Петата книга от поредицата "Станисласки" на бестселъровата авторка Нора Робъртс поднася нова порция романтика, страст и поредица (не)спазени обещания. Романът "Единствена моя любов" проследява историята на 24-годишната Федерика Кимбъл и приятеля й от детството Никълъс Лебек, които се срещат за първи път от години. Колко са се променили? Какво ще им поднесе тази съдбовна среща? Има ли цена любовта?

Безутешната романтичка Нора Робъртс за пореден път ще зарадва своите фенове у нас с нова книга на български – романа "Единствена моя любов", който е предпоследната книга от сагата "Станисласки". След като ни запозна с хладнокръвната Наташа и талантливия Спенс в "Наташа", с израсналата в разкош и великолепие Сидни Хейуърд и провокативния Михаил Станисласки в "Нежно откритие", а след тях и с морския вълк Закари Мълдун и дългокраката красавица Рейчъл Станисласки от "Съдружник по неволя", и с авторката на сапунени опери Бес Макний, която опитният полицай Алекс Станисласки закопча погрешка на страниците на "Дръзко ченге", дойде време Нора Робъртс да престави на българската публика още двама герои, свързани с фамилия Станисласки.

Федерика Кимбъл е млада, красива и разумна жена, която знае какво иска от живота. В дневния й ред фигурират три основни цели - да си намери идеалната квартира, да преуспее на професионалното поприще, което сама си е избрала, и да спечели мъжа, когото желае. Тя е чакала цял живот мига, в който ще порасне и ще подреди приоритетите си според тези три опорни точки и сега този момент настъпва. Поела по пътя на успеха, къдрокосата Фреди пристига в Ню Йорк, където се среща с добре познати лица като Зак Мълдун. Именно брат му – зеленоокият Никълъс Лебек, е момчето, за което Фреди мечтае от дете. Ник вече е загърбил бунтарската си младост, прекарана в компанията на улични банди и редица проблеми. Сега той е обещаващ млад композитор, на когото нещичко не му достига, за да създаде своя шедьовър. Дали това не е професионалният опит на умел либретист, какъвто е Федерика Кимбъл?

Докато творят заедно, въвлечени в ураган от емоции и страст, героите на Нора Робъртс ще се изправят пред ред изпитания, за които не са си и помисляли! Шеметна буря от чувства, които не могат да бъдат обуздани, ще се завихри между Фреди и Ник, докато той се влюбва безвъзвратно в нея така, както тя е влюбена от години в него. Очакването е към края си... но всичко това е само началото. 

Снимка: Сиела

Прочетете откъс от "Единствена моя любов" на Нора Робъртс, издадена на български от "Сиела".

Фреди вече не бе дете. Беше на двайсет и четири годи­ни – достатъчно голяма, за да потърси своя път в живота.

Не биваше да забравя, че и тук си беше у дома. Нали беше прекарала първите години на живота си в Манхатън. А след това често бе идвала на гости – но винаги със семейството си, призна с въздишка тя.

Е, този път ще се справя сама, опита се да се успокои Фре­ди и решително изправи рамене. Имаше да свърши няколко важни неща. На първо място да убеди Никълъс Лебек, че има нужда от партньор, с когото да работи заедно.

През последните няколко години той бе постигнал голе­ми успехи като композитор, но щеше да спечели още повече, ако тя напише стиховете към неговата музика. Достатъчно бе да затвори очи, за да си представи имената „Лебек-Кимбъл“, изписани едно до друго на бляскавата магистрала на успеха. Остави въображението да се развихри и в съзнанието й като пълноводна река потече музиката, която щяха да създадат за­едно.

Само оставаше да убеди Ник да погледне нещата с нейните очи. Ако се наложи, бе готова да използва като аргумент честта на семейството. В края на краищата нали бяха почти братовчеди.

Силно казано „братовчеди“, помисли тя и в очите й про­светна усмивка. Това бе нейната последна и най-важна цел в живота: Ник трябваше да се влюби в нея също толкова отчаяно и дълбоко, както тя го обичаше. При това отдавна.

Беше го чакала цели десет години, а според Фреди това бе достатъчно дълъг срок.

Вдигна яката на яркосиния си блейзър и си каза, че е край­но време Ник да се изправи лице в лице със съдбата си.

Ала когато застана пред вратата на бар „Спускай платна­та“, изведнъж цялата й самоувереност се изпари. Популярният в квартала бар беше собственост на брата на Ник, Зак Малдун. Формално погледнато те не бяха истински братя, но в семей­ството на Фреди повече се държеше на чувствата, отколкото на родствените названия. Откакто Зак се бе оженил за сестрата на Наташа – мащехата на Фреди, семействата Станисласки – Мал­дун – Кимбъл – Лебек се свързаха в сложна, но здрава верига.

Фреди от малка мечтаеше да прибави към нея още едно зве­но – звено, в което бяха обвързани тя и Ник.

Пое си дълбоко дъх, още веднъж подръпна сакото си и приглади с ръце червеникаво-златистите къдрици, които все не успяваше да прибере в спретната прическа. За кой ли път съжа­ли, че не притежаваше поне частица от екзотичната красота на Станисласки. Престраши се и натисна дръжката на входната врата.

Непременно щеше да се постарае да постигне целта си, пък да става каквото ще.

Въздухът в „Спускай платната“ беше пропит със сладника­ва миризма на бира и силния аромат на подправките за сос „ма­ринара“. Сигурно Рио, старият готвач на Зак, готвеше спагети. Гласът от музикалния автомат предупреждаваше приятелите си да се пазят от непостоянното сърце на вятърничавата Сю.

Всичко си беше постарому: уютните ламперии на стените, морските мотиви по бронзовите звънци, навигационните при­бори, дългият, издраскан бар, светещите от чистота чаши. Само дето нямаше и следа от Ник. Фреди се усмихна, приближи се до бара и се настани на първия стол.

– Ще ме почерпиш ли едно питие, моряче?

Зак, който съставяше менюто за вечерта, вдигна разсеян поглед от тетрадката. Учтивата му усмивка мигом се разтегна и лицето му изгря радостно.

– Фреди, здрасти! Очаквахме те едва в края на седмицата.

– Обичам изненадите.

– И аз – особено хубавите като тази. – Зак ловко плъзна по плота халба бира и тя спря точно пред клиента, който я бе поръчал. След това се наведе, сграбчи я с огромните си ръце и я разцелува. – Както винаги, прекрасна.

– Ти също.

И това бе самата истина. През последните десет години, откакто го познаваше, той наистина изглеждаше все по-добре, също както доброто уиски ставаше все по-добро с годините. Тъмната му коса бе все така гъста и чуплива, дълбоко разпо­ложените очи излъчваха добре познатия й магнетичен блясък.