.

 
ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

… да живее бракът!

сп. "Жената днес" | преди 8 години
… да живее бракът!
Снимка: сп. "Жената днес"
Спорът "за" или "против" брака продължава на страниците на сп. "Жената днес".

Спорът "за" или "против" брака продължава на страниците на сп. "Жената днес". След като разбрахме защо според Анна Димова бракът е мъртъв, представяме ви оспорващата това твърдение гледна точка. При това, идваща от мъж - Константин Коцев.

Бракът като Господ

Всичко започна от идеята ние, защитниците на брака, да се хванем за гушите с неговите противници и най-после да изясним дали е необходимо една връзка да се облече в официална форма, или по-важното е самото й съществуване. В спора, казват, се раждала истината. Но кому е необходима тази истина и за какво би могла да послужи тя? Нима за да отвори очите на следващите поколения колко смисъл има или няма (зависи кой стиска по-силно) в закона или в канона? И дали ние сме капацитетите, които биха достигнали до фундаментални изводи?!

Да се очаква резултат от подобен спор е все едно да се опитаме да разрешим въпроса има ли Бог или не. Аз вече веднъж съм водил подобна дискусия. На шестгодишна възраст – с баба ми. На моя страна бяха тогава все още сензационните научно-технически постижения – ей на, човекът полетя в космоса и ако там имаше някакъв Господ, щеше да се здрависа с него. Милата ми опонентка търпеливо ме убеждаваше, че Бог е безкрайно високо и никаква ракета не може го достигна. Аз обаче си знаех, че упорството й е плод единствено на замъгленото й съзнание – да не забравяме, че по онова време религията беше все още опиум за народа. И се оттеглих, яхнал белия кон на вярата в човешките способности.

Трябваше да минат години, докато постепенно проумея защо баба ми наистина не е била права –

Бог не е безкрайно високо, а навсякъде. Но за да се здрависаме с Него, трябва да чуем някъде в нас да вибрира струната на потребността от това ръкостискане.

Има хора, които прекарват целия си живот върху белия кон на убедеността, че личното им спокойствие или значимостта на техните деяния ще бъдат фатално поразени от една прегръдка с брака, и в тях не затрептява никаква струна.

През вековете, когато минаването под венчило е било постулат, бялото на конете им ги е превръщало в бели врани. А в близките години, на две-три хиляди километра на изток от нас, видяхме до какво води и постулирането на съществуването на Бог (в случая – Аллах). В крайна сметка от талибаните в Афганистан най-много си изпатиха деветте музи и гигантските статуи на Буда.

Но традиционното задължение да се разпишеш, за да живееш с човека, когото обичаш, започва да изглежда талибански на мнозина от онези, у които струната на желанието за съвместен живот е затрептяла.

А това съзнателно или несъзнателно ги отблъсква. Кара ги да изпадат в състоянието на онзи герой на писателя Алберт Коен, един хаймана, който завършва разправията дали има Бог или не с думите: „Няма никога да му простя, че не съществува.“

Бракът като футбол

Неизброими са факторите, които влияят върху развитието и могат да доведат до провала на един брак. Било то сключен официално или не.

За добро или лошо, и след като се ожени, човек остава в същото обкръжение. По нашите места - често дори и физически. Дали от леността, дали заради удобството или слабостта да пуснем на мама полите. Да не забравяме и нелепото нашенско схващане, че патриархалното, оня атавизъм отпреди век, че и повече, е единствено способно да съхрани и пренесе през времето националния морал. (То пък един морал! На ръце да го носиш! Ама да не задълбаваме в славната ни история.) Наричам го „атавизъм“, защото ми се струва, че уважението, което е нормалният двигател на патриархалността, у нас за последните сто-сто и петдесет години се е преобразувало в страх. Или се разкри като такъв, след като новото време (без да влагам и капка политически смисъл в понятието) издуха праха от него.

Уважавана или не, фамилията, вече умножена по две заради двете страни, започва повече или по-малко активно да участва в живота на новото семейство. Полите на мамите мощно се веят над него и често влизат в ролята на корабни платна.

Но обкръжение е не само родът, с когото момата уж се прощава, докато се превива елата. Много повече „истини“ за семейния живот научаваме от медиите, от които сме облъчени в несъизмеримо по-голяма степен, отколкото от сиянието на тъщата или свекървата. От тях примерно разбираме, че гордият американски съпруг се втриса, когато трябва да купи тампони на жена си, че всяко сменяне на памперса е задължително последвано от сеанс при психоаналитик. Ние, непрофесионалистите, научихме именно от медиите за кризата на средната възраст – прекрасния мотив за оправдаване на всяка наша магария, способна да разруши семейството ни, с рефрена: „В криза съм и това е по-силно от мен.“

Ала най-интимното ни обкръжение на практика са приятелите и колегите ни. Проста сметка показва, че с тях прекарваме повече от съзнателното си време, отколкото със семейството си.

Те ще ни стряскат с шеговитата игра на думи, че „вече сме се бракували“.

Пред тях не можем да признаем, че мием чиниите, и да се опозорим като мъже и даже преставаме да вършим тази позорна дейност, че да не ни се налага да лъжем. Те никога няма да научат, че сами си гладим ризите – за какво тогава сме си „взели“ жена. Заради тях може и да отминем бакалията – мъжка работа ли е пазаруването. На тях ще се похвалим, ако в далечината се очертае силуетът на някоя пикантна авантюра.

А те ще ни окуражат. Защото те по-добре знаят как един мъж управлява домочадие и разбират от отношения с половинката. Както всички у нас разбират от футбол.Далеч съм от мисълта, че за да му бъде всичко наред на едно семейство, то трябва да се засели изолирано на необитаем остров. Ама пък вижте на какво дередже ни е футболът!

Бракът като клетка

Не, не става дума за брачния кафез, а за член 16-и, алинея 3-а от Всеобщата декларация за правата на човека, която лекомислено ни натресе идеята, че семейството е основна клетка на обществото. И изведнъж женитбата, която винаги е била в устата на обществото („какво ще си помислят хората за неомъжената ми дъщеря?!“), в мисълта на обществото (възпята в стихове и кодекси) официално се превръща в онова, без което обществото ще загине. В този момент създаването на семейство, на онова убежище, в което винаги има място и мехлем за дертовете, стоварени върху теб от света навън, от въжделение се превръща в задължение. При това наложено от същия този свят навън. Има нещо налудничаво в това, нали?

Вероятно ще ме упрекнете в липса на логика: мъжете и жените открай време по една или друга причина се стремят да заживеят в семейства (ей на, и в Библията е казано, че трябва да става така) и когато ООН като върховен авторитет от най-високо място разпорежда това да става, аз му се цупя. Истината е, че световната организация всъщност дори утвърждава правото на хората да се женят.

Но то е все едно да се узакони правото им да пият вода.

Защото на лудия диктатор, който би забранил браковете (или ако е достатъчно смахнат – пиенето на вода), разните Обединени нации и тяхната Всеобща декларация за правата на човека са му последна грижа и практически нулев коректив. Остава обаче гравираното в съзнанието ни понятие „основна клетка на обществото“ и общественият дълг да се оженим, който убива магията на желанието да го направим официално. Едно е да свиеш гнездо, защото така е прието, така са правили всичките ти родители и прародители и благодарение на това те има, друго е – за да спасиш обществото от затриване, като го лишиш от една от основните му клетки.

Традициите може и да не са онова, което бяха, но уважението към тях, даже инерцията, ако щете, някак си успяват да ни тласнат към спазването им. Тъкмо това е то традиционното задължение, за което вече стана дума и което ООН овапца с краската и на социалната ангажираност. Дори и у нас, където въпросната декларация беше малко забранен текст в продължение на четиридесет години, узаконената „основна клетка“ беше единственият начин да се сбереш с човека, когото обичаш.

Че инак хем родата те гледа накриво, хем кварталната ОФ организация, хем в милицията биеха.

И от усещането ти за създаването на нещо ново, непознато, но желано, за поемането по път, осеян с трудности, но съзидателен, остава най-осезаемо сянката на задължителността на подписа. А в нейния полумрак непознатото изглежда страховито, а трудностите – непреодолими. И някъде дълбоко в отношението ти към официално изграденото семейство дебне горчивото чувство на принудата. То чака любовта да поугасне, парите да започнат да не стигат, децата да се изкалпазанят, та да развее крилото си над теб. Тогава ще се „осъзнаеш“ колко по-прости са щели да бъдат нещата, ако я нямаше тази формалност – официалното сключване на брак.

Хубаво е човекът да има права. Браво на Декларацията на ООН и още пò браво на баба й – Декларацията за правата на човека и гражданина, дело на Френската революция, че накараха света да погледне на човека като на личност. Проблемът е, че светът се втренчи в отделната личност, а правата й постепенно станаха най-същественото за обществото.

Важното е ти да се чувстваш добре. Важното е да си щастлив и влюбен.

И ако това вече не е в онези, с които някогашното влюбване те е свързало, тяхна си работа. Отговорността към тях се превръща в един омразен подпис и минава на заден план. Съжаляваш, че някога си го положил, защото сега се е превърнал в досадна пречка, за да навлезеш в по-щастливия си живот. Казваш си, че това за нищо на света няма да се повтори.

И тогава Евростат установява, че в България 51,1 на сто от бебетата, родени през 2008 г., са на родители, които не са сключили официален брак. Но не се сеща да провери колко от тези бебета продължават да живеят с мама и татко или единият от тях е отвян от майчините му платна, от кризата на средната възраст, от приятелските съвети. Далеч от децата си, за които най-важно е да бъдат обичани, както ни учи съвремието.

А за да им го покажеш, е достатъчно само да го декларираш. Често по телефона, измислен от същото това съвремие.

Най-коварното лекарство, за да не се стига до подобни „досадни изпитания“, е схващането, че подписът не прави любовта. И двойката е семейство не защото има документ, а е скрепена с любов. Колко удобно ще бъде, ако подобно на някогашния официален брак това правило стане задължително.

Не ще я има досадната формалност - приковаващият подпис. Нищо няма да ни бави по пътя към новото ни, „истинско“ щастие. Нищо няма да ни хваща за ръката, за да размислим какво значи „истинското“, за да чуем думите на хайманата на Алберт Коен: „Истинската любов не е да живееш с една жена, защото я обичаш, а да я обичаш, защото живееш с нея.”

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Къде ще ходите на море тази година?