С двете деца, които съм родила досега, и с желанието за трето, по закона на вероятностите би трябвало да съм протестантка или представител на малцинствата, с основно до средно образование, домакиня, немигрираща, с нисък доход и най-вероятно от Кърджали.

Не вярвам в статистиката и съм спокойна за себе си. Аз съм работеща, образована, лоша домакиня, с постоянно стегнати куфари и паспорт в джоба, висок, но недостатъчен доход, православна и от София. И въпреки всичко имам 2 деца и желание за трето. Впрочем четвъртото също е в теорията на вероятностите. Нямам голяма къща и неогранични възможности. Нито съм омъжена втори път. Причината да искам много деца е напълно неясна за мен самата.
Откакто се помня, знам, че ако се наложи, мога да раждам на конвейeр като домакиня католичка. Джеймс Белуши казва в „Изгубени в превода”, че с децата си можеш да имаш една от най-приятните форми на общуване, които животът може да предложи. Споделям го.

И все пак, защо ми се ражда,

когато и без това току-що приключих цикъла от 10 години хронично недоспиване и ще ми трябват още 10, за да си наваксам?

Предполагам, защото биохимията в организма в крайна сметка е по-доминантна от здравия разум. През няколко години се повтаря цикличното ми желание да се видя бременна в огледалото. А откакто започна обратното броене, желанието ми за още деца стана постоянно.

Повечето жени започват своето сексуално осъзнаване през пубертета със страха, че може да забременеят, и завършват 30 години по-късно със страха, че не могат. И в това няма нищо чудно. По-лошото е, че жените, които познавам, прекарват почти 20 от фертилните си години в непрестанни страхове, че не могат. Говоря за социалната група, към която принадлежа и в която за проблемите с фертилността не се говори. И това е необичайно за среда, в която почти всички проблеми - от сексуалните до служебните, се поставят без свян на масата и се обсъждат спокойно „между две кюфтета”.

От около 30 мои приятелки поне 8 имат проблем със собственото си възпроизводство и никакво желание да го обсъждат. Пет години след като са се решили да родят, се оказва, че са измъчени от ходене по лекари, изследвания и напразни надежди, от които вече нямат не само желание, но и сили да говорят за това. Фертилността се оказва проблем точно в момента, в който всичко останало изглежда идеално. Нещо като естествен подбор, но с обратен знак. Раждат бедните, неспособните, необразованите и социално слабите. Фертилността е крехка и съмнителна възможност за повечето семейства, които би трябвало да могат да спечелят всеки кастинг за идеални родители. Ето ти социален проблем, който нито една кампания не може да оправи. Защото фертилността не е нещо, за което можеш да бъдеш „за” или „против”, да приемаш или отхвърляш, стимулираш или порицаваш. Сега е дефицит и един Господ знае кой е виновен.
От психоанализата насам се знае, че да се изтласкват проблемите и да се мълчи по тях, е пагубно за психиката.

Фертилността е темата, пред която се спъва всяка форма на откровеност.

Обикновено нечии проблеми със зачеването се обсъждат в отсъствието на потърпевшата страна и със задължителното отпред „между нас да си остане”. Явно колективното изтласкване е натикало и у мен страх от развръзката на поредното бебешко начинание.

Но въпреки всичко забременях за втори път и започнах да кроя планове за имена и форми на отглеждане. След 3 месеца като в лош филм паднах по време на безразсъдна игра на федербал. Точно когато бях забравила за случая, се появи и кървенето. След това и известният, но крайно незаинтересован гинеколог, който ми каза, че имам малка бременност... и май всичко е наред. И до днес се чудя какво значи „малка бременност” и се надявам никога де не разбера. Успокоена от светилото, приех кървенето през следващите 20 дена като нещо нормално. Но слава Богу, моят съпруг - не. Закара ме в болницата и 24 часа по-късно ме оперираха, за да махнат плода, който беше заседнал някъде по пътя между яйчника и матката, без изгледи да продължи развитието си.
Не бих казала, че бях травмирана след този случай. Даже напротив. Най-после престанах да бъда различна,

станах като другите, които си имат проблеми

и съответно кой да ги обсъжда. Нормалността ме беше потискала като скучна статия и с еуфория и ентусиазъм се причислих най-после към всички нормални жени, които имаха някакъв проблем - със забременяването, либидото, хормоналния дисбаланс, износването, кърменето или депресията.

Успокоена от проблемите си, съм забременяла отново няколко месеца по-късно. Разбрах, че съм бременна в четвъртия месец, защото изключвах вероятността това да се е случило толкова лесно. Лесното не е интересно.

Сега обмилям сюжета на следващото си бебешко приключение. Далеч съм от мисълта, че той е задължителен, но ме изкушава мисълта, че жените като мен вкарват всичко в история. За премеждия, катаклизми, трудни решения и щастлива развръзка.

От времето на малките дървени и каменни статуетки на извънредно дебели в ханша жени, които символизират плодородието, с които започва всяка история на изкуството, е ясно, че да си фертилен е дар божи. Също така е ясно, че е по-добре този период да продължава по-дълго, защото това значи младост, красота и власт. Но фертилността поне за мен е и безпокойство, напрежение, съмнение. Понякога си мисля колко спокойна бих била, ако това натрапчиво хормонално безпокойство ме остави на мира. И макар че е мъж (а те също имат фертилна възраст), Бунюел го е казал най-добре в своята автобиография: „От няколко години наблюдавам постепенно и накрая окончателно изчезване на сексуалния ми инстинкт, дори и в сънищата. Изпитвам голямо доволство, сякаш съм се отървал от някакъв тиранин. Ако Мефистофел се появеше и ми предложеше да съживи у мен онова, което наричат мъжественост, бих му казал: „Не, благодаря, не ми трябва, но укрепи черния ми дроб и гърдите ми, та да мога да пия и пуша повече.”