.

 
ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Иван Тотев и Димитър Стефанов: Не е нужно да говориш за себе си - нещата, които правиш, говорят за теб

Боряна Константинова | преди 43 седмици
2111750103.jpg
Снимка: Силвия Григорова
"Пишем за нещата, които ни натъжават, за онези, които ни радват, и за тези, ежедневните", споделят авторите на къси разкази в интервю за LadyZone

Преди около месец и половина, на празника на София, до нас достигна едно кратко разказче. Съдържаше само 5 изречения и успя да ни докосне толкова, че ни отведе до още поне 5 x 5 x 5... изречения. Четохме, чувствахме и за капак отидохме да чуем разказите от техните автори (да, те са двама). След всичко това беше неизбежно да не задаваме въпроси и определено не се ограничихме с числото 5. Срещнахме се с Иван Тотев и Димитър Стефанов, които стоят зад "5 изречения", пихме топло капучино и говорихме за всичко онова, което казват и не казват в краткостта си. 

Здравейте! Писането ли ви събра или се познавате от преди?

Д.С.: Познаваме се от преди. Работим в една компания като копирайтъри.

Как решихте да правите това?

Д.С.: И двамата обичаме да пишем кратко. Говорихме си и всеки имаше една идея (независимо от другия) за едноминутни разкази, разкази в ограничен брой думи или други подобни. Решихме, че можем да пробваме да правим нещо заедно.

Като хоби ли?

И.Т.: Да, абсолютно. Просто решихме да пробваме някакъв друг формат, който хем да ни е предизвикателен, хем на хората да им е по-лесно да го четат, а и по-интересно.

На колко години сте?

И.Т.: Митко е на 25, а аз на 29. Нали? Да, на 29 примерно. (смее се)

Откога пишете заедно в 5 изречения и кога създадохте страницата си?

Д.С.: От миналата година. 

А защо точно разкази в 5 изречения?

Д.С.: Защо не 6 или 4? (смее се)

И.Т.: Защото 4 са твърде малко, а 6 - твърде много.

На четенето в клуба обяснихте, че хората все повече предпочитат кратките формати, защото живеем забързан и динамичен начин на живот. Заради това ли се стараете да сте кратки или просто така ви харесва? Четохте и свои дълги разкази. Кое ви харесва повече?

И.Т.: Щом го правим, значи то ни харесва повече. Започнахме го като експеримент, защото е предизвикателно да се опиташ да вкараш някакъв сюжет в толкова малко думи. Много по-лесно е да пишеш с много думи и да пишеш страници и страници... И в това има трудност, защото сюжетът е много по-сложен, но пък много по-лесно можеш да се измъкнеш от невъзможността да се изкажеш кратко и конкретно.

Д.С.: Аз ще продължа от тук. Джордж Мартин, авторът на "Песен за огън и лед", беше казал на негов семинар за млади автори така: "Пиши така както искаш да четеш". И двамата обичаме да четем кратки разкази, наред с другите неща - има майсторство в тях. Георги Господинов пък беше казал, че за него това е много голям майсторлък и дори му е по-сложно да напише нещо свръх кратко. В кратък формат всяка дума трябва да ти е на място.

2111750104.png
Снимка: Силвия Григорова

Притеснявах се, че ще ми отговаряте твърде кратко на въпросите, но вече съм по-спокойна.

Д.С.: Ако искаш можем и кратко. Става и като в лексикон.

И.Т.: Можем и мнооого кратко. (смее се)

Образите, за които пишете, често са на възрастни жени. Защо е така?

И.Т.: Сантиментът, който имаме към по-възрастните герои, е свързан с това, че и двамата имаме сантимент към своите баби и дядовци. Аз съм дете на 90-те и бях отгледан от своята баба (от едната от двете), а другата също много ме обича – тя все ми праща кексове и това е супер мило. Като си бил дете на 90-те и родителите ти са били някъде далеч, няма начин да не си отгледан от баба си или дядо си, а това създава връзка. В момента не мога да се виждам толкова често с тях и по някакъв мой си начин го компенсирам с писане за такива хора.

Как избирате образите за разказите си?

И.Т.: Не съм се замислял. Аз лично избирам тези, за които ми се пише. Не съм рационализирал по какъв точно начин - или са образи, които познавам или такива, през чиято гледна точка ми е интересно да видя как изглежда света, до колкото това е възможно в този кратък формат.

Д.С.: Не мисля, че някой от нас търси целенасочено образ за свой разказ. Може да е някой, когото познаваш, може да е абсолютно фантастичен и измислен в главата ти герой (по-често е второто), а може и просто да вървиш по улицата и да срещнеш интересен човек и да си представиш каква му е историята. Пишеш за тия хора, пишеш за други, които не си срещал, пишеш за други, които искаш да срещнеш и за такива, които не искаш никога повече да виждаш. По някакъв начин си говориш с тях.

Има ли нещо, което мислите, че няма как да кажете в 5 изречения?

И.Т.: Страшно много неща. Не можем да развиваме комплексни сюжети. Образите, които използваме в нашите разкази, не са чак толкова доразвити. Използваме някакъв малък фрагмент от характера на даден човек и останалото го оставяме за интерпретация. Това е и плюс на формата и голям минус – оставаш много на публиката.

Д.С.: Или пък по презумпция очакваш читателите да са наясно с човека или с някаква негова характеристика, за да се досетят каква е ситуацията без да се налага да я описваш. Да, това е и плюс и минус, както каза Иван. Не можеш да разкажеш историята на героя в по-голяма дълбочина, но можеш да оставиш хората да си я донапишат и представят, за да се чувстват като част от нея и да се свържат с историята.

Вие се определяте като проза, а защо не като бял стих?

Д.С.: Не е бял стих и не е никакъв стих, защото не следим за стъпки и ритмика, а това е много важно. Ако някъде при нас има, то не е търсена. Това е основното при стиха – да има стъпки, ритмика, а не просто да се римува. При нас такова нещо няма и за това ги наричаме кратки разкази, кратки истории. Със сигурност е проза, просто е в екстремно кратък формат.

И.Т.: В някои има повече сюжет, отколкото в други, но самият език, който използваме, не може да се определи като поетичен. Той не е кой знае колко красив. Наблягаме повече върху ситуацията и сюжета, както и върху обръщането му - в края обикновено гледаме да има някакъв трус, който да обърне написаното преди това. 

Опитвали ли сте се да си напишете разказ (като това с имената на момичетата) с най-много съществителни или да се фокусирате върху това да е само с глаголи? 

И.Т.: Стараем се прозата, която пишем, да е израз на историята, която искаме да разкажем. Ако имаме ситуация, в която героят няма никакво движение и развитие в живота си или самата ситуация е застояла, се стараем да използваме по-малко глаголи, както е логично и повече съществителни. Дали ще има само съществителни, имена или глаголи зависи от това, какво искаме да разкажем.

Д.С.: Обичаме да правим експерименти, не само с това, което ти казваш. Имаме разкази, които никога няма да прочетем, защото са за гледане, а не за слушане.

Как така?

Д.С.: Асимилираш ги и ги разбираш по-добре, когато ги видиш, а не когато ги чуеш. Виждаш как е структуриран текстът.

Ако го четеш с глас, не стои толкова добре. Звучи странно и насечено. Видиш ли го така структурирано и прегледно написано, е друго. Това са друг вид експерименти – разкази, които няма да чуят бял свят, а само ще видят.

Всички са 5 изречения, но всички имат различен брой думи... Коя ви е най-кратката история?

И.Т.: Мисля, че може би е буквата, която промени всичко. Реално има 5 x 2 думи, което е общо 10 и нищо повече.

Д.С.: И то все повторения, до буквата, която променя всичко: "Обичам те. Обичам те. Обичам те. Обичаме те. Обичам Я."

От кога правите такива срещи за четене?

Д.С.: От около година. 

А защо сте избрали да четете на тях и по-дълги разкази, а да не се фокусирате само върху кратките?

И.Т.: Защото така за публиката е малко по-интересно. Самият формат става малко еднообразен, ако прекалиш. 

Д.С.: Причина номер две - обичаме да пишем и по-дълги неща. (смее се) Преди ни попита кое обичаме да пишем повече – не бих казал, че аз лично обичам да пиша повече в пет изречения. Винаги съм писал сравнително кратки разкази, но те просто са друг вид писане и друг вид нагласа, което съответно носи друг вид удоволствие. И да, обичаме да четем и тях.

Какво ви вдъхновява? Професията, хората или пък бирата...

Д.С.: Алкохолът не вдъхновява, това е клише. Съжалявам за Калин Терзийски, но не. По–скоро може да ти помогне да намериш думите, които иначе не си намирал. Иван дори не вярва много във вдъхновението - за него е писане, което включва сядане и писане. Аз съм по-скоро на разни периоди – има дни, в които мога да напиша 5-6 неща или пък нещо по-дълго, а има дни, в които просто не ми се пише и мисля, че това е нормално. Тук е разликата с писането на един роман, защото там трябва да подходиш по-съвсем различен начин, докато при нас е по-лежерно.

Повечето идеи от личния ви опит ли идват?

И.Т.: И да, и не. Това да пишеш ти дава уникалната възможност да влезеш в обувките на някой друг. За мен лично би било много тъпо, ако пиша неща, които само аз съм преживял и ще е скучно, защото аз не съм преживял чак толкова много. Това е привилегия на хората, които са живели достатъчно дълго и са живели достатъчно интересно живота си, за да могат да го опишат. Не бих наредил моят сред най-интересните, така да кажем. (смее се) Живеем в София, работим и ни се случват някакви неща, които се случват на почти всеки....

Някои хора са по-сензитивни към определено нещо, но това не прави живота им по-интересен. Но пък писането ти дава шанс да опиташ да влезеш в чужда глава и да видиш как тази глава мисли, да конструираш мислите на този човек и чувствата му. 

Д.С.: Може би моите разкази са малко повече като брой, които са вдъхновени пряко или пък описващи нещо, което се е случвало. Но споделям това мнение, че няма нищо по-интересно от това за човек, който пише, да бъде някой друг. Кога изобщо можеш да бъдеш някой друг? А тук може да си всеки, който ти си създадеш и да си във всякаква ситуация. Поправка, може да си всякакво нещо, а не само всеки човек. Може да си и слон...

А защо не подписвате разказите си с личните си имена?

И.Т.: Още от началото решихме, че не искаме фокусът да пада върху един от нас. Правим това заедно и не става дума за его, искаме да оставим егото на страна.

Д.С.: Колкото и странно да звучи, че един човек, който пише, иска да остави егото настрана. Все пак, всеки който пише, малко или много, го прави за егото си или защото се чувства добре, което пак си е егоистично нещо поначало. (смее се) Ние не искаме това да застава между нас и да има "Моят разказ е по–хубав" и тем подобни... В работата си сме на еднаква позиция и още от там сме се научили, че няма моята идея и твоята – всичко е на екипа. И да, този разказ е мой, а онзи е негов, но когато излиза - това е нашият разказ.

А помагате ли си?

И.Т.: Да, в много случаи.

Д.С.: Не бих казал, че твърдо често. Виждаме се когато ще решим какво ще публикуваме и четем и обсъждаме нещата си. Даваме си страничен поглед един на друг и този, който го е писал си го променя сам. 

Ако издадете книга, от пет страници ли ще е?

И.Т.: Това ще е доста интересно. (смее се) Книга от пет листа, с пет разказа, за пет лева и в пет тома.

Разкажете нещо и за вас. Какви са ви хобитата?

Д.С.: Всеки поотделно нали?

Ами ако са ви общи...

Д.С.: Не, не сме сиамски близнаци. (смее се) Ами обичам да пътувам (какво клише), да снимам, следя различни спортове, чета книги... По-интересни хобита нямам, не събирам капачки от бира или марки.

И.Т.: Да, нямаме нищо интересно. Като ти зададат такъв въпрос за теб самия, най-често забравяш всичко за себе си. (смее се) И двамата четем адски много и се стараем да имаме повече време за това. Следим българската литература и световната. Аз се интересувам от сериали и филми. Пиша сценарии за клипове и скоро ще изкарваме два нови клипа на  рапъри (като Атила) – малко по-нетрадиционен рапърски клип. 

 

Може ли всеки от вас да представи себе си в 5 изречения?

Д.С.: Това е най-трудното нещо, което един копирайтър може да напише. 

Защо?

Д.С.: Защото трябва да говориш за себе си, а не мисля, че някой от нас е грандоман, който постоянно се хвали с това, което прави.

И.Т.: Мисля, че идва от това, че не обичаме да говорим за себе си. Не е нужно да говориш за себе си - нещата, които правиш, говорят за теб.

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Имахте ли романтични нощи през лятото?