.

ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Даниъл Силва за най-сериозния конфликт на съвремието: "Ислямска държава"

Евгений Милов | преди 9 седмици
Даниъл Силва
Снимка: Хермес
Прочетете откъс от шпионския трилър "Къщата на шпионите" и интервю с автора на книгата

Терористи от "Ислямска държава" извършват кървав атентат в сърцето на Лондон – централния квартал Уест Енд. На пръв поглед атаката изглежда безупречно замислена и изпълненa, но има едно слабо звено - мароканецът, осигурил оръжията, с които е извършен атентатът.

Следата отвежда Габриел Алон, който наскоро е оглавил израелското разузнаване, и екипа му до Южна Франция и дома на Жан-Люк Мартел и Оливия Уотсън. Красивата бивша манекенка се преструва, че не знае, че Мартел дължи огромното си състояние на наркобизнеса. Той, от своя страна, най-безцеремонно сключва сделки с хора, които целят унищожението на Западния свят. Заедно, под вещото ръководство на Алон, те ще се превърнат в неочаквани герои в глобалната война срещу тероризма.

Легендарният шпионин се впуска в шеметно пътешествие от бляскавото крайбрежие на Сен Тропе до най-бедните предградия на Казабланка. Той ще трябва отново да се изправи срещу мозъка на "Ислямска държава" – Саладин, в един разказ за алчност и изкупление на фона на най-сериозния конфликт на нашето време.

"Неподражаема история, написана от неподражаем автор. Ако не сте чели книга на Силва, то тогава определено пропускате една от най-добрите поредици в съвременната литература", коментира заглавието "Хъфингтън Поуст",

Даниъл Силва е работил като журналист. През 1987 г. "United Press Internetional" го назначава кореспондент за Близкия изток и го изпраща в Кайро. Силва пътува непрекъснато в района и отразява ирано-иракската война, терористичните актове и политическите конфликти. По-късно се връща във Вашингтон и започва работа за "CNN". В продължение на пет години е член на новинарския екип. През 1993 г. се мести в токшоу, а през 1994 г. започва да пише първия си роман „Невероятният шпионин“, който изненадва критиката и влиза в бестселъровите класации. Силва напуска "CNN" през юни 1997 г., за да се отдаде изцяло на творчеството си. Автор е на книгите „Английският убиец“, „Изповедникът“, „Смърт във Виена“, „Предателят“, „Портретът на един шпионин“, „Падналият ангел“, „Московска афера“, „Крадецът“, „Аферата Рембранд“, „Английското момиче“, „Агентът“, „Английският шпионин“, „Черната вдовица“ и други. Следва интервю с Даниъл Силва, предоставено от издателство "Хермес".

Даниъл Силва
Снимка: Хермес

В "Къщата на шпионите" се преплитат много разнообразни теми – изкуство, шпионаж, тероризъм... Много интересен микс!

Освен че работи за разузнаването, Габриел Алон се интересува и от изкуство. Това интригуващо раздвоение в личността му прави историите различни. То определя тона на поредицата и благодарение на него книгите се харесват дори на хора, които по принцип не биха чели трилър, свързан с международен шпионаж.

Вие самият интересувате ли се от изкуство?

Да. Изкуството е една от моите страсти. Нямам специализирано образование в тази сфера, но в гимназията и университета посещавах курсове по рисуване, скулптура и история на изкуството и сега продължавам да ги изучавам. В крайна сметка Габриел Алон е известно име в тези среди, затова се старая всичко, свързано с изкуство в романа, да е изпипано до последния детайл.

А какви книги четяхте докато пишехте "Къщата на шпионите"?

Подобно на "Черната вдовица", голяма част от този роман обръща внимание на "Ислямска държава", така че подготовката ми беше основана на различни книги за тази групировка, за Ирак и Сирия. Прочетох всяка издадена книга за "Ислямска държава" и разговарях с всеки във Вашингтон, който е работил по този проблем. Беше едно мрачно двугодишно пътуване в тъмните дълбини на организацията и се радвам, че приключи.

Част от действието в "Къщата на шпионите" се развива в Лондон. Интересното е, че романът е написан малко преди атаките в града. Част от случилото се Вие предсказвате в книгата, базирайки се на проучванията си. Със сигурност не Ви е било лесно да видите как написаното се превръща в реалност.

Тъкмо бях приключил "Къщата на шпионите", когато започна серията от атаки във Великобритания. Избрах действието да се развива в Лондон, защото за мен беше очевидно, че "Ислямска държава" планира следващите си атаки в Англия, те самите са го казвали. Но е много разстройващо да видиш как това, което си си представял, се случва наистина и то по такъв ужасяващ начин. 

Как избирате в кои държави да се развива действието в романите ви? Какво Ви отведе в Мароко?

От самото начало знаех, че искам романът да завърши в Мароко. Живял съм в няколко арабски държави, но не бях посещавал Мароко. Така че качих съпругата и децата ми на самолета и прекарахме една седмица в обикаляне на страната. Започнах да пиша развръзката на романа докато бяхме там и го завърших, когато се прибрахме. 

Има ли някоя интересна случка или спомен от пътуването Ви в Мароко, които сте включили в книгата или са вдъхновили някакви части от нея?

Да, джиновете. Те са демонични духове, споменават се в Корана и мароканците прекарват голяма част от деня си в опити да се предпазят от тях. Разпръскват сол и мляко по ъглите на стаите, оставят следи от тебешир около леглото си, държат прозорците си затворени, независимо колко е горещо. Гидовете в Мароко ми разказаха много интересни неща за джиновете и така те намериха своето място в книгата по един много специален начин...

Начин, за който само читателите на "Къщата на шпионите" ще разберат?

Да.

Беше ли странно да преминете от журналистическото поприще към писането на романи?

Всъщност аз се заех с журналистика, за да стана писател след това. Всички мои литературни герои първо бяха работили като журналисти. Докато живеех в Кайро постоянно си водех бележки, пишех кратки есета. Може да се каже, че престоят ми в Кайро повлия на бъдещото ми развитие. Обожавах града и умишлено прекарвах колкото се може по-малко време сред общността на хората от Запада. Вместо това излизах с колегите си от Египет и Судан, а те ме заведоха на места, до които повечето американци никога няма да отидат. Наистина се потопих в египетската култура, докато бях там и неслучайно избрах в много от книгите ми действието да се развива в Близкия Изток.  

А как Габриел Алон промени живота ви?

Когато пишеш за един герой толкова дълго, колкото аз пиша за Габриел, се получава нещо като Стокхолмски синдром. В един момент започнах да прекарвам повече време в неговия свят, отколкото в моя, защото трябваше да си представям, че мисията на живота ми е да защитавам Израел и да свикна да гледам през призмата на израелски шпионин.

След публикуването на романа подписахте договор с "MGM TV" за екранизация на поредицата. Разкажете ни повече за това?

Проектът се развива изключително бързо и целта е съвсем скоро да видим Габриел на малкия екран. Смятам, че телевизията ще е много подходящо място за поредицата. Аз съм изпълнителен продуцент на сериала и дадох своето мнение относно общия тон, естетичния вид и сюжета, но в същото време искам да им дам свободата от която се нуждаят, за да превърнат книгите в успешен и самостоятелен телевизионен продукт. 

Предлагаме ви да прочетете откъс от книгата "Къщата на шпионите" от Даниъл Силва.

Къщата на шпионите
Снимка: Хермес

Една снимка обикаляше сътрудничещите си разузнавателни служби. Тя бе направена от агент на ЦРУ в парагвайския град Сиудад дел Есте, намиращ се на прословутата Тройна граница в Южна Америка, където наистина се събираха три граници. На нея се виждаше едър, добре сложен мъж с арабска външност, който пие кафе в открито кафене, придружен от ливански търговец, заподозрян във връзки с глобалното джихадистко движение. Бе заснет под такъв ракурс, че софтуерът за разпознаване на лица не беше приложим. Но Габриел, който бе благословен с един от най-силните орлови погледи в своя занаят, беше убеден, че това е Саладин. Бе го виждал лично във фоайето на хотел „Четири сезона“ във Вашингтон два дни преди най-голямата терористична атака на американска земя след 11 септември. Габриел знаеше как изглежда Саладин, как мирише, как реагира въздухът, когато той влезе в някое помещение. Знаеше как се движи. Също като съименника си, той силно накуцваше след раняване, което бе грубо лекувано в къща с много стаи и вътрешни дворове край Мосул, Северен Ирак. Накуцването вече беше неговата визитка. Човек можеше да промени външността си по много начини: да си боядиса косата, да преобрази лицето си с пластична хирургия. Но накуцване като това на Саладин оставаше завинаги.

Въпросът как беше успял да избяга от Америка, беше дискутиран непрестанно. А всички последвали опити да бъде локализиран бяха пропаднали. Дори се носеше слух, че е намерил убежище в Барилоче, аржентински ски курорт, предпочитан от нацистки военнопрестъпници, избягали от възмездие. Габриел отхвърли тази възможност. Но бе привърженик на идеята, че Саладин се криеше някъде под носа им. Където и да беше обаче, той планираше следващия си ход. В това Габриел бе сигурен.

Последната атака във Вашингтон, в която бяха разрушени сгради и монументи и дадени катастрофален брой жертви, бе наложила Саладин като новото лице на ислямския тероризъм. Но какво щеше да е следващото му действие? В едно от последните си интервюта, преди да напусне поста си, американският президент бе обявил, че Саладин повече не е способен на друга такава мащабна операция, понеже щатският военен отговор разбил предишната му чудовищна мрежа. Саладин отвърна, като нареди на атентатор самоубиец да се взриви пред посолството на САЩ в Кайро. Броят на жертвите беше ограничен, а сред мъртвите нямаше американци. И затова Белият дом го отчете като отчаян акт на отчаян човек.

Може би това бе вярно, но последваха още атаки. Саладин удари Турция – сватби, автобуси, площади, натовареното летище на Истанбул, – а последователите му в Западна Европа, които произнасяха името му с религиозен трепет, проведоха серия от самотни нападения, оставили много убити във Франция, Белгия и Германия. А сега се задаваше нещо голямо, координирано – терористичен спектакъл, който щеше да съперничи на пораженията, предизвикани във Вашингтон.

Но къде? Нова атака над Америка не изглеждаше вероятна. Според експертите, гръмотевиците не падат два пъти на едно и също място. Накрая градът, който Саладин избра за своето представление, не изненада никого, особено онези, за които битката с тероризма беше професия. Въпреки любовта си към тайнствеността, Саладин обичаше и сцената. И къде би могъл да намери по-добра, освен в Уест Енд, Лондон.

 

 

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Празнувате ли Хелоуин?