.

ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Филип Рот почина на 85 години

Евгений Милов | преди 12 седмици
Филип Рот
Снимка: Getty Images
Прочетете откъс от "Синдромът Портной" на американския писател

Американският писател Филип Рот е починал на 85-годишна възраст, потвърди литературния му агент. Роден на 19 март 1933 г. в Нюарк (САЩ), Филип Рот става известен с романа си "Синдромът Портной" (1969), а за "Американски пасторал" (1997) е носител на престижната награда "Пулицър" за художествена литература. Отдаваме почит към живота и творчеството на писателя, като ви предлагаме да прочетете уводен откъс от книгата, издадена на български от "Колибри" в превод от Мария Емилова, Николай Екимов и Вихър Ангелов.

Най-незабравимият образ

Тя така дълбоко изпълваше съзнанието ми, че в предучилищната паралелка цяла година вярвах: всяка една от моите учителки е преоблечената ми майка. Щом удареше последният звънец, хуквах към къщи и докато тичах, се чудех дали този път поне няма да стигна, преди тя да е успяла отново да се преобрази. Отворех ли вратата обаче, неизменно я заварвах да слага на масата чаша мляко и парче сладкиш за мен. Но вместо да премахне заблудата, поредният й подвиг още повече я издигаше в очите ми. Освен това винаги изпитвах облекчение, че не съм я уловил по време на превъплъщенията й, макар че не преставах да се опитвам; знаех, че баща ми и сестра ми дори не подозират истинската й същност, но едва петгодишен, не исках да поема бремето на предателството, което бих извършил, ако някой път я изненадам. Струва ми се, дори се опасявах, че може да се наложи да ме очистят, ако случайно я зърна, когато прелита на връщане от училище през прозореца на спалнята или докато се материализира част по част от някакво невидимо състояние в домашната си рокля.

Разбира се, когато ме питаше какво съм правил този ден в детската градина, аз й разказвах всичко от игла до конец. Не се и опитвах да вникна в цялото значение на нейната вездесъщност, но че тя целеше да разбере що за момченце съм, когато я няма наоколо - това беше безспорно. Едно от последствията на тази фантасмагория, която продължи да ме преследва (точно в същия вид) и на следващата година, беше, че като разбрах, че нямам друг избор, станах откровен.

А и блестящ. За бледата ми и дундеста по-голяма сестра майка ми казваше (в присъствието на самата Хана, разбира се - прямотата беше напълно в неин стил): "Детето не е гениално, но пък и ние не искаме невъзможното. Да е живо и здраво; труди се усърдно и дава колкото може от себе си, така че каквото постигне - добре дошло." А за мен, наследникът на нейния египетски нос и дар-словото й, за мен майка ми се произнасяше с подчертана сдържаност: "Този бандит? Може изобщо да не отваря учебника - отличник по всичко. Втори Айнщайн!"

А баща ми? Как приемаше всичко това? Той се наливаше, разбира се, но не с уиски като добър християнин, а с рициново масло или отвара от майчин лист, дъвчеше листа от сена или пък смучеше пургативи от сутрин до вечер и поглъщаше сушени сливи с килограми. Той страдаше - о, как страдаше! - от запек. Нейното всемогъщество и неговият запек - майка ми, която прелита през прозореца на спалнята, и баща ми, който си чете вечерния вестник със свещичка пургатив в задника, - това, докторе, са най-ранните спомени за родителите ми, за техните качества и техните тайни. Той си вареше сушени листа от сена в канче и това, заедно с невидимата, топящата се в ануса му свещичка, съставляваше неговото магьосничество: да вари зелените твърди листенца, да бърка с лъжица вонящата течност, да я прецежда внимателно и най-сетне с изтощен и изстрадал вид да я излива в задръстеното си тяло. А после, приведен безмълвно над празната чаша, сякаш заслушан да чуе далечен гръм, очаква чудото… Като малък понякога седях в кухнята и чаках заедно с него. Но чудото никога не ставаше, поне не така, както ние си го представяхме и се молехме да стане като отмяна на наказанието, като пълно изцеление. Спомням си, че когато по радиото съобщиха за избухването на първата атомна бомба, той извика: "Може би точно това ще свърши работата." Но за този човек не можеше да се намери пречистване - неговите кишкас бяха стегнати в желязната хватка на яростта и безсилието. И като капак на всичките му нещастия, аз се явявах любимец на съпругата му.

А за да бъде животът му още по-тежък, самият той също ме обичаше. И виждаше в мен шанса семейството ни да бъде "поне като другите", възможността ни да си извоюваме достойнство и уважение, въпреки че докато бях малък, предпочиташе да изразява амбициите си относно моята личност преди всичко чрез разговори за пари. "Недей да сглупяваш като баща си" - обичаше да казва той, шегувайки се с малчугана на коленете си, - "не се жени за красавица или пък по любов - търси богата." Не, не, никак не обичаше да се отнасят към него с пренебрежение. Работеше като куча - за едно бъдеще, в което не му беше писано да живее. Никой никога не му достави капка радост, никой не му се отплати за добрините, нито майка ми, нито аз, нито дори любещата ми сестра, чийто съпруг той все още смята за комунист (въпреки че този вече е съдружник в доходен бизнес за безалкохолни напитки и си има собствен дом в Уест Ориндж). А най-малко онази богаташка протестантска банда (или "институция", както самата тя предпочиташе да се представя), която го изцеди докрай. "Най-щедрата финансова институция в цяла Америка" - спомням си как обяви баща ми, когато за пръв път ме заведе да видя малкия квадрат, запълнен с неговото бюро и стол в огромните канцеларии на Бостън и Нортистъри Лайф. Да, пред сина си той говореше с гордост за "компанията", нямаше смисъл да се унижава, като злослови за нея пред хората - в края на краищата тя му беше давала заплата по време на Депресията, все още използуваше нейните бланки със собственото си име, напечатано в долния край, и картинка на "Мейфлауър", фирмения знак (а следователно и негов, ха-ха), и всяка пролет като връх на благоразположението го изпращаха заедно с майка ми на увеселителния уикенд в Атлантик Сити в един прекрасен хотел за гои, където заедно с всички останали застрахователни агенти от Средните щати, които бяха успели да надхвърлят индекса О.Г.П., т.е. техните Очаквания за Годишна Продажба, да бъде унижаван от администраторите, келнерите и пиколото, да не говорим за озадачените плащащи си клиенти. Освен това баща ми горещо вярваше в онова, което продаваше - още един извор на терзания, който изсмукваше силиците му. Така че той не спасяваше само собствената си душа, когато след вечеря набързо нахлузваше шапката и палтото си, за да излезе отново на работа - но това бе и възможност да спаси някой нещастник, пропуснал да продължи срока на падежа на своите полици и по този начин рискуващ сигурността на семейството си "в случай на лоши времена". "Алекс, обясняваше ми той, човек трябва да има чадър за лошото време. Не, можеш да оставиш жена си и детето си в лошо време без чадър." И макар че за мен, пет-шест годишното хлапе, думите му имаха смисъл, дори ме разчувстваха, неговата реч за лошото време явно невинаги се приемаше по същия начин от младите зелени поляци, избухливите ирландци и неграмотните негри из бедняшките квартали, зачислени му от Най-щедрата Финансова Институция в Америка.

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Какво бельо носят вашите половинки - мъжете?