Чуеш ли гласа й, няма как да сбъркаш името й - Ива Дойчинова. Повече от 20 години е водеща в радио ефира – БНР и FM+, достатъчно време е и лице в телевизионни предавания в bTV и БНТ.  Ива е позната и от обществената сцена - като участник в редица инициативи – посланик на добра воля на кампания на УНИЦЕФ, „1 пакет, една ваксина“, посветена на борбата срещу тетануса и основател на кампанията „Будител на годината“. Последният й проект е „Triple E. Y. Е Project”, съвместен с колежките й Евелина Павлова и Елена Розберг. В него трите разпознаваеми дами обръщат очи към смислените хора, събития и явления около нас. Наред с работохолизма си, Ива е и любяща майка на две вече пораснали момичета – Ида, която е студентка в Глазгоу, и по-малката – Мина. Ива e любител на екстремнитe изживявания и неуморим пътешественик. За своите житейски и професионални превъплъщения Ива разказва истории без филтър за LadyZone.  


Ива, преди време каза, че занаятът сам те е избрал, и то още след като си завършила (Българска филология в СУ „Климент Охридски” със специализация по журналистика, б.а.). Разкажи повече за първите си стъпки.  
Обичах и все още обичам много да чета и да вниквам в думите. Започнах да се заслушвам в гласове още от училище и хубавият тембър винаги ме е владеел. Особено ако говори смислено. Голямата ми любов към радиото се разпали в университета с пристрастяването ми към „Нощен хоризонт“. Учех през нощта, и то след като нощният блок свърши, т.е. в 3 сутринта. Обичам образите, създадени от гласове, обичам до-сътворяването на историите в тъмното. Обичам влизането през кожата, което радиото създава. Може би там някъде съм си написала приказката, която след това ме призова чрез моите лични избори. Взеха ме в „Хоризонт”, макар че не бях мъж, а тогава само мъже търсеха, най-вероятно заради гласа. Моят малко „тъмен” си пада, а се появих и след дълго парти. Стажът ми беше във всички тогава ярки предавания и сред ярки имена. Благодарна съм на това време, защото все още нямаше частни медии и големите личности в професията все още бяха там и ковяха метала за новото. B биографията ми върви в радио и телевизия в синхрон, а напоследък и в независимото онлайн пространство. Хубаво е. 

Какво те провокира да се включваш в обществени инициативи – тесен ли ти е радиоефирът? 
Като цяло ми е тясно всяко фиксирано пространство. Отдавам се на 100% и обичам красивите максималистични форми. Обществените инициативи създават пълнота в сърцето ми. Времето можеш да смениш колегите и платформата, в която работиш, но кампаниите остават като твоя рожба. Растат все по-независими от теб и създават мяра, която е над обикновената „работа“.  Човек не обяснява живота си със заплатите, които е получил, а със смисъла, който създава.  

 

Снимка: Кристина Цветкова

Защо с Евелина Павлова и Елена Розберг създадохте „Triple E. Y. E Project” и какво визирате зад заявлението си, че обръщате очи към смислените хора, събития и явления около нас?
Тriple E.Y.E project е независим медиен проект, в който ние трите се дефинираме като „Търсачи на съкровища“.  Това означава „качество и стойност“. Знаеш ли, сред толкова много шум на говорене и откровения в социалните мрежи, понякога ти се иска „чиста вода”. Смисъл. Дори смисъл в тишина. Хората, идеите и  кампаниите, за които създаваме съдържание, носят за нас радост. В годините всяка една от нас тича в своята посока – Елена Розберг е фея с черен колан на тема музика, Eвелина обожава носителите на новаторски и предприемачески дух, аз от години търся будители и вдъхновители. Ние и трите споделяме любовта към радиото. Наричат ни „емблематични гласове“, а сме такива, защото имаме какво да кажем.  

 

Екстремните изживявания също са ти присъщи. Как си изпитвала възможностите, нервите и волята си досега?
Не бих се нарекла чак „екстремист“, по-скоро съм любопитна и обичам да се впускам в нови неща. За мен ценното преживяване означава гмурване в дълбокото и опитване на различното. Може би най-вълнуващото нещо, което направих, е мисията ми като посланик на УНИЦЕФ в Африка. Докато съм на тази земя, а и след това, ще помня дните, прекарани в Централноафриканската република и Кот Д’Ивоар. Това са опасни места, особено ЦАР.  Бедността там е в такива размери, че средната продължителност на живота е 40 години, престъпността – висока. Може би точно заради това усещането за живот е така плътно. В бедните държави, каквато е и Куба, която посетих преди месец, радостта от битието е нещо, което ние тук сме позагубили, заедно с искреността и спонтанността. Обичам местата, в които вратите са отворени, животът е споделен, връзката с родовия корен е силна, смехът, музиката и танците са нагон. В нашия свят има твърде много опаковка и по-малко вътрешна радост. 

Как реагират близките ти на тези твои странни и необичайни хрумки – не се ли страхуват за теб или и те са „луди” глави?
Може би са ми свикнали (смее се). Щом и торнадо удари на рождения ми ден в Куба, значи със стихиите се обичаме. Но умерената лудост ходи по нашите глави, да. Щури сме всички. Това, което другите наричат „авантюра“, за нас е интересно пътешествие. И слава богу, че е така!

 

Пътешествията по света също са част от биографията ти. Последното ти пътуване, което е в Куба, с какво те впечатли?
Духът на хората... Най-вече това ме впечатли. Изкуството им е в кръвта, и то от всякакъв род и вид. Естествени и импулсивни, горди… Свалячи и сметкаджии, добри и радушни, чаровни измамници и в крайна сметка – хора, сред които ти е радостно. Липсва ми Куба! Усещането за живот там е пълнокръвно.

Сподели още впечатления от дестинации, които трябва да се видят?
От последните си пътувания, мога да споделя очарованието на остров Самотраки. Дивотия е, това търся инстинктивно. Диво красиво е там и магично с древните чинари, обрулени от пороите през пролетта от планината Саос, с вписаните камъни в стволовете, минералните извори и удивителните водопади. Гръцкият остров Скопелос също е перла за откриване. Там може би са най-красивите плажове, които съм виждала, заедно с тези в Куба и Тайланд. Пустинята на Тунис също ме очарова и ме тегли за обратно пътуване с нощувки в Сахара. Следващата ми мечта прераства в план – Южна Америка.

Майка си на две момичета – Ида и Мина, какви са очакванията ти за тях и смяташ ли, че си добър родител?
Добър родител не е оценка, която сам си даваш. Стремя се да бъда подкрепящ и обичащ родител. И в този смисъл не си създавам очаквания, защото те ще се стремят да ги оправдаят или ще ми се сърдят, че им скроявам живота. Моето мислене от най-ранната ми осъзната като майка възраст е, че искам да създам живот и той сам ще си проправи пътя. Нашата работа с Митко, моят съпруг и татко на Ида и Мина, е да ги възпитаме като добри и етични хора, като мислещи и осъзнати млади жени. Най-доброто възпитание е с личния пример и това, което ние правим. Може би сме „отсъстващи родители“ и си спомням разочарованието на Ида, че не отивам на всички празненства и родителски срещи… Но пък, когато сме заедно, е голям купон. Според мен най-важното е, че всички знаем, че можем да разчитаме един на друг по всяко време и във всяка ситуация, че се подкрепяме и уважаваме свободата в избора на всеки.

Правиш ли си равносметка за работата и личния живот и къде намираш слабости, ако въобще се фокусираш върху тях?
Разбира се, че не сме съвършени и в това е хубавото. Думата „грешка” даже много не я разбирам. Когато направиш нещо, което е наранило някого и си бил несправедлив – това е лошо. От това наистина ме боли и се старая да бъда осъзната за тези моменти. Да се извиня и да поискам прошка. Случва ми се и много дълго да съжалявам, че не съм успяла да благодаря навреме. Това също дълго ми тежи. В работата си можем да направим гафове, да не сме подготвени достатъчно, да не сме адекватни. Естествено, че ми се случва и го анализирам. Но някак си тези „грешки“ ги приемам като урок и дори се забавлявам с тях. Понякога стават чудни ефекти даже. Като цяло съм се научила да се разтоварвам от дълги претакания на миналото и фиксиране в някакви неприятни моменти. Уча си уроците, живея леко и се старая да създавам тук и сега.

Как лекуваш душата си, когато е наранена?
Моето добро настроение и радост от живота са автоматични. Някак са вътре в мен. От детето в мен го зная. Радвам се много, смея се често, умилявам се лесно. Лекувам душата си с приятели, с близки хора, с важните разговори. Те са ми съкровището. Ако се чувствам много „замърсена“ и натоварена – първо тръгвам към себе си. Дишам, правя йога, намествам си вътрешния свят, понякога пиша за тези неща. Остават за мен. И чак след това споделям.  

Какво е отношението ти към любовта – основа за всичко градивно?
Любовта е най-важната дума и смисъл за мен. Тя не е притежание, тя е отношение. Обикновено започвам своите пожелания към другите или към себе си с любов, след това наричам за здраве, късмет и т.н. Истинската любов е основана на свободата. Тя прави всички неща същностни. Любовта е пътят към себе си, света, другите. Любовта е пълноценност, искрата, която ме пали всеки ден, причината за радостта, умението да се слееш с всичко. Как се съхранява ли? С уважение. 

Кои са най-важните неща, към които трябва да се стреми човек, за да не се заблуждава, че живее?
Браво за въпроса! Просто живеем. С отворени сетива и сърца, и благодарността, че ни има. Усещането за душевен пир от най-малките неща. Способността да се радваш без причина. И най-важното – ние, хората сме създадени за общности. Да си щастлив означава да бъдеш споделен и да споделяш.