Рим, ноември 2010 г.

Това трябваше да е просто екскурзия. Макар че едно пътуване никога не е просто пътуване. А Италия, Рим… За първи път нямах очаквания, не знаех какво да си мисля и представям – след изчетеното и видяното на снимки, филми и въобще…

Виж Рим и умри. Клише?

Да сложат Рим в краката ти, за да ти предложат брак! От върха на „Свети Петър” погледът се стеле върху този древен град, напоен с гладиаторска кръв и прелъстените стонове на хилядите изкушени да властват над света. Тогава, в онзи момент, властвах над света, бях императрицата, а Рим лежеше в нозете ми…

Любовта избра този път, доведе ни в Рим, за да се припознаем за пореден път. Видяхме Рим и продължихме ...

Париж, юли 2011 г.

Трябваше да е голяма сватба, шумна и весела – на открито и с приятели. През лятото. Горещото лято. Клише?

Една сватба никога не е това, което си мислиш – особено твоята лична.

Такси. Тъмно е. Прибирам се от работа. Тъжно е. Радиото нещо бучи. Мисля си разни неща – нямам рокля… няма да имам и сватба – обстоятелства разни. И после – тръгват познати звуци на любима песен – Paris Nights на Джордж Бейкър...

На 22 юли си казахме Да в Париж. Само двамата. И да, купих си рокля. А букетът ми отплува по Сена. Беше средата на лятото. Валеше дъжд. И, не, Париж не беше клише. Париж не е лигаво-романтичен. Париж не е изтъркан сюжет. Париж е дух, пуснат на свобода – да живее, да яде, да пие, да пее, да краде, да обича, да люби, пак да обича, да разделя, да плаче, да вика, защото боли, да пише, защото иначе ще се самовзриви, да страда и пак да люби – с всичката страст, на която е способен.

Ако някой ви каже, че Париж е клише – простете му, той няма дух!

Писането

Мислех си – на вдъхновяващо място като Париж няма как да не напиша нещо, да опиша вълненията, френските прозорци, слънцето, което нахлува през тях в широката баня, докато внимателно нанасям туша за мигли, кроасаните на закуска – топли с хрупкава коричка, каничката с ароматно кафе и най-портокаловия сок в чашата ми, градините, избухващи в цветове, булевардите, по които ти поникват криле и не усещаш умора… Два реда не съм написала. И си казах – поредното доказателство, че думите не излизат, а щастливо придремват, успани от прекрасните емоции. Клише?

Вера Павлова

Влюбих се в нея, още от първия прочетен ред. А после в едно интервю тя казва: "Когато човек – той или тя, разбере, че е поет; когато той или тя са орисани да пишат стихове (защото да си поет не е професия, това е присъда, диагноза, пристрастеност като към дрогата), неговият или нейният живот остават без корени. Любителят  казва: „Пиша стихове, когато се чувствам зле, когато се чувствам добре – не пиша”. Поетът казва: „Чувствам се добре, ако пиша; чувствам се зле, ако не пиша”. Имам си формулировка на този ефект: „Щастието е окаяност, на която поетът съумява да придаде съвършената форма” (www.verapavlova.us).

Бих казала, че последното важи и за клишето – то е употребяване до изтощеност, която разцъфтява в цветовете на щастието в ръцете на всеки, позволил си да бъде щастлив независимо от мястото, от хората, от обстоятелствата.

Знам го, защото съм щастливо влюбена – с времето все повече (води до пристрастеност) - в Рим, защото е бил е в краката ми; в Париж, защото е на безименния пръст на ръката ми; във Вера, защото е страст, стигаща до тиха лудост в думи.

Нося в себе си всичките си любови - неповторими, изказани с думи в специален контекст – контекста на личната ми вселена. И всичко това, за да ви кажа, че и клишето е любов.

И не забравяйте – вие сте човекът, който придава стойност - и на моментите, и на думите!

*Клише - от френски cliché – термин в книгопечатането. Представлява гравюра на изображение или текст върху метал или дърво, която служи за многократно отпечатване.

В преносен смисъл думата означава широко разпространен и оттам шаблонен, банализиран израз, изтъркана фраза, лишена от самобитност. Думата може да се отнася не само за изразни средства, но и за различни стереотипни ситуации, персонажи и цели сюжети, чиято честа употреба ги е лишила от оригиналност. Тъй като оригиналността и честотата на употреба варират във времето и пространството, това дали даден израз е клише, или не е зависи в голяма степен от това кой дава тази оценка и от това кой и в какъв контекст е използвал израза.