Покрай пандемията от коронавирус и безпрецедентните мерки, които правителствата по света вземат, за да ограничат разпространението, интересът към всякакви истории за болести и чуми скочи многократно. Хората си припомниха всички сценарии за края на човечеството от Холивуд и световната литература. Стигна се до там, че да му се налага на Стивън Кинг да обяснява с какво се различава вирусът от неговата книга “Сблъсък” и коронавирусът от нашия свят.
Киното и литературата на 20-и и 21-ви век са пълни със всякакви апокалиптични и постапокалиптични представяния на големи чуми и зарази, но е интересно да се върнем още по-назад във времето и да видим как са представяни епидемиите в миналото.
“Илиада” (9-8 в. пр.н.е.)
Всички сме чели “Илиада” от Омир или поне частите, които се изучават в училище. Много е вероятно обаче да не си спомняте много от творбата, като изключим какво има изобразено на щита на Ахил в 18-а песен (колко съчинения сме написали по тази тема…).
Всъщност още в началото “Илиада” започва с тежка чума, която покосява войниците. Чумата е пратена от бог Аполон, който е помолен от Хриз, за да отмъсти за пленената му дъщеря Хризеида.
Чумата няма кой знае какво значение за историята в “Илиада”, но пък ни показва как някога големите епидемии са били считани за някакво божествено наказание за грешките на хората.
“Декамерон” (1353 г.)
Когато говорим за литература и епидемии, “Декамерон” на Джовани Бокачо остава настрани, но всъщност книгата е изключително подходяща за онова, което преживяваме днес.
В нея става дума за десет души, които се изолират във вила в покрайнините на Флоренция за две седмици по време на Черната чума - една от най-опустошителните пандемии, убила почти половината население на Европа в периода между 1346 г. и 1353 г.
Докато са в изолация, десетимата младежи убиват времето си като си разказват историите, записани в книгата.
В училище ни учат, че целта на “Декамерон” е да изобличи лицемерието сред западното общество и католическата църква, но в ситуацията, в която се намираме днес, е доста по-лесно да видим в книгата послание колко е важно да запълваме времето си с нещо забавно и интересно, когато сме в изолация.
“Дневникът на чумавата година” (1722 г.)
Измислил Даниел Дефо героя Робинзон Крузо и пратил го на остров сам далече в Тихий океан, както се пее в песничката на Бонка Найденова от 1968 г. Ето това се казва изолация!
Дефо е най-известен с книгата си за корабокрушенеца, която е втората най-превеждана след Библията, но няколко години след публикуването на “Робинзон Крузо” авторът публикува и книгата си “Дневник на чумавата година”.
В нея става въпрос за Лондон през 1665 г., когато ¼ от населението на града е поразено от бубонната чума. Книгата се счита за точен и доста подробен разказ за разпространението на чумата и борбата срещу нея, макар и Даниел Дефо да не е бил надежден свидетел на събитията (по време на епидемията е бил едва на пет) години.
Всъщност книгата е публикувана под псевдонима Х. Ф. и по всяка вероятност Дефо е използвал информация от дневника на дядо си Хенри Фо и допълнителни проучвания. В продължение на години е спорно дали книгата трябва да бъде приемана като роман или като нехудожествена литература и в крайна сметка е прието, че “Дневникът на чумавата година” е исторически роман.
“Последният човек” (1826 г.)
Британската писателка Мери Шели е наистина забележителна личност и то не само заради приноса ѝ към феминисткото движение и заради това, че макар да е писала във време, когато се е считало, че да си жена писател е непристойно, тя се е превърнала в едно от най-значимите имена в готическата литература.
Всички я познаваме предимно (а в много случаи и само) с “Франкенщайн”, но през 1826 г. тя пише книгата си “Последният човек”, която се счита за първия постапокалиптичен роман.
“Последният човек” разказва за последния оцелял човек след смъртоносна пандемия, която е унищожила цялото население на земята между 2070 г. и 2100 г.
Една от темите, които книгата засяга и които звучат много актуално днес, е за неспособността на правителството да се справи със заразата. В книгата на Шели обществото се е разпаднало на малки групи, които воюват помежду си и ускоряват смъртта на човечеството.
“Маската на Алената смърт” (1842 г.)
Едгар Алън По, друг класик от 19-и век, също говори за неспособността на власимащите да се справят с тежка епидемия.
В книгата “Маската на Алената смърт” става дума за смъртоносна болест, която предизвиква кървене през порите и жертвите умират от кръвозагуба. В романа принц Просперо и още 1000 благородници се скриват в замък, за да се предпазят от заразата. Там те организират маскени балове, но болестта (приела образа на маскиран човек) все пак ги застига и всички умират в река от кръв.
Невъзможно е да прочетем за тези произведения, писани преди векове (а някои и преди хиледолетия) и да не намерим известно спокойствие, че това, което се случва в момента, не е нещо невиждано, нито нещо, с което не можем да се преборим. Опасни и смъртоносни болести са тревожили живота и въображението на хората откакто свят светува и ще продължат дълго след като пандемията от COVID-19 е останала в назад историята и по всяка вероятност в литературата и киното на 21 век.
