"Забравената градина“ е пленителен разказ за съдбата на едно изоставено дете, в който участват: стара книга с неприветливи приказки, прочута аристократична фамилия, тайна градина с печална известност, една отхвърлена любов и голяма доза мистерия. Касандра скърби неутешимо за починалата си баба, когато се сдобива с неочаквано наследство. Водена от чародейната сила на думите и от храброто си сърце, тя решава да разплете стогодишната загадка на своя род и да преоткрие живота си.

Предлагаме ви откъс от романа:

Там, където клечеше, беше тъмно, ала момиченцето изпълняваше каквото й бяха заръчали. Дамата й каза да почака: още не било безопасно, затова трябвало да кротува като мишчица. Момиченцето се досети, че е някаква игра, нещо подобно на криеница.

Слушаше, спотаена зад дървените бурета. Нарисува картината мислено, както я бе учил татко. Мъже, близо и далеч, най-вероятно моряци, си крещяха един на друг. Груби и силни гласове, морски и солени. Думи, които тя не разбираше, но на които въпреки това вярваше. В далечината – подпухнали корабни сирени, тънички свирки, плясък на гребла, а далече горе – грачещи сиви чайки, разперили криле, за да попият зрялата слънчева светлина.

Жената я увери, че ще се върне, но момиченцето се надяваше да е по-скоро. Чакаше отдавна, толкова отдавна, че слънцето прекоси небето и сега сгряваше коленете й през новата рокля. Ослушваше се да чуе полите на жената да шумолят по дървената палуба. Тя вечно потракваше забързано с токчета, за разлика от мама. Смътно и безгрижно, както е присъщо на обградените с нежна обич деца, момиченцето се зачуди къде ли е майка му. Кога ли ще дойде? Замисли се и за жената. Знаеше коя е, чувала бе баба си да говори за нея. Казваха й Писателката и живееше в малката къща в другия край на имението, отвъд лабиринта. Момиченцето не би трябвало да знае. Беше й забранено да играе край лабиринта от бодливи храсти. Мама и баба й бяха обяснили, че е опасно да доближава ръба на канарата. Обаче понякога, когато никой не гледаше, момиченцето обичаше да прави забранени неща.

Прашинки, стотици прашинки танцуваха на сребристата слънчева светлина, бликнала между двете бурета. Момиченцето се усмихна и Писателката, скалата, лабиринтът и мама излетяха от мислите й. Протегна пръстче и се помъчи да улови някоя прашинка с него. Посрещна със смях начина, по който прашинките се приближаваха съвсем близко, преди отново да се разлетят.

Шумовете зад скривалището й се промениха. Момиченцето долови оживлението от раздвижване, гласове, в които звънтеше вълнение. Наведе се към булото от светлина и притисна личице към хладното дърво на буретата. С едно око надникна към палубата.

Крака, обувки и подгъви на фусти. Пъстри хартиени лентички, които пърхаха насам-натам. Лукави чайки, търсещи трохи по палубата.

Мощен тласък и големият кораб изстена тихо и издълбоко откъм търбуха си. Трептенията минаха през палубите и стигнаха до връхчетата на пръстите на момиченцето. Миг на очакване и тя притаи дъх, долепила длани до земята, после корабът се люшна и се оттласна от пристана. Сирената изрева, избухнаха възгласи: „На добър път!“. Потеглиха. Към Америка, към мястото, наречено Ню Йорк, където бе роден татко. От известно време ги чуваше да разговарят за това шепнешком, мама казваше на татко, че трябва да заминат възможно най-скоро, че не могат да си позволят да чакат повече.

Момиченцето отново се засмя, корабът се понесе по водата като гигантски кит, като Моби Дик от онази история, която татко често й четеше. Мама не одобряваше той да й чете такива истории. Казваше, че били прекалено страшни и щели да породят в главата й мисли, които трудно ще бъдат прогонени. Татко винаги целуваше мама по челото, когато тя говореше такива неща, съгласяваше се с нея и обещаваше в бъдеще да внимава повече. Обаче въпреки това не спираше да разказва на момиченцето истории за големия кит. А и други истории, любимите й от книжката с приказки – за магьосници без очи, за осиротели девици и за дълги пътешествия по море. Само гледаше мама да не научава, да си остане тайна между тях двамата.

Момиченцето разбираше защо трябва да пазят тайни от мама. Тя не беше добре, боледуваше още отпреди да роди дъщеря си. Баба постоянно натякваше на детето да се държи прилично, напомняше й, че ако мама се разстрои, може да се случи нещо ужасно, за което ще е виновна малката. Момиченцето обичаше майка си и не искаше да я натъжава, не искаше да се случва нищо ужасно, затова си имаше тайни. Например за вълшебните приказки, за това, че играе близо до лабиринта и че татко я е водил на гости у

Писателката в малката къща в другия край на имението.
– Аха! – прозвуча глас в ухото й. – Намерих те.

Някой отмести бурето и момиченцето зажумя на слънцето. Мигаше, докато собственикът на гласа не се премести и не закри светлината. Оказа се голямо момче, може би на осем или девет години.

– Ама ти не си Сали – установи момчето.
Момиченцето поклати глава.
– Коя си?
– Тайна.
Той набърчи нос и луничките му се сгъстиха.
– Защо?
Тя сви рамене. Татко все й напомняше, че не бива да говори за Писателката.
– Тогава къде е Сали? – Момчето започваше да губи търпение. Озърна се. – Избяга насам, сигурен съм.
Откъм далечния край на палубата се разнесе смях и се чуха бягащи стъпки. Лицето на момчето грейна.
– Бързо! – възкликна той. – Ще избяга!

Момиченцето подаде глава иззад бурето и видя как непознатият лъкатуши сред хората, преследвайки разветите бели фусти.

Много й се искаше да се присъедини към играта.

Но жената й бе казала да чака.
 

 

Феноменалният успех на „Забравената градина“ от младата австралийска писателка Кейт Морган е съпроводен с поредица престижни награди. На пазара от ИК
 Колибри. Цена: 19 лв.