляска, но и става на крака след края на почти всяка постановка...

Да, така е. На английски му казват standing ovation (аплодисменти, при които публиката става на крака – бел. а.). Но сега се става на крака с повод и без повод. А за мен, като че ли, нормалното е, когато публиката възнаграждава изпълнителите със сериозни аплодисменти, но с желанието да седи и да иска да гледа още и още. У нас битува някаква лека идея – хайде да ставаме и да си тръгваме. Да не говорим, че тези, които стават на крака, пречат на онези, които са седнали. Така че, със смесени чувства съм, но с уважение и благодарност гледам на тези аплодисменти.

Мисля, че българската публика не е най-добре театрално възпитана. Имам предвид как вдигаш хората, докато минаваш между редовете, как трябва да си с лице към тях и един куп такива „дребни“ неща, които са част от театралния етикет. Помня времето, когато жените през зимата идваха на театър с едни обувки, но специално за спектакъла ги сменяха с други, а не както дойде – с гуменки и кални галоши.  

„Тиха нощ“ е пиеса за лузърите, за провалените хора, чиито живот не се е случил, независимо че са тръгнали с голяма кошница в живота си. Дали пък във всеки един от нас не дреме по един лузър?

Със сигурност. Както във всеки от нас дреме някакъв гений – Наполеон или Моцарт, или Айнщайн, така дреме и лузър. И може би границата между успеха и провала е съвсем тънка, и е някакво ходене по въже, и по острие на бръснач. Освен това, никога не знаеш кое е успех и кое е провал.

Срещате ли около себе хора като Хари – самотни, несретни...?

Мисля, че е пълно с такива хора. Да не говорим, че това е един от етапите на хора, които минават покрай нас, а след това ги срещаме до кофите за боклук...

Страдаме ли от емоционална недостатъчност?

Струва ми се, че страдаме от недостиг на емоционална култура.

Можем ли да се пристрастим към самотата?

Да. Както казва Слав Бистрев, нашият композитор, то е като тишината в музиката, като паузата в музиката... Всеки от нас има моменти, в които иска да остане сам. Или, най-малкото, е хигиенично да останеш сам и да искаш да си понякога сам. Въпросът е това да не стане патологично. И, независимо от външните обстоятелства, да започнеш да се къпеш в тази самота...

А като се самоанализираме, не губим ли себе си?...

В края на краищата, човек трябва да върши някакви неща, а не да се самоанализира и да гледа в пъпа си. И, може би, когато е лишен от възможността да върши това, което може и иска, по субективни или обективни причини, той започва да се вторачва във фиксидеи и кошмари.

Интелигентността и скептицизмът имат ли връзка?

Основна връзка. Интелигентният човек, в някакъв положителен смисъл, е скептик и циник. Или би трябвало да бъде такъв. Под интелигентен човек разбирам не само такъв, който е чел много книги и знае много, а който умее да вкара себе си в контекст – ироничен спрямо себе си и спрямо обществото, и да гледа с леко намигане на всичко, което се случва наоколо. Защото, така или иначе, всичко вече се е случило на този свят и с нищо не могат да ни изненадат. Да, може да има модификации на средствата, с които това се прави, но нещата са едни и същи от векове и хилядолетия.

Какво може да Ви разсмее с глас?

Всичко. Обичам да се смея – на весели случки, вицове. Обикновено са ми смешни несъответствията – когато се блъскат и се допират високо и ниско. Но не обичам да се смея, ако някой се спъне на улицата или падне, и си разбие главата. Такива смешки не ми допадат.

Има ли разлика в чисто човешките емоции, когато стъпвате в храма на театъра – като режисьор и като актьор? Изпитвате ли страх, например, и в кой от двата случая?

Не бих го нарекъл страх. Но разбира се, че има и страх... Рутината в такива случаи пречи и е хубаво да я няма. Хубаво е човек да започва на чисто, като на бял лист... Всъщност, основният страх сигурно е преодолян или махнат още с кандидатстването във ВИТИЗ и приемните изпити, когато се страхуваш, неизвестно от какво. Може би е свързано с това дали ще бъдеш или не, а и какво ще се случи по-нататък... Но когато се захващаш с някакъв материал, по-скоро страхът трябва да се изхвърли... Да, вълнение винаги има от срещата с публиката, от резултата, как ще бъде прието и така нататък... Винаги гледам на всичко това като на игра, независимо дали е режисьорска или актьорска. Всичко е игра...

Гледате ли „Белези“ като зрител сега...

Да, защото не съм го гледал предварително. Мога да бъда зрител, но това, което трябва да кажа е, че трудно понасям да гледам себе си. Мисля, че повечето актьори са така. Но ми е интересно да видя в какво съм участвал и как се е получило. Без да познавам много добре този жанр (тв сериалите – бел. а.) и неговите успехи и неуспехи в България, мисля, че е доста грамотно направено произведение. Разбира се, дразнят ме прекъсванията с реклами, но явно без тях не може. Както казва Иво Иванов в една друга пиеса – „Науру“: Преди гледахме телевизия, прекъсвана от реклама, а сега гледаме реклами, прекъсвани от телевизия. („Науру“ е моноспектакъл на Свежен Младенов по едноименната книга на Иво Иванов, режисьор е Валентин Ганев, играе се в арт център „Сити марк“ – бел. а.). „Белези“ е в класическия жанр семейна драма, направен с много можене от една голяма група хора, от един добре сработен екип.

Вижте цялото интервю с Валентин Ганев в сайта на bTV Новините.