.

 
ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Лилия Маравиля: Да загубиш човека, който те е довел на този свят, е болка, която не преминава

София Иванова | преди 41 седмици
Личен архив
Снимка: Личен архив
Актрисата е категорична, че учителите са другите родители на човек

Лилия Маравиля е от актрисите, с които може дълго да си говориш. Зад усмивката й се крие мъдрост, събрана от интензивния и пълноценен живот, който е имала. Виждала е и трудностите, и сладостите на живота. Многото й лица допълват образите, в които се е превъплътила на театралната сцена и в киното. Тя е била „Госпожа Министершата“ в театър „София”, Мика от сериала „Връзки”, Маргарита от сериала „Под прикритие”, Мария Касабова от „Стъклен дом”, Мила от филма Love.net.

Актрисата е родена във Варна и е притежателка на две награди „Икар”, „Златна роза”, „Любимец 13”. Тя е съпруга на италианеца Лука Маравиля, а двамата ще бъдат „абитуриенти” догодина. Дъщеря им Паола завършва образованието си.

С Лилия говорим за лятото, връщаме се назад в миналото й, за да разкаже за своите ученически преживявания и за учителите й. Споделя ни и за пътя, по който е извървяла през годините в личен аспект, оказал се верният за израстването й като личност. 

Лилия Маравиля със съпруга си
Снимка: Facebook

Вие сте много открита в изразяването на емоциите си. Учи ли се човек на тази свобода?
В годините се научих да изразявам емоциите си. Ако някой ме обиди, нагруби, засегне, го показвам. Като минаваш хладнокръвно над нещата и си казваш, че човекът срещу теб ще се усети, повечето пъти това не става. Хората не си дават сметка, че са те обидили. Затова уча дъщеря ми, която е чувствителна и ранима като мен, като я засегне някой, да му каже: „По този начин ме обиждаш”. Понякога хората не го правят с цел да те засегнат. Често говорят, без да мислят, затова и на себе си напомням да не се държа с някого така, както не искам да се държи с мен. Тази червена лампа ме води. Като усетя, че някой е свръхчувствителен към определена тема, я избягвам, за да не го нараня. Същото е и ако е в афект.

Наскоро усетих как колега нарочно ме дразни и го попитах: „Ти даваш ли си сметка, че ме дразниш?!" А той каза: „Да, затова го правя”. Чудя се какво удоволствие може да ти доставя да виждаш как причиняваш дискомфорт на някого. Не бих го направила, защото знам как се чувствам, ако аз съм в тази ситуация. Просто е глупаво да не усещаш хората насреща. Живеем в общество, социални хора сме и зависим един от друг по някакъв начин, не може да нямаш усещане към човека отсреща. 

Ваш преподавател е бил режисьорът Крикор Азарян. Важни ли са учителите в живота на човек?
Това са едни от най-важните хора в живота на човек. На 24 май тази година си дадох сметка, че това е един от най-хубавите празници заради това, че с буквите правим думи, изречения, конструираме мислите си и можем да вървим по житейския си път умно, мислейки. Но за да използваме думите правилно, са важни учителите - от началните до последните. Тези личности пазиш цял живот и си им благодарен. Учителите са другите ти родители.

Кой свой учител цените особено?
Моята начална учителка - другарката Георгиева. Тя откри някакви артистични заложби в мен, заведе ме на конкурс в театъра и ме приеха. Бях втори клас. Оттогава се занимавам с театър. Тя предначерта пътя ми.

Помня учителката си по литература във френската гимназия г-жа Гроздева, която беше изключителен ерудит, спокойна и интелигентна жена, и ни провокираше да мислим. Нямаше нужда да зубриш, трябваше да можеш да се изразяваш добре, да разсъждаваш върху определено произведение. Нейният съпруг г-н Боев преподаваше химия на френски и беше колоритна личност. Двамата са живели години във френскоговорящи страни, и най-големите уроци за нас бяха между материала за преподаване. Г-н Боев ни говореше за живота изобщо, за света. Тогава България беше затворена система и не можеше да се пътува свободно по света, а разказите му за други държави и континенти бяха изключително важни за нас.

Много ценя и братя Райкови, които бяха учителите ми в театралната школа. Те не се занимаваха с това да ни правят актьори, а ни възпитаваха да уважаваме и да ценим изкуството, да го обичаме, да ходим на театър, изложби, да се занимаваме с танци, балет, фехтовка, пантомима. Основата получих от тях и като влязох във ВИТИЗ ми беше по-лесно. От детска театрална студия, която беше към драматичен театър „Стоян Бъчваров“, отидохме в детски куклен театър „Щурче”. Иновативно за тези години играехме целите в черно на ултравиолетова светлина и куклите светеха. Беше магия. В тъмното трябваше да имаме перфектна организация и това ме възпита на коректност, дисциплина. Беше страхотна школа. 

Лилия Маравиля с колеги
Снимка: Личен архив

Какво ви направи по-отговорна?
От малка съм много самостоятелна. Майка и татко работеха. При соца нямаше детегледачки, нямахме баби и дядовци, които да ме гледат. Когато бях на една година, тръгнах на седмична детска градина. Водеха ме в понеделник и ме вземаха в петък. Като пораснах съм питала майка как ще остави бебе на седмична градина, а тя ми отговаряше: „Маме, нямаше кой да те гледа. Единствената възможност беше седмичната детска градина”. Майка ми разказваше как един понеделник на тръгване към детската градина съм чакала баща ми пред асансьора и съм му казала: „Тате, хайде да си ходим вкъщи в детската градина”.

На всички родители им е било тъжно и са идвали да видят децата си, но за да не се разстройваме, не са позволявали да има контакт с нас. Бяхме хитри и виждахме, че от дупка в пердето понякога те гледа едно оченце. Разпознавах на мама синьото оче. Нареждаха столчетата в полукръг и когато идваха да те видят, сядаш в центъра. Спомням си, че когато си много послушен, а аз бях добро дете от малка, ми рисуваха за награда часовник на ръката с химикал. И когато ме сложеха в центъра, седях с вдигната ръка, да види мама колко съм била послушна.

Когато на пет години бях вече в дневна детска градина, ми сложиха ключа от вкъщи на ластик на врата, и ми казаха: „Пробвай да отключиш и заключиш”. И се справих. Сама се прибирах, защото не винаги можеха да ме вземат. Но тъй като нашият блок е на страшно течение, а зимата във Варна духат силни ветрове, веднъж съм тръгнала на детска градина, но вратата не се отваряла от вятъра. Тогава съсед ми помогнал и ме придружи докъдето не вее толкова силно. От малка съм се борила с трудностите. Имам брат, който е с 9 години по-голям от мен, и докато майка и татко бяха на работа, той пое възпитанието ми. Такъв тормоз беше, но ме научи на много неща. Не ме пускаше да играя, а децата ме чакаха за ластик. Като бях на 6 години, ме изпитваше на таблицата за умножение за втори клас, и я знаех. Веднъж ме питаше колко е 7 по 8. Казвам, че е 56, а той: „Не е вярно. Няма да слезеш долу”, и аз рев... Майка се прибира, аз продължавах да рева. Тя разбира какво се е случило и започна да гони брат ми около масата, която ми се струваше много голяма, а брат ми - гонеше мен. Не си спомням майка да ме е питала: „Имаш ли домашно”.

Повече комедия или драма е животът?
Животът е трагикомедия. Има от всичко. Предпочитам да е комедия и се опитвам да гледам на него от смешната му страна. За съжаление понякога те цапардосват драматични моменти, които трябва да преживееш, да минеш през тях. Те може би са задължителни, за да растеш, да се учиш, да имаш уроци, да продължиш по-мъдро нататък. Не може всичко да е цветя и рози. Загубата на родителите, на здравето - са най-трагичните неща за нас, живите. Смъртта е страшна за тези, които остават.

Да загубиш човек, който първи те е довел на този свят, и те е научил на много, е болка, която не преминава. Мисля, че съм я преодоляла, но като заговоря за майка, се оказва, че тя е в мен. Може би, защото съм много чувствителна. Но трябва да вървя напред. Сега аз съм майката.

Как обичате да си почивате от трагикомедията на живота?
На плажа в Гърция. Там съм пасивна. Чета под чадъра, защото иначе получавам слънчева алергия. И плувам, защото морето е фантастично. Много обичам морето, може би защото съм родена във Варна. Затова все казвам, че съм русалка. Зодия Козирог съм и би трябвало да предпочитам планината. Да, възхищавам й се, но не ми действа, както морето. Не че не мога да изкачвам върхове. Веднъж отидохме с Христо Шопов в село Гела, играхме „Догодина по същото време”, и тъй като по покана на продуцента на спектакъла, останахме там няколко дни, беше решено да отидем на поход. Нямах подходящи обувки, но тръгнахме, и с Христо, който също е зодия Козирог, като кози бяхме 10 метра пред всички... Първи се озовахме на върха.

Лилия Маравиля в сцена с Христо Шопов
Снимка: Личен архив

След това ми казаха, че са били много изненадани от мен. А, аз им казах: „Като трябва да се върши нещо, се върши и това е”. На морето се успокоявам само като го погледна. 

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Имахте ли романтични нощи през лятото?