Ето какво ми се случи наскоро в една обедна почивка. Исках да пресека улицата, когато огромен, скъп, черен джип се насади и спря точно пред мен. Реших, че не е видял, че чакам да се изтекат колите, за да пресека. Заобиколих и преминах на отсрещния тротоар. Само че черният звяр пресече улицата заедно с мен и започна „да лази” редом. Разбрах, че съм привлякла нечие внимание. Раздразнено спрях и погледнах към шофьора. Прозорецът се отвори демонстративно и отвътре съвсем непознат за мене мъж попита: „Кога ще пиеш кафе с мен?”. Не беше галантен: „Извинете, мислите ли, че е възможно някога да изпиете едно кафе с мен?” Въпросът му беше императивен, безпочвено (но вероятно финансово) самоуверен и някак неоснователно собственически. Помислих да му отвърна, че дори не пия кафе, но реших, че това може да отвори врата за отгатване какво друго пия, та затова отвърнах ядосано, че ще попитам мъжа си и ще му кажа. Той се изсмя по необясними за мен причини, сви опашка и замина. Непосредствено след това в магазина някакъв човек си забрави покупките. Върна се сконфузен да ги вземе, а продавачът подхвърли: „Е, ти пък едно красиво момиче да не видиш!”. Да вметна: други жени наоколо нямаше. Доволно смутена за една обедна почивка, вървях по обратния път, размишлявайки върху случилото се, когато от строежа, покрай който неизбежно минавам, започнаха вече
обичайните мъжки свирни, възклицания и нецензурни изрази по мой адрес
За мен е изключително странен фактът, че когато разказвам ежедневните си преживелици от този род, повечето ми слушатели не могат да разберат какво ме притеснява. Мислят, че се надувам и затова разказвам колко съм раздразнена, когато всъщност би трябвало да ми е приятно, че мъжете ми обръщат толкова активно внимание.
Преди време прекарах една година в Ирландия. Влюбих се в градските разходки. Гола да бях тръгнала по улицата, никой нямаше да ме унижи заради избора ми на „модна линия” с дълго взиране, вулгарни предложения или неподходящи свалки. През тази година получих две много изискани, кавалерски предложения за връзка. Когато се върнах в България, през първите два месеца изпаднах в депресия. Именно заради натиска на погледите и подвикванията. Мъжете гледат разгонено, жените любопитно.
Пробвала съм да се крия по всякакъв начин – да ходя с развлечени дрехи, да не гледам хората в очите, за да не предизвиквам вниманието им и за да не забелязвам реакциите им. Не помага. Няма да забравя онзи дъждовен ден, в който нямах никакво настроение. Бях се облякла едва ли не с домашния си размъкнат анцуг и си бях пуснала косата пред лицето, за да не ме забелязва никой. Докато чаках на светофара, шофьорът на един камион се побърка да свири. Погледнах, защото си помислих, че съм нарушила някое от правилата на движение, че стоя на неподходящо място, а той ми правеше знаци с разни пръсти и мръснишки физиономии. Тук повечето хора реагират на моя разказ така: „Ами, ти си попаднала на някой ненормалник.” Да, но ако е така, то за мен 1/5 от мъжете в България трябва да стоят в графа „ненормални”.
Може би някой ще си помисли, че вината е в мен. В дрехите, в поведението ми. И аз съм се питала. От многото безуспешни експерименти заключих: единствената ми вина е, че абсолютно случайно отговарям на съвременната визия за красива жена, а пък и миналото ми е обвързано със спорта.
Висока, кльощава, скулеста, дълги крака
Ген. След един контракт по изискване от работодателя съм вече и руса. Пък съм и танцьорка. Не умея да ходя като мъж или като слон. Не мисля, че това са качества, от които трябва да се срамувам. Но повярвайте, българите често ме карат да го правя.
Съдбата ми на „забележима” датира от ранна юношеска възраст - не може да се каже, че съм новачка. Но с това отношение свикване няма! От морална гледна точка за мен навлизането в личното ми и интимно емоционално пространство с взлом е престъпление и аз отказвам да приема поведението на хора, които не могат да контролират низките си страсти за нормално и добро.
Вече съм на 35. Доста време съм имала досега да мисля по тази така притеснителна за мен тема. Естествено, първият личен въпрос, с който трябваше да се справя на емоционално ниво, беше: „Защо се случва точно на мен – какво не ми е наред?”. Мисля, че с годините се успокоих по тази тема. Следващият въпрос, който е по-актуален отвсякога за мен и поради който навеждам мисълта ви към моя казус, е: „Защо мнозинството от хората в България не разбират проблема ми?”.
И шокиращият отговор е, че в България това масово се приема за нормално явление. Не на всички жени им е приятно да ги заглеждат, обсъждат и третират като късове месо, но „нямало какво да се направи”.
И аз доскоро не виждах какво може да се направи генерално за решаване на проблема. Какво като всеки път сменям телевизионния канал, когато започне редовната порция сексистки „смешки” в някое от вечерните шоу програми?! Какво като избягвам в близкото си обкръжение (което за разлика от външното мога да контролирам) да общувам с мъже, които се отнасят неуважително към мен?! Какво като се гнуся от излагането на голи женски тела по списания и билбордове, инак красиви, но така грозно и безобразно жигосани от евтиното отношение към тях?! Вярно е, че
няма много какво да направи една унижена и обидена жена в този брутален мъжки свят
Но никога няма да се примиря.
Много жени обаче, за да не се натоварват излишно, се примиряват и играят на играта „Не ми пука.” Минаваме с мъжа ми по една паркова алея и на една от пейките мъж и жена, наглед съвсем нормални, разговарят. До ушите ни долита репликата: „Разбираш ли, п*тко?” - изречена от мъжа към жената с абсолютно нормален ежедневен тон. Обръщам се да видя откъде долита тази обида и виждам, че жената не реагира. Все едно й беше казал „скъпа”. Вижте, дами, разбирам. Поне се опитвам да разбирам. Не съдя никого. Не зная кое е по-голяма сила – да се примириш, приемайки унижението като „нищо”, или да го регистрираш всеки път, то да не ти харесва и да продължаваш да търсиш начини да се бориш срещу него. Зная само, че не е луд, който яде баницата, а този, дето му я дава.
Мисля си, че ако жените в България имахме по-добро самочувствие, нямаше да позволим мъжките страсти да ни събличат, непоканени наум или наяве. Ако знаехме истинската си цена и я отстоявахме активно и масово, щяхме да ги превъзпитаме, както е в много други европейски държави и тогава щяхме да имаме тези кавалери, от чиято липса се оплакваме. Щяха да ни гледат не като проститутки, а като принцеси. Ние мъжката природа не желаем да променяме, а само отношението. Само отношението.
